Съботно четиво: „Нощната къща“ от Ю Несбьо

Многобройните фенове на крими суперзвездата Ю Несбьо у нас имат повод за радост – към книжарниците пое „Нощната къща“, както винаги в превод на Ева Кънева и с логото на издателство „Емас“. Кралят на скандинавския трилър ни поднася първия си хорър роман, с който отново демонстрира неизчерпаемия си талант за поглъщащи истории, запомнящи се герои и шокиращи развръзки. „Нощната къща“ е неговата хипнотизираща, многопластова и непредвидима интерпретация на класическия хорър жанр.

Норвежецът Ю Несбьо отдавна няма нужда от представяне. Книгите му, вече надхвърлили внушителните 55 милиона продадени екземпляра, се четат на повече от 50 езика и са удостоени с множество награди. Холивуд също обича писането на Несбьо и към проекти за екранизация на негови произведения се свързват имена като Леонардо ди Каприо, Джоузеф Гордън-Левит, Бен Стилър, Оскар Айзък, Майкъл Фасбендър... А култовият антигерой инспектор Хари Хуле ще оживее на екраните в предстояща суперпродукция на „Нетфликс“.  

Какво обаче прави романите на Ю Несбьо толкова специални? Разгръщайки негова книга, винаги ще срещнете дълбоко човешки образи, ще потънете в автентична, мрачна атмосфера, ще потръпвате в очакване на следващия стъписващ обрат. Разбираме защо Майкъл Конъли споделя: „Несбьо е новият ми любим писател“.

Най-новата му книга – „Нощната къща“, която е и първият хорър на  Несбьо – е едно главозамайващо пътуване из мрачните дебри на човешката душа. Предлагаме ви откъс от романа, предоставен любезно от издателство „Емас“:

• Сега какво ще правим? – попитах.

Имах чувството, че под дрехите ми пъплят мравки. Трябваше непременно да се отърва от тях, а единственият начин беше да се случи нещо. Нещо, което да отвлече вниманието ми.

• В-в-време е да се п-п-прибирам вкъщи – изпелтечи Том.
• Не още – възразих. – Ела.

Незнайно как се сетих за телефонната кабина, разположена на хълм покрай главния път в покрайнините на гората. Недоумявах защо са поставили кабината точно там, и то в малко населено място като Балантайн. Никога не бях виждал някой да използва телефона. В този район почти не минаваха хора, само някой и друг автомобил.

 Стигнахме до червената телефонна кабина. Слънцето се беше спуснало още по-ниско. Беше ранна пролет и се здрачаваше рано. Том се влачеше неохотно зад мен. Явно не смееше да ми противоречи. Пък и, както вече споменах, нито той, нито аз можехме да се похвалим с изобилие от приятели.

 Напъхахме се в кабината и затворихме вратата. Звуците отвън долитаха приглушено. По шосето мина камион с кални гуми. От товарната му платформа стърчаха големи дървени трупи. Камионът се изгуби нататък по главния път, чиято права линия пресичаше равния монотонен пейзаж и водеше към границата на административната област.

На рафт под телефония апарат имаше жълт телефонен указател – не особено дебел, но достатъчно да побере номерата на всички абонати не само в Балантайн, но и в цялата административна област. Разтворих го и започнах да го прелиствам. Том си погледна демонстративно часовника.

• Обещах д-д-да се прибра до…
• Шшшт! – смъмрих го аз.

Пръстът ми се закова върху някой си Юнасон, Аймю. Странно име. Сигурно и самият Аймю беше някой чешит. Вдигнах слушалката, свързана към апарата посредством метален кабел – определено надеждна предпазна мярка да не би някой да отскубне сивата слушалка и да офейка с нея. Набрах номера на Аймю Юнасон върху гладките метални копчета. Само шест цифри. В града номерата съдържаха девет, но тук, в Балантайн, където на глава от населението се падаха по четири хиляди дървета, шест цифри бяха достатъчни. Подадох слушалката на Том.

• Ам-м-ма…? – Изгледа ме стъписан ужасено.
• Кажи „Здравей, Аймю. Аз съм дяволът и те каня в ада, защото там ти е мястото“.

