В края на 2018-та излезе юбилейно издание на „Английският съсед” от Михаил Вешим с илюстрации и твърда корица!

Ново луксозно издание на „Английският съсед” (ИК „Сиела”) от Михаил Вешим с твърда корица и илюстрации на художника Дамян Дамянов излезе броени дни преди края на 2018 г. по повод десет години от премиерата на романа през 2008-ма! Емблематичната творба на писателя-сатирик звучи повече от актуално и днес, а феновете на интелигентния хумор ще имат възможността да научат интересни подробности около създаването на „Английският съсед”, за които Вешим разказва от първо лице в книгата. По повод 10-годишния юбилей от излизането на една от най-запомнящите се хумористични книги в съвременната българска литература – „Английският съсед”, първият роман на писателя-сатирик Михаил Вешим – по книжарниците е новото луксозно издание на творбата, облечено в твърди корици и илюстрирано от художника Дамян Дамянов. В юбилейната книга Вешим разказва как му е хрумнала идеята за този сюжет и кои са лицата, вдъхновили персонажите в романа. Писателят проследява и историята на творбата – от фейлетона във в-к „Стършел”, през радиопиесата „Нотингам Форест” и новината за конкурса за сценарий на комедиен сериал от 8 епизода на Българска национална телевизия, който „Английският съсед” не печели, та чак до написването и публикуването на романа през 2008 г. и последвалия успех. Авторът на „Текила на разсъмване” и „Оксиморон” споделя също и интересни случки от снимачната площадка на едноименния сериал, който все пак вижда бял свят по БНТ през 2011 г. – за добре подбрания от режисьора Дочо Боджаков актьорски състав в лицето на Татяна Лолова, Биляна Петринска, Лесли Грантъм, Кръстьо Лафазанов, Валентин Танев, Ники Урумов, Краси Доков, Румен Угрински, Ирен Кривошиева, Тео Елмазов и др., за разходките на Грантъм из България и за решението му да се пренесе в страната ни, сякаш повлиян от персонажа си в „Английският съсед”. Днес знаковият роман се радва и на превод на английски („The English Neighbour”, „Сиела”, 2015), който може да се закупи в родните книжарници. В типичния си, добре познат за ценителите на качествения хумор стил, Вешим отбелязва в предговора на юбилейното издание на „Английският съсед”: „Като седнах да пиша „Съседа“, си поставих творческа задача: нито една мръсна дума! Хумористичен роман, но писан с чисти ръце и чисти думи – така, както правеха хумор българските класици Алеко и Чудомир, стършелите Мирон и Йордан Попов, царят на абсурда Станислав Стратиев... И много други автори, които съм познавал – и книгите им, пък и лично, големи хумористи, от които съм се учил. Защо при тях няма простотии – защото има вкус. Помислете си само за Алеко – героят му простак, но най-просташкият израз в устата на бай Ганю е „майка му стара!“...” Именно заради този „хумор на чистите ръце” творбите на Михаил Вешим са обичани и четени от мнозина и днес, а името му е гаранция за смях и добро настроение.

Откъс от „Английският съсед”, Михаил Вешим

НОТИНГАМ ФОРЕСТ

Черните бяха на ход. Войнственият им офицер взе бялата пешка на Бе две. – Шах! Белите потърсиха отчаяно спасение на полето А две, но ги довърши топовната заплаха по линията. – Пак шах! И мат! Този път нямаше мърдане и белият цар се предаде. А за­губилият играта предаде монета от петдесет стотинки на побе­дителя: – Печелиш, бай Щърбане! Бай Щърбан Щърбанов, бивш полковник от службите, ви­наги печелеше турнирите в селото. Самият той твърдеше, че навремето е печелил и градско първенство... Но пропускаше да уточни, че градското първенство бе милиционерско и той бе началникът с най-висок чин сред играчите. А в милиционер­ските игри побеждава именно чинът. – Искам реванш! – каза победеният и взе наново да реди фигурите. Макар и загубил партията, Денчо, директорът на учили­щето, напоследък ги местеше все по-добре. Беше започнал да играе и в интернет, нощем, в късните часове, и твърдеше, че косял наред ливадите. Скоро в световната мрежа нямало да ос­тане шахматна ливада неокосена... Но играта „на вързано“ в селото повече го кефеше. Двамата шахматисти играеха „на вързано“ в бар „Лондон“. Селската кръчма отскоро носеше името на английската столи­ца, след като мъжът, с когото кръчмарката Глория живееше на семейни начала, потегли на гурбет към Острова. Щом получи първата картичка с плаващи корабчета по Темза, Глория така се разчувства, че тури над вратата табелата „Бар Лондон“... За да е заедно с любимия. – Що „бар“? Да го кръстим „пъб“? – предложи Скинаря, вперил поглед в нейния пъп, на който предизвикателно блещу­каше камъче. Пъп, изложен винаги на показ, както повелява днешната фолк мода. Тогава Глория протегна ръка и го плесна по бръснатата глава. Уж шамар, а прозвуча като закачка. Противно на про­тивния си характер Скинаря не и отвърна, а съвсем по хрис­тиянски подложи и другата си буза... Глория пак го перна. А вечерта той перна нея в стаичката зад бара, върху кушетката, до стената, на която, забити с габърчета, висяха картички от Лондон... Всичките подписани: „На Глория – с любов!“... – Това е мойта любов! – показа му тя картичките. – А с теб ще правим само секс! Прозвуча като сделка, но Скинаря с радост я прие. Какво друго да иска келеш на двайсет и няколко години от трийсетго­дишна кака?... Любов?... Скинаря в момента нямаше нужда от любов. Стигаше му, че обича родината и мрази нейните враго­ве – цигани, турци и чужденци. – Само никой да не разбира! – предупреди го красивата Глория, която се обличаше предизвикателно, но държеше на доброто си име и безукорно поведение в селото. – Нямаме нищо общо!

