За Коледа и любовта - откъс от хитовия роман "Коледна тайна" на Карън Суон

В духа на традиционното коледно настроение, което обещава, че любовта витае във въздуха, ви предлагаме откъс от хитовия роман „Коледна тайна“ (издателство „Сиела“) на Карън Суон. Весела Коледа!   Той я беше изпреварил. Когато Алекс отвори вратата, чай­никът все още димеше и макар че кафето в червената чаша на „Нескафе“ все още бе недокоснато, той беше на бюрото си, главата му бе наведена, а Рона спеше в краката му. – О! – възкликна Алекс. – Ти си тук. Погледът му се вдигна, но не и главата. – Това е моят офис. Тя влезе, опитвайки се да разгадае настроението му. Цве­тът на лицето му беше по-добър от вчера и очите му изглежда­ха по-живи. Можеше да се каже, че е в лошо настроение. – Как се чувстваш днес? Изглеждаш много по-добре. – Странно, а аз си мислех, че ти ще изглеждаш много по-зле. – Благодаря, ще приема това като комплимент – изрече лъчезарно Алекс, отказвайки да се ядоса на настойчивостта му да се връщат към вечерта на унижението ѝ. Беше напълно способна да пие уиски, без да се отреже. Тактиката ѝ успя и той я погледна сърдито, когато тя се приближи до чайника, за да си направи кафе. – О, разбира се, заповядай, чувствай се като у дома си – изрече саркастично Локлан. – Заповядай. Ще пиеш ли едно кафе? – Благодаря – усмихна се тя още по-лъчезарно. – Е, как беше срещата ти? – попита подигравателно той след дълго мълчание, докато тя миеше една чаша и миришеше млякото. – Не беше среща – отговори Алекс, без да си направи тру­да да се обърне. – Приличаше ми на среща. Тя сви рамене, бъркайки с лъжичката, като се забави дос­та, преди да отиде до покрития със зебло стол. Забеляза, че костюмът му отново виси на закачалката зад вратата. – Разкажи ми за вашата вечер – усмихна се тя. – Беше ли така, както се надявахте? Настъпи дълга пауза, след това той остави писалката и се завъртя на стола си. Облегна се назад, сключил ръце зад глава­та си – заемайки пространство, приемайки ролята си. Втренчи се в нея с неразгадаемо изражение, сякаш се питаше дали да ѝ се довери с присъдата. – ...Невероятно. Думата звучеше почти фалшиво, когато се изплъзна от ус­тата му, и тя видя, че му е много трудно да се отърси от лошото си настроение и да признае, че има добра новина. Алекс ахна, отваряйки широко очи от удоволствие. – Наистина ли? – Най-хубавият момент в живота ми. – Внезапно той се усмихна широко и сякаш светлина го огря отвътре – смръщва­нето му изчезна, очите му блеснаха и тази невидима черупка, която беше като силово поле около него, просто изчезна. – Жалко, че го пропусна. Това снощи беше част от шотландската история, точно там. – Той затвори очи, спомняйки си. – Госпо­ди, беше по-добро, отколкото който и да било от нас се беше надявал – има такава невероятна плътност и богатство, с ню­анси на портокал и праскова и малко карамел – продължи Локлан. – Мислех, че Брус може да умре на място. Никога няма да има нещо по-добро от това. Не и за нас. – Толкова се радвам – каза тя, наблюдавайки новата му са­моличност. Той беше като съвсем различен човек, човек, когото не бе виждала по-рано, с такава страст, такъв ентусиазъм. Ис­каше ѝ се да може да използва тази позитивност. – Е, какъв не­вероятен обрат. Когато видяхме пламъците в понеделник през нощта, кой можеше да си помисли, че седмицата ще завърши така щастливо? Като феникс, който се ражда от пепелта. Тя се усмихна и той се усмихна в отговор, и само за миг нещата между тях изглеждаха лесни. Телефонът ѝ иззвъня и тя го погледна. Проблем ли ще е, ако призная, че те сънувах през нощта? Устните ѝ се разтвориха от изненада, но тя не можа да сдържи усмивката си. Освен всичко друго искаше ѝ се да раз­бере как е намерил телефонния ѝ номер. От баща си? Прибра телефона и отново погледна нагоре, но Локлан вече се беше обърнал и отново се беше навел над бюрото, за­четен в един документ. Тя се загледа в него, докато отпиваше от кафето си. – А как върви работата по новия под на сградата за малцу­ване? Ще продължавате ли? – Всичко е задвижено – промърмори той, взе писалката и подписа нещо. – Екипът не спира работата по почистването и проветряването, а някои от момчетата правят нови овлаж­нителни инсталации. Имам големи надежди, че ще започнем производството веднага след Нова година. – Звучиш така, сякаш всичко е под контрол. – А ти звучиш изненадана. – Наистина ме впечатляваш, Локлан – отговори тя, накла­няйки глава настрани. – Защо? Мислеше, че не е така ли? – Нямам представа какво мислиш – отговори равно той. Тонът му предполагаше, че и не го интересува. Алекс го наблюдаваше, докато той работеше, виждайки напрежението в изражението му. – Знаеш ли, сега, когато можеш да понасяш присъствието ми за повече от пет минути, може би ще помислиш да рабо­тиш с мен? Има граници на това още колко време мога да пия кафе в стола и да подреждам офиса ти. – Тя се наведе напред с лакти на коленете и умолителна усмивка на лицето. – Какво ще кажеш? Колкото по-скоро заработим заедно, толкова по-бързо ще се отървеш от мен. Болка в краткосрочен план, полза в дългосрочен. Това всъщност беше най-убедителният ѝ довод, който бе последван от дълго мълчание. Знаеше, че той само се престру­ва, че чете таблиците, които бе взел. – Какво точно включва това? – Да говориш с мен – отговори тя на обърнатата му в про­фил глава. Той не отговори нищо.