Нова книга от авторката на „Преди изгрев слънце”

Авторката на „Преди изгрев слънце” Янислава Вълкова подготви нова интригуваща творба за родната публика. „Светилището” е шеметен трилър, който ще зарадва всички почитатели на историите за живота на смели мъже и силни жени, както и любителите на приключения и древни тайни. Още в първите дни на месец юли ще можете да се потопите в загадъчния и опасен свят на героите. Сюжетът се завърта около търсенето на безценно съкровище, както и откриването на извършителя на едно убийство. Любопитна е и романтичната част на книгата – млада жена се бори за любовта си, но поставена пред неочаквани изпитания, тя се изправя срещу страховете и враговете си. Със свеж хумор се развиват отношенията между двамата полицаи и тяхната очаровтелната спътница. Романът „Светилището” е интересно четиво, което ще ви накара да се замислите за изкушенията в живота, късмета, съдбата, изкуплението, за влиянието на материалното върху живота ни. [caption id="attachment_71176" align="aligncenter" width="531"] Янислава Вълкова[/caption] Книгата ще ви поднесе една измислена, но напълно реална по сюжета си история. Действието се развива в наши дни и на познати места. Двама от героите присъстват и в първия роман на Янислава Вълкова, а в „Светилището” вече ставаме свидетели на тяхното развитие и израстване. Корицата е дело на младия художник Никола Вълков. Скоро ще се състои и официалната премиера на романа. Предлагаме ви откъс от „Светилището”: Сега чувствата бушуваха в него до крайности. Вървеше по улицата със стиснати юмруци, готов за битка и същевременно смачкан, огорчен, уплашен. Понякога за миг животът се обръща и всичките ти планове стават на пух и прах. Вежливите усмивки и приятелските думи се оказва, че се били просто театър. Хората на които си разчитал и вярвал се измъкват с лекота и показват истинската си същност. Хлъзгави, любезни с всички, подкрепа никому. Лицемерие, двуличие и алчност! Днес той позна истинското лице на шефа си. Получи урок, който щеше да помни цял живот. И през ум не му минаваше, каква ще бъде реакцията на собственика на фир­мата, когато поиска увеличение на заплатата. А тя приличаше на ураган, торнадо и тайфун, всичките вкупом се струпаха на главата му. Миг на притъмняване на погледа, свиване на веж­дите, вледеняване на усмивката. Последва ярост, съпроводена с обиди. Моментната напереност на Милен му изигра лоша шега. След това му бе раз­яснено, че няма незаменими хора и ако на някой не му изнася, пътят е един. Шефът посочи изхода. И тук младият мъж постъпи импулсивно, за което вече съжаляваше. Самочувствието, гордостта, егото му го накараха да вземе сакото си от стола и да излезе демонстративно навън, затръшвайки вратата и произнасяйки думи, които не е редно да се споменават пред деца. Лицето на Милен плам­теше в розово-червени оттенъци, а ръцете му трепереха. Едва когато мина през изхода осъзна, каква е ситуацията. А именно, че финансовото му положение рязко се влошава и нямаше идея, как ще се справи. Работа трудно се намираше. От тук добри препоръки нямаше да получи. Сега щяха да минат месеци, през които да търси обяви, да подава документи, да чака интервюта, да потъва в несигурност и безнадеждност. За една добра позиция се бореха повече от сто човека. Дори и да имаше късмет, щеше да вземе заплата най-рано след три-четири месеца, а лихвите на банките бяха сериозни. Беше го срам, как щеше да каже на Надежда, че ще трябва да поеме разходите му. Тя едва ли щеше да го упрекне, но той знаеше, че ще я разочарова. Освен това снощи го преду­преди. Познаваше го по-добре, отколкото той сам се познаваше. Очаквала е да се издъни със своята самонадеяност и погрешна преценка. Никак не му се искаше да чува думите: „Казах ли ти“, а щеше да му се наложи и осъзнаваше, че тя ще е абсолютно права. Беше бесен на онзи противен човек, който му вгорчи живота, обиди го, прене­брегна го. Искаше да го размаже, но правилата на играта бяха други. Той се бе провалил. Вече час обикаляше безцелно улиците в опит да се успокои. Ходенето не му помогна, напро­тив, чувстваше се все по-зле. Неусетно краката му го заведоха до фитнеса, в който спортуваше. Седна на пейката отпред и откопча горното копче на ризата си. Прокара длан през косата си, забил поглед във върховете на обувките си. Подритна ядно няколко камъчета и те се търкулнаха в тревата. Гневът му отстъпваше пред тъгата и самосъжалението. Потънал в грижите си, той се откъсна от заобикалящия го свят, нито виждаше, нито чуваше. Какво правиш бе момче, защо си увесил нос? – чу твърд мъжки глас. Милен вдигна глава и погледна учудено, тряб­ваха му няколко секунди, за да се осъзнае. Пред него стоеше Славчо, маститият баровец, на когото помогна предния ден. Той вяло се усмихна. - А нищо, проблеми. - Нали знаеш еврейската мъдрост, че ако един проблем може да се реши с пари – това не е проблем, а разход – каза възрастният мъж с без­изразен равен глас. Днес той имаше уморен вид. Не че стоеше повече от час в залата, но този път наистина изглеждаше зле, въпреки че властното изражение в студените му очи не изчезваше за миг от лицето му. Твърдият му, надменен характер, беше издъл­бал характерни сурови бръчки и променил дори родилните черти на физиономията му. - Звучи добре, докато не ти дойде до главата. - Значи направих вярно предположение. Разкажи ми, може пък да измислим нещо – посе­дна и той на скамейката. Искаше да подиша свеж въздух, бая се беше запъхтял. Трябваше му малко почивка, пък и младежът му допадаше. Напомняше му за собствения му син, който отдавна живееше в чужбина. Милен обнадежден разказа ситуацията, а Славчо търпеливо го изслуша. Попита го за образованието, за предишната му месторабота, за интересите и желанията му. - Виж, имам желание да ти помогна, все пак съм ти задължен. Изглеждаш ми добро момче. Ще попитам някой приятел, дали има позиция за теб. Само да не забравя, напоследък ме е завър­тяла въртележката. - Всяка помощ е добре дошла, закъсал съм го с този кредит – отново клюмна Милен. - Сещам се за нещо, не е престижно, като за човек с твоите амбиции, но плащам добре.