*

И Скинаря почна добре да се преструва, че няма общо с барманката. Преди изпиваше с очи повдигнатите ѝ гърди, стег­натия корем и прилепналите дънки. Сега изпиваше по някоя бира на бара и се правеше, че апетитните ѝ форми не го кефят. Сякаш играта на шах повече го привличаше, та в момента сле­деше с поглед масата на шахматистите. – Це две – Це четири! – Щърбанов обяви тържествено първия ход на новата партия. – Английско начало! – Леко, бай Щърбане! – клъцна го Денчо. – Началото ти е английско, ама да не се удавиш като влах в ендшпила! – За англичанина ли говорите? – обади се Скинаря от бара. Двамата шахматисти попитаха заедно, без да вдигат глави от дъската: – Кой англичанин? – Дето купил къщата на Ванчо... Вече и в наше село си имаме англичанин! Щърбанов премести следващия ход и обобщи мрачно: – Само той ни липсва! Една муха бръмна и кацна върху шахматната дъска, на бито поле. Муха лазеше по дебелия нос на адвоката Терзиев, по пря­кор Теразини. Той бе получил тоя прякор от италиански сериал за мафията. Прякорът му кацна като насекомо върху адвокат, лепна се за него и направо взе да му отива. Прозорецът на съдебната зала бе отворен към улицата и оттам долиташе пърпорене на двутактов двигател. – Затворете!... – нареди съдията, защото трабантът пода­ваше все по-мръсна газ, придружена с воня. Адвокатът Теразини пъргаво скочи, за да изпълни нареж­дането на съда. Мухата от носа му литна навън, отегчена от бавната юридическа процедура. – След като разгледа иска на ищеца Николай Георгиев Ни­колов – прочете съдията, – за промяна на личното и фамилно­то име, съдът реши! Последва пауза, в която нищо не бръмна – нито муха, нито дори трабант. – Приема промяната на личното име, но отхвърля иска в частта му за фамилно име. Мотивите на съда са изложени в съ­дебното решение. Решението подлежи на обжалване в законно установения срок... Навсякъде по света, когато съдията чете съдебно решение, присъстващите се изправят на крака. Тук ищецът – понапъл­нял субект към четиридесетте, облечен в червена фланелка на „Ман Юнайтед“, беше полуизправен-полуседнал върху маса­та и клатеше единия си крак като махало. Махалото завършва­ше с подпетена маратонка, нахлузена на босо. Докато съдията правораздаваше, ищецът се почесваше с едната ръка зад врата, а с другата – под корема, някъде около чатала. – Нищо не загрях! – изпъшка той накрая. И сигурно щеше да добави нещо нецензурно, но адвокатът Теразини го подхвана и го изведе извън залата. – Честито, Николай! – тупна го отвън по рамото. – Честит ти Нотингам! Нотингам Георгиев Николов! – Делото се води за Нотингам Форест! – чак сега ищецът загря смисъла на съдебното решение. – Форест съм, Теразини, фамилията е важна! Само Нотингам нищо не значи!... Такива има хиляди... – Ще обжалваме!... – успокои го адвокатът. – В Страсбург! И там ще водя дело! – викна човекът с ново име Нотингам. – Абе, каква е тая наша демокрация, дето не ти дава да се казваш, както си искаш! Политическият лозунг за повече демокрация прозвуча на стълбите пред сградата на общинския съд. Същата сграда помещаваше и прокуратурата, както и чиновниците от някои общински служби. Някакъв непознат, стиснал под мишница папка с документи, заплеснат по табелките на входа, се бутна в червената фланелка на „Ман Юнайтед“. – Сори! – каза непознатият. – Ще ти дам едно „сори“ зад врата! – обърна се Нотингам, вдигнал дясна ръка да правораздава, но в тоя момент към него се насочи камерата на общинската телевизия „Антена“. Досадният репортер на кабеларката забоде микрофона в носа му. – Поздравления, господин Нотингам! Вие сте един голям българин!... Откога водите делата?... Дясната ръка цапардоса микрофона: – Бегай бърже!