„Сребърният път” – шведският трилър, който покори цял свят

Новата сензация в скандинавската криминална литература – трилърът „Сребърният път” от шведската авторка Стина Джаксън – е тук! Историята на безследно изчезналата  малка Лина завладя читателите още с появата си, регистрирайки над 200 000 продадени копия само в Швеция и оглавявайки класациите месеци наред. Успоредно с това романът спечели и Голямата награда на Шведската академия на криминалните автори, а правата за превода й бяха разпродадени на десетки езици по целия свят едва за няколко месеца. „Сребърният път” вече излезе и на български език с логото на издателство „Сиела” и в превод на Любомир Гиздов. Вече три години Леле кръстосва безспирно шосето, известно като Сребърния път, виещ се сред безкрайни гори и малки изолирани селища в северната част на страната. Нощем, когато повечето хора спят, той пуши и обикаля с колата, търсейки дъщеря си Лина, която за последно е видял в деня, в който я е оставил на една спирка на Сребърния път. Когато обаче автобусът пристигнал 15 минути по-късно, нея вече я е нямало там. Последвалото мащабно издирване не дава никакъв резултат – Лина сякаш се е изпарила във въздуха и не е оставила абсолютно никаква следа. А с нейното изчезване отлита и досегашният живот на Леле – майката на Лина го напуска, хвърляйки вината за случилото се върху него, а мислите и цялото му същество са съсредоточени единствено в мига, в който вижда дъщеря си за последно. Затова той използва лятната ваканция, за да шофира неуморно по Сребърния път през белите нощи. Твърдо решен, че няма да се откаже, докато не намери Лина, Леле влиза във всяка отбивка, проверява всяка изоставена барака, всяко сечище, промъква се тайно в чужди имоти и проверява мазетата им – отново и отново, и отново... Междувременно 17-годишната Мея се нанася в едно от градчета по Сребърния път. Това е поредната спирка на майка ѝ в търсенето на търпелив мъж, който да се грижи за нея и дъщеря ѝ. Тук Мея ще открие дом и обич. А после ще плати жестока цена за това. Пътищата на Леле и Мея ще се пресекат и една мрачна тайна ще бъде разкрита. Но не всичко изгубено може да бъде намерено… Стина Джаксън (1983) е родена в Шелефтео, Швеция. През 2006 г. се пренася в Денвър, щата Колорадо в САЩ, където написва и дебютния си роман „Сребърният път”. Книгата се появява на бял свят в родната й Швеция през май 2018 г. и още с излизането си предизвиква масова истерия, оглавявайки  класациите през следващите месеци с продажбата на впечатляващите 200 000 копия само на шведския пазар. Тенденцията за първо място в класациите продължава и през най-силния месец – декември, като междувременно правата за превод на трилъра са продадени в десетки държави по целия свят. В добавка книгата печели и Голямата награда на Шведската академия на криминалните автори, оставяйки отпечатъка си в 36-годишната история на отличието като първия дебют, удостоен с тази чест. У нас „Сребърният път” излиза в превод от шведски на Любомир Гиздов, познат с преводите на Камила Лекберг, Фредрик Бакман, Юнас Юнасон и други. Корицата на романа е дело на Живко Петров.

