За премиерата на „Когато капят кестените” от Стефан Коспартов

Историята, лагерите, комунизмът, любовта и стремежът към свободата oживяха пред 100 души в бара на Васко Кръпката. В края на октомври –  тогава, когато „Когато капят кестените”, сценаристът на  „Мярка за неотклонение”, „Аз съм ти”, „Шекспир и другите“ – Стефан Коспартов, промени по ненатрапчив начин българската литературна сцена. Дебютният му роман „Когато капят кестените” е впечатляваща и болезнена равносметка на един режим, който все още хвърля сянка върху настоящето. По време на премиерата му, провела се на 24 октомври 2018 г. в „Patches Blues Bar” лагерите, Народния съд, концлагерите, палатките на площада, червените куфарчета, събитията около 10 ноември, но и любовта и лудата жажда за свобода оживяха отново пред събралите се над 100 души. В нелекия живот в България от 1944 до 1989 г., както и в първите години на „демокрацията”, се върна актьорът Юлиан Петров („Скъпи наследници”), влизайки в ролята на младия Никола, малко след това проф. Николай Чернокожев разгледа литературните качества на творбата, а проф. Михаил Константинов я постави в социо-културния дискурс и подчерта, че е чакал 30 години да се появи подобен мащабен роман, който да разказва за едни от най-мрачните ни десетилетия от гледна точка на жертвите. „Злите сили” прогони Васил Георгиев-Кръпката с едноименното си парче и поздрави за смелостта някогашния сценарист,  а самият Стефан Коспартов се пошегува, че „щом Васко Кръпката има бар, а той има тази книга и я представя в неговия бар, значи все пак нещо се е променило”. Наличието на носталгичната гледна точка към онова време не трябва да се пренебрегва, каза още Коспартов, но не скри учудването си от нейната устойчивост. На сцената и обгърнат от тишина развълнуваният автор помоли за разрешение да се обърне към баща си и много други търсачи на щастие, загубени през режима. А цялата зала видя как сенките му правеха път и му се усмихваха дружелюбно… [caption id="attachment_71770" align="aligncenter" width="640"] Стефан Коспартов и Борислав Скочев, снимка: Виктор Кожухаров[/caption] В духа на мащабното перо на Павел Вежинов, но с вечно младия и дързък глас на Виктор Пасков, Коспартов преплита действителни събития и магически реализъм в едно и възкресява неудобните спомени на цяло едно поколение – Народния съд, съдбата на Никола Петков, концлагерите, събитията около 10 ноември, палатките на площада, червените куфарчета и в крайна сметка най-важното – как се запазва паметта на хората. „Когато капят кестените” е предупредителен реквием за бъдещите поколения и разказ за този, който си тръгва в края на лятото. Когато капят кестените. Стефан Коспартов е завършил английска филология в СУ „Св. Климент Охридски” и  кинодраматургия в НАТФИЗ. Двете специалности предопределят творческия му път.  Той става асистент-режисьор в „Адаптация“, „Лачените обувки на незнайния воин“, „Всичко е любов“ и др.  Сценарист  е на филмите „Мярка за неотклонение“ , „Аз съм ти“, „Шекспир и другите“ [caption id="attachment_71768" align="aligncenter" width="640"] снимка: Виктор Кожухаров[/caption]

Откъс от „Когато капят кестените”

Отидоха в „Лясковска среща“, бивша „Дивите петли“, където преди четиридесет години бяха празнували сватбата си Димо и Ана Костуркови. Пиха шампанско, докато очите им заблестяха, почерпиха и другите посетители на механата. Сред тях беше и престарелият уличен тромпетист Слави Софрониев, който свире­ше от време на време на площад „Славейков“ при букинистите. – Знаеш ли Валс №2 от Шостакович? – попита го Никола. – Че как иначе? – усмихна се Слави. Четиридесет години от житейската рулетка се превъртяха назад и младоженците излязоха на „Граф Игнатиев“. Трамваите спряха и пътниците се изсипаха на релсите. – Какво става? – попита един минувач. – Сватба – отговори Софрониев. – Вижте с каква красива рокля е булката. Булката беше по джинси, но нищо. Никола и Адриана танцу­ваха валс. Димо и Ана ги гледаха с одобрение. – Щастлив ли си, момчето ми? – попита Димо Костурков. – Не – каза Никола. – Всичко това е измислено. Аз не мога да повторя живота ти. Комунистите го съсипаха. Твоят мъчител Тасев. Ще си купя един пистолет и ще го гръмна. – Не е нужно. Това е твоят валс. Изтанцувай го. Комунизмът ще си отиде. Децата ти няма да го помнят. [caption id="attachment_71769" align="aligncenter" width="640"] Стефан Коспартов, снимка: Виктор Кожухаров[/caption] – А ако нямаме деца? Ако ние сме последните, които помнят? – Ще запомниш, че си танцувал на релсите. Там, където е тан­цувал баща ти. Малко хора имат такъв спомен. Последните трели заглъхнаха в близката градинка на „Свети Седмочисленици“. – Каква хубава мелодия – каза една възрастна дама, която седеше на пейка до входа на църквата. – Мисля, че това е валс. Сигурно се чува от Военния клуб. Днес вече няма такава музика. – Да си тръгваме – предложи Адриана. – Искам да си танани­кам този танц, докато се прибирам. – Аз ще се върна на площада – каза Никола. – Последният танц ще бъде там. – Не отивай. Остани при спомена. – Не мога. Трябва да продължа напред. Моят път е друг. – Между палатките няма път. Има само кучешки лайна. Цял живот ще ти трябва да ги почистиш. – Малко ли е да видиш площада чист? Без петолъчка и черве­но знаме на покрива. – И да махнете петолъчката, лайната пак ще си останат. Куче­та ще има винаги. – Така е. Не бъди едно от тях. Не давай да те водят на каишка. – Не съм тук, за да се надприказваме. Тук съм, защото те оби­чам. Любовта има значение. – Тогава ела с мен. – Не искам. Не мога да се състезавам с историята. – В такъв случай се прибери и ме чакай. Ако се върна, значи си била права. Любовта е по-важна от лайната.