Петъчно: Deutschland über alles
Обичам ги и ми е кеф да ги слушам. Присядам кротко в ъгъла на стаята и им се възхищавам – хора обиколили широкия свят, видели и опитали от всякакви загадъчни храни, преминали през нечувани опасности, борили се за живота си хора. Истински откриватели в 21-ви век. Жалко само, че са си в България за един, максимум два, до три месеца в годината.
Нека ви разкажа за това въздесъщо създание, наречено БГ гастарбайтер.
По начало БГ гастарбайтерът е патриот. Той си обича родината, но само когато е извън нея и само когато е на маса. Патриотизмът у него внезапно и съвсем неочаквано се изостря в началото на втория месец, прекаран в чужбина. Някъде по това време гастарбайтерът Ганчо вече се е запознал с останалите, избягали от „онзи кенеф“, гастарбайтери. Е, може да са малко мургавки и у нас много да не се обичат, но когато са на острова те са си първи дружки. Все пак всички сме хора, нали? Та на втория месец Ганчо и новите му приятели спретват една богата трапеза по средата на фургона, в който живеят. Някой изважда бурканче лютеница, втори реже салата, трети пресметливо изважда малкото шишенце с домашна ракийка.
С течение на вечерта се обсъждат всякакви теми, но неминуемо се стига до политика. Всеки е вещ, всеки знае. Първоначално репликите, които се чуват, са основно в стилистиката на „съсипаха я тая държава“, но след няколко чашки вече на всички започва да им става мъчно. В края на фургона има телефон на зарядно. Поради тази причина той се използва за колонка, свиреща до скъсване народни песни от YouTube. Обстановката става все по-тягостна. Кому беше нужно да идваме тук? В България си имахме всичко? Нищо, ще поработя до Коледа и после се връщам. Там си е по-хубаво. Тук през цялото време вали и е мрачно. А и не дават да се пуши, докато береш ягодите...
Но нека оставим за момент настрана тези редки, но пък емоционално наситени моменти. Къде-къде по-забавен е Ганчо, когато се прибере в България. Приготвил си е хиляди номера, с които да скрие шапката на простите си приятели, останали „в тая дупка“. Тук имаме два варианта – БГ гастарбайтерът се е прибрал или с нова кола (най-често 20 годишен мерцедес, ама много запазен), или има цяла процесия, чакаща го на летището.
Всеки му се радва, иска да се отърка в него, белким прихване малко от неговия късмет и той човек да стане. Има обаче нещо, което не е баш на място, но на превъзбудените пажове им отнема известно време преди да установят какво точно. Ганчо изглежда добре, сменил е най-накрая синьото яке на Левски. Вече носи модерен тишърт на Манчестър Юнайтед и маратонки на Найк. Обаче нещо в говора не му е наред. Преди не валяше думите така, нали? Питат го „Абе, Ганчо, да не те е ударил някой?“. Работата обаче е съвсем друга, той просто е забравил българския.
Това сигурно не е лошо. Явно Ганчо добре се интегрира в Англия. Ето, отиде, без да знае как да си каже името, пък взел, че научил езика за има-няма четири месеца.
Събира Ганчо всички роднини и приятели вкъщи и почва да разправя такива чудни и пречудни истории, че ти се ще и на тебе да си грабнеш раницата и да заминеш с него в края на май. Не стига, че времето въобще не било лошо там, ами и условията били добри. Фермата е почти в центъра на Лондон. Само трябва да смениш два влака, един самолет, автобус и след 12 спирки на метрото си там. „Ние даже често излизаме вечер по баровете“, заявява наш Ганчо и се почесва по брадата. Родата е в шок, приятелите също. Разговорът продължава все в същата посока. Ганчо смайва тази главозамаяна аудитория с невероятни неща – в Англия има неща, които тука не сме и сънували. Има нарязани колбаси, правят доставки на пици по домовете, има метро, можеш да си платиш тока по интернет. Брей, къде са стигнали хората, а ние тука сме още в Средновековието...
„Как беше тая дума? Кажи го де, че ми идва на английски с главата,“ Ганчо хич не се сеща, че думата е салата и на български, когато моли братовчед си Йончо да му подаде купата.