Откъс от „Сребърният път”, Стина Джаксън

Слънцето се криеше зад дърветата. Леле тръгна на юг по Сребърния път, подмина Йорн и Булиден и отпусна газта дъл­го преди да е видял камерите за скорост. Спря в Шелефтео, за да зареди. Купи си цигари от самотния продавач, който цъ­каше нещо на телефона си. Шофьор на камион със смъкната шапка и уста, пълна със снус, застана до машината за кафе и напълни две чаши. Отвъд острото сияние на флуоресцентни­те лампи нощта бе обвита в син сумрак, който навяваше ми­сли за морето. Леле седна зад волана и изпуши една цигара, опитвайки да мисли за нещо друго. Но щом запали двигателя, разбра, че вече е късно. На кръстовището ръцете му завъртяха волана наляво, към спомените. Изтръска непохватно цигара­та си през прозореца. Подминаваше притъмнели стопанства, конюшни и черни гористи местности. Усещаше как въздухът става все по-солен, колкото повече се приближаваше. Кара­ше към хоризонта, а водата се ширеше пред него. Слънцето започваше да се показва иззад облаците и небето просветна. Леле паркира и се разходи покрай скалистия пролив, докато стигна до обраслата плажна ивица, където някога се намира­ше къщата. От нея не беше останала и една дъска, но той все още можеше да различи контурите на мазето под храсталаците. Тъпчеше тежко с ботушите си, оставяйки диря от цигарена пепел. Усети как се задъхва, а сърцето му го тегли към спо­мените. Това беше домът от детството му. Мястото, където баща му умря от пиене и където Леле прекарваше вечерите сам, докато майка му работеше. Беше само на седем-осем години, когато започна да допива пиенето на баща си. Бър­зо научи разликата между силна и слаба бира, и то само по миризмата. Също и между домашна и истинска водка. Беше още малък, когато се напи за пръв път, а когато се събуди, до леглото му имаше локва повръщано. Не помнеше кога е станало. Майка му забелязваше, че мирише на алкохол, но не казваше нищо – нито на баща му, нито на него. Тези неща не се обсъждаха, това беше първото правило. Лина никога не го бе виждала да пие, за което беше бла­годарен. Това бе част от миналото му, която бе заровил тук, до морето. Никога не бе водил Лина в някогашния си дом и тя не се беше срещала с баба си и дядо си. Баща му вече беше почи­нал, когато тя се роди, а Леле я излъга и каза, че баба ѝ също е мъртва. Когато порасна, Лина започна да го разпитва за дет­ството и родителите му, но той винаги отговаряше уклончи­во. Това беше единственото, което си беше обещал: никога да не оставя децата си сами. Нямаше да пренебрегва Лина за сметка на алкохола или нещо друго. Закле се тържествено, но въпреки това се провали. Провали се жестоко. Продължи към плажа, който едно време беше техен, на­веде се над камъните и потърси някой, който да е достатъчно плосък и гладък за жабки. Хвърли го умело и доста силно, сякаш бе ядосан на самото море. В днешно време дори само от соления мирис започваше да му се гади. Миризмата го последва в колата. Той дълго седя, пушейки и наблюдавайки гъстите бурени, поникнали върху спомените му. Познатата жажда разцъфна в гърлото му, но Леле държеше стабилно во­лана, когато потегли обратно към вътрешността. Почти се беше прибрал, когато отникъде се изсипа ярос­тен дъжд и го принуди да спре до пътя, понеже чистачките на колата не смогваха. Леле пушеше и слушаше водата, която шибаше покрива. В деня, когато изчезна, Лина носеше сини дънки и бяла блуза с дълги ръкави. Това не бяха дрехи за та­кова време. Първото лято се притесняваше, че дрехите ѝ не са подходящи, че ще измръзне или ще се намокри, или ще я на­хапят комари. Тревожеше го природата, за човешкия фактор изобщо не искаше да мисли. Една кола сви в отбивката за паркиране и спря зад него. Фаровете за мъгла блестяха през капките и той не можеше да види шофьора. Съмняваше се, че и шофьорът може да го види. Дъждът беше плътен, а вятърът притискаше смърчовете към оградата за диви животни. Леле тъкмо си мислеше колко е хубаво, че се намира в метална кутия, която да го предпаз­ва от времето, когато на прозореца се почука. Той подскочи толкова рязко, че цигарата му падна на пода и изгори нова дупка в постелката. Човекът отвън беше с вдигната качулка, а лицето му нямаше ясни очертания. Леле свали прозореца и видя, че това е възрастен мъж с хлътнали бузи. Опипа пода, търсейки цигарата. Миризма на изгоряла пластмаса изпълва­ше тясното пространство. – Не исках да те изплаша – каза мъжът. – Чудех се дали би ми дал да ползвам телефона ти? Батерията ми падна. Сиви кичури лепнеха по главата на мъжа, а дъждът се стичаше на обилни струи от веждите му и надолу по носа. Леле погледна към телефона си, който беше оставил в постав­ката за чаши. – Само ако говориш вътре – каза той и кимна към съсед­ната седалка. – Не искам телефонът ми да се намокри. Мъжът заобиколи бързо колата и влезе. От него се стича­ше вода и се вдигаше пара. – Благодаря – каза той. – Страшно благодаря. Леле излезе от колата, докато мъжът набираше. Краката му се бяха сковали от дългото седене и той реши да се раз­тъпче. Отиде до волвото на непознатия и се загледа през лъскавите прозорци колкото се може по-небрежно. Мъжът беше оставил чистачките включени и те се движеха неуморно по мокрото стъкло. Лампата светеше и Леле видя чаша кафе в поставката. Задната седалка беше покрита с черно платнище и разни боклуци, опаковки от десерти, рибарско влакно, праз­ни кенчета бира, ръчен трион и ролка изолирбанд. На седал­ката до шофьорската имаше бяло парче плат. Леле успя да различи лицето на Лина. „Виждали ли сте ме? Обадете се на 112.“ Една от всички тениски, които Анете беше отпечатала през годините. Кой всъщност беше този мъж? В Глимерш­треск ли живееше? Главата го заболя и той се отправи обратно към колата. Мъжът му подаде телефона. – Благодаря за разговора, нямаше нужда да излизаш на­вън в бурята. – Така и така трябваше да се раздвижа. Мъжът имаше счупен преден зъб и езикът му се показа през дупката, когато се усмихна. – Какво скапано време – каза той. – Налагаше се да се обадя на вещицата и да ѝ кажа къде съм. Иначе щеше да се побърка. – Далеч ли живееш? – В Хедберг, така че ми остава още доста път. – Тогава карай внимателно – каза Леле и избърса лице с ръкава си. – Ти също. Мъжът слезе и се върна, подтичвайки в своя автомобил. Леле заключи вратите, извади пистолета от жабката и записа регистрационния номер на колата, заедно с кратко описание. Мъж, 50 – 60, 1,75 – 1,80, нормално тегло, счупен преден зъб. Хедберг? Червеният часовник на таблото показваше 04:30. Съпру­гата на непознатия наистина ли будуваше и го чакаше в този нечовешки час? На Леле това не му звучеше особено правдо­подобно. Погледна в огледалото за обратно виждаше и видя, че мъжът се е облегнал назад на седалката. Не можеше да види дали очите му са отворени, но неподвижното му тяло подсказваше, че възнамерява да изчака талазите дъжд, който заливаше двете коли, да отслабнат. Леле натисна няколко бу­тона на телефона си. Хасан вдигна след втория сигнал въпре­ки ранния час. – Сега пък какво има? – Искам да провериш един регистрационен номер.