Толерантността, която ни убива

Ние, българите, сме толерантен народ. Не, не клатете глави в отрицание, защото е така. Толерантни сме били към всички онези народи,  през които великите прабългари са минали. Толерантни сме били и към турците през онези 500 години, през които сме съжителствали с тях мирно и тихо, а когато е имало напрежение и агресия, тя е била не към редовите граждани, независимо от техния етнос, а към властта - към еничарите, към башибозука, към тези, които са идвали и са упражнявали насилие срещу нас. И през миналия век пак сме били толерантни - докато в Биркенау са горили евреи, арменци, гейове и хора с увреждания директно от влаковете в пещите (а някои влакове са чакали с дни да разтоварят полуживите), ние сме отказали да играем играта на "кафявите ризки". Толерантни сме и сега, през последните десетилетия, към всички малцинства в страната ни - представители на някои от тях са сред най-известните ни изпълнители, други правят предаванията, на които се смеем, трети държат ресторантите и закусвалните, където се храним всеки ден… Спор няма - винаги сме живели в любов и разбирателство със съседите си,  независимо от религия, етнос или други различия. И да, мразили сме държавите и всички онези,  които са се опитвали да ни настроят едни срещу други. Но нещо се промени. Неусетно  някак си толерантността ни бе използвана и ние станахме уязвими. От странство при нас  дойдоха едни идеи, които ни казаха, че трябва да сме толерантни. Но тъй като ние винаги сме били такива,  станахме нещо друго - станахме свърхтолерантни, за да се харесаме на чужденците, за да им предложим най-добрата си страна... И докато все ни казваха, че не сме толерантни и ни насилваха в това да сме повече от всички други, без никой да се замисли, че тая толерантност сме я измислили ние - ето, че се предадохме. И както се пее в песента “станахме всички ветропоказатели, еднакви по форма и еднакви по цвят”. И постигна българския народ една нова толерантност. Не онази хубавата, човечната, на която от векове е свикнал. А онази - изкуствената, наложената насилствено, неискрена и лицемерна, отчайваща и грозна. И тогава какво стана - започнахме да толерираме идиотите, крадците, убийците, само мир да има... Но не, няма да ви казвам как толерираме  десетилетия да ни управляват престъпници. Защото толерираме много по-страшни неща. Толерираме това всяка седмица на пешеходна пътека да бъдат убивани хора, много от които деца... Толерираме всеки ден да умират хора в болниците и то не защото нямаме специалисти, а защото нямаме техника, лекарства... Толерираме агресивното поведение на държавни чиновници и “управленци”, които да ни обиждат, унижават и активно да пречат на прогреса... Толерираме учителите да бъдат бити от родители и  ученици, да бъдат унижавани от държава и общини с мизерни възнаграждения... Толерираме кражбите, като най-голямата нетолерантност изразяваме чрез намръщен емотикон  във фейсбук под поредното видео на крадци в нечия спалня... Толерираме хора, които нападат с брадви и колове полицията, която уж трябва да ни пази. Но сме по-толерантни,  когато някой ухапе полицай по гърдите отколкото когато полицай сложи белезници на същия онзи хапещия. Толерираме и насилието срещу жени и чак ставаме резистентни когато чуем крясъци от жена, която явно вика за помощ. Толерираме тъпотата на хората, които пишат под статии и в социалните мрежи какво ли не, но най-често агресивни, обидни или унизителни коментари, реплики и нападки. Да, ние всъщност толерираме агресията, защото тя е единственото нещо, което се ражда от насилствената толерантост наложена ни отгоре...