Петъчно: Не се излагайте пред чужденците!

Я кажете сега вие чужденец виждали ли сте? Не ви питам дали сте ходили в Солун, или Пирот. Виждали сте как чужденец бива посрещан в българска къща? Ето това е преживяване за цял живот. Не ми трябват на мене циркове и театри, изложби или пък далечни дестинации. Оставете ме да гледам как се посреща зет, как той се мъчи да угоди на цялата фамилия на жена си, пък вие ходете да си трошите парите по балове и самолети. Дали да не ви споделя една семейна история? Като бях на 4-5 годинки, у нас изведнъж се появи някакъв немец. Първо, че не знаех какво е това немец – яде ли се, пие ли се, играчка ли е? Известно време всички превъзбудени го чакаха да дойде и баш в деня на неговото пристигане у нас настана една суматоха, да не ви разправям. Ракия има ли? Ако няма, да се наточи още едно буренце. Хляб? А ходи до магазина да вземеш! Чакай, чакай! Вземи два, че те ще дойдат гладни от пътя. Пържолите да седят във фурната, топли да са. Никой да не влиза в кухнята! Всеки търчи като изоглавен нагоре-надолу по етажите, по двора, в мазето... Мете се и се премита по три пъти, прах се бърше. Кой ги остави тия дрехи на закачалката, бе? Бързо ги скрийте в гардероба! Ето, ето! Идат! Бързо по местата, хайде нали сме го репетирали! И така, с неуверена и плаха стъпка немецът пристъпи прага на нашия дом. Оказа се най-обикновен човек. Е, поне в моите очи. Не така обаче смяташе родата. Сами се досещате, че тази случка се разиграва в далечната 1998-ма година. Никой в малкия ни град не беше виждал германец  освен на кино или в някой видеоклип на Scorpions. Цялата махала знаеше, че нещо нечувано ще се случи в нашата къща и всички се спотайваха по дворовете и тротоарите, уж че вършеха някаква работа, ама току попоглеждаха към №12 (тогава още дори нямахме ограда на двора) и се ослушваха за чужда реч. Съседите изостриха сетивата си до краен предел и нервозно сновяха напред-назад – хем да видят, ама и хем да не се набиват много на очи.

Но да влезем обратно в хола на баба ми. В стая 3 на 3 метра сме аз, майка ми, баща ми, баба ми, дядо ми, прабаба ми, другите ми баба и дядо. Но какво е една българска къща, ако не се намери място за леля ми, за зета и за неговите родители? Всички сме прави, понеже никой не смее да седне, а и никой (освен леля) не може да разговаря с пришълците. Те май не очакваха толкова народ да ги посрещне от самото начало и мигаха на парцали, усмихваха се и а да кажат нещо, ама думите си им оставаха заклещени по гърлата. На мен ми текат сополите и си ги бърша с ръкава. Майка ми забеляза веднага това унищожително за репутацията на дома движение и заби нокти в рамото ми, без да спира да се усмихва на новодошлите.

Така за неопределено време се гледаме (аз и подсмърчам, понеже ме е страх да отворя чекмеджето със салфетките или пак да изпозлвам ръкава), усмихваме се и мълчим като пукели. Сигурно още щеше да сме в това положение, ако не беше хладнокръвието на леля ми. Тя първа се осмели да проговори и разгеле, запознахме се с чужденците. Като че ли изведнъж на всички им падна огромен товар от плещите и гледай как се разприказваха. Дядо и баба като подхванаха на мохабет сватовете. Как пътувахте? Харесва ви тука, нали? Ще станем ние приятели! Сигурно сте огладнели от пътя? Хайде сядайте на масата, ще пиете по една ракия, нали? Ето, ето салатка. От сланинката да ви турим още малко? Там в Германия си нямате сланина, ама ние тука много си я обичаме и без нея на маса не се сяда. Пробвайте де, няма да ви ухапе. На бас се хващам, че ще ви хареса! А така, аааааааа! Ще ви научим ние кое е хубаво и кое не.

Те, милите, не могат да смогнат – от ракията ли да пият, луканката ли да пробват, сиренето ли, кое е украса, всичко ли трябва да се изяде? Кой ги знае как им са се били свили душичките, докато се опитвахме да ги натъпчем с всичко. Ракията на дядо люти ли, люти. Изпотихме ги чужденците, вените по челата им изскочиха и сълзи им текнаха. Ама имат ли избор? Пият чашка след чашка (стараеха се да се придържат към темпото на дядо от учтивост, а и вече можеха да казват „Наздраве!“), баба им досипва в чиниите и те, щат не щат, ядат. Къде ще ходят? Само да вметна, че за един германец не е учтиво да не си изяде порцията. При нас такива порядки няма, така че никой не осъзнаваше, че баба им бъгва софтуера с всеки един черпак и всяко едно кюфтенце.

По едно време звъни звънеца. Шах и мат с пешката! Всички, както се бяха развеселили, изведнъж замръзнаха. Не очаквахме никого. Кой беше тоя, дето се осмеляваше да прекъсне този тържествен и необикновен обяд? Баба отиде да отвори и аз веднага разпознах гласа на леля Виолета от отсрещната къща:

- Ленче, сложих кафе... А, ама да не са ти дошли гостите? Леле, извинявай! Аз мислех, че другата сряда ги чакате! Прощавай, прощавай!

Виолето, Виолето, даже и аз, сополанкото, разбрах, че лъжеш, та пушек се вдига. Не разбрала, че баш днеска идвали гостите от Германия, ама друг път. Иначе с окото гледа и оглежда над на баба рамото да види какво се случва вътре. Ех, пусто любопитство, забъркваш умовете на хората и ги караш да стават за смях.

След тази първа среща, която мина почти безупречно (от наша гледна точка не успяхме много да се изложим), следваше още едно изпитание за младия зет. С леля и сватовете щяха да ходят на море. Дядо още отпреди 2 месеца с готовност си предложи жигулата, за да не се лашкат чужденците из нашите железници. Само че бива ли да си повериш жигулката на някакъв си немец? Не бива! Дядо искаше първо да изпита неговите шофьорски умения. Качиха се двамата в колата, а аз, за да не остана по-назад, скочих на задната седалка. Леля категорично не бе допусната под предлог, че „това са мъжки работи“.

Изпитът беше труден за всички ни. Зетът изпитваше особени затруднения с тежкия съединител и волана без хидравлика. Дядо раздаваше съвети на български, като умишлено си променяше гласа и произношението, белким го разбере шофьорът, ама нейсе. Установихме, че нито ляво знае, нито дясно, нито пък как да тръгне на втора (първа не винаги влизаше). Аз се лашках на задната седалка като „Перла 05“ по време на центрофуга и вече се съжалявах, че не останах на двора.

Абе, върнаха се от морето след 3 дена, целите изгорели и смазани от осемте часа път в едната посока. Само че нашите решиха, че германците още нищо не са видели от прелестите на България и всички пак се натоварихме на колите още на следващия ден. Почна се една обиколка, не е за разправяне – пещери, скали, музеи, градове, отидохме до селото на баба. Там цялата церемония по посрещане и изпращане се повтори още веднъж, но този път и ние облажихме от ракията и сланината.

В края на своето първо гостуване и гости, и домакини бяхме не изморени, а направо пред умирачка. Германците изглеждаха изнемощели от обиколки, срещи с непознати, от ракия и от учтивост. Баба и мама после не готвиха три месеца вкъщи, татко и дядо се затвориха да варят ракия (имаше спешна нужда да се възстановят изгубените количества), а аз си отдъхнах. Вече спокойно можеше да си бърша сополите в ръкава.