Том само поклати глава и ми върна слушалката.

• Действай, тъпако, иначе ще те хвърля в реката! – заплаших го аз.

Том, най-дребничкият в класа, се прегърби и смали още повече.

• Майтапя се – засмях се аз и в тясната клаустрофобична кабина смехът ми прозвуча странно дори в моите уши. – Хайде, Том, само си помисли каква веселба ще падне, когато утре разкажем за това в училище.

Видях как думите ми събудиха нещо у него. Мисълта как ще впечатли съучениците ни. За човек, който никога не е впечатлявал никого, това, разбира се, представляваше фактор с голяма тежест. Но съществено значение изигра и обстоятелството, че говорех в множествено число: „ние“. Той и аз. Двама приятели, вършили лудории заедно. Звънили на непознати, за да си правят майтап, и се превивали от смях. Наложило се дори да се държат един друг, за да не паднат, когато чули как клетникът отсреща се чуди наистина ли му се обажда самият дявол.

• Ало? – чу се от слушалката.

Беше невъзможно да се разбере мъж ли е, или жена, възрастен или дете.

Том ме погледна. Закимах енергично. И той се усмихна. Усмихна се с онази негова престорено победоносна усмивка и доближи слушалката до ухото си.

Изговорих думите само с устни, а Том ме гледаше и ги повтори без дори намек за заекване:

• Здравей, Аймю. Аз съм дяволът и те каня в ада, защото там ти е мястото.

Запуших си устата с длан, за да му покажа, че едва се сдържам да не прихна, и с другата си ръка му направих знак да затвори.

Том обаче не го направи.

Продължаваше да държи слушалката до ухото си, а аз чувах тихото жужене на гласа от отсрещния край на линията.

• Н-н-н-н-но… - заекна Том и внезапно пребледня като мъртвец.

Млъкна, а бледото му лице застина в шокирана физиономия.

• Не – прошепна той и вдигна лакътя си сякаш в опит да отдръпне телефонната слушалка от ухото си. И повтори силно: - Не. – Още по-силно: - Не!

Опря другата си ръка о стъклото на кабината. После – с мокър звук като от разкъсване на плът – слушалката се отдели от слепоочието му, но част от кожата му остана по пластмасата. От главата му потече кръв, а струйката се стече под яката на ризата му. Отместих поглед към телефонната слушалка. Не повярвах на очите си. Половината му ухо висеше от окървавената горната част от слушалката – тази, от която се чува гласът на човека, с когото говориш. Случваше се нещо направо невъобразимо. Най-напред малките черни дупчици всмукаха кръвта, а после откъснатото парче плът също потъна. По този начин остатъци от храна изтичат в канала на мивката, когато миеш чинии.

• Ричард! – прошепна Том с разтреперан глас и бузи, мокри от сълзи. Очевидно не усещаше, че половината му ухо е откъснато. – Т-т-т-той к-к-к-каза, че д-д-д-двамата с-с-с-с теб… - Том закри с длан долната част на слушалката, та събеседникът му да не чуе какво ми казва. – К-к-к-какво ще…
• Том! – изкрещях аз. – Ръката ти! Пусни слушалката!

Той погледна надолу и едва сега установи, че пръстите му са потънали до половината в дупките.

Сграбчи слушалката с другата си ръка и се опита да освободи заклещената. Не постигна нищо. От телефона се разнесе сърбане – все едно чух звука, който осиновителят ми Франк издава, докато яде супа – и ръката на Том продължи да потъва в слушалката. Хванах я и на свой ред се опитах да я откопча от Том. Уви. Слушалката вече беше погълнала ръката му до лакътя. Том и слушалката се бяха слели в едно цяло. Докато аз крещях, с Том стана нещо странно. Той ме погледна и се засмя, сякаш не изпитва никаква болка. Все едно се случва нещо крайно откачено и просто няма как да не прихнеш. От ръката му не течеше кръв. Чувал съм, че някои насекоми впръскват в плячката си нещо и то преобразува плътта ѝ в пихтиеста маса, която те поглъщат. По сходен начин действаше и слушалката. В един момент тя стигна до лакътя на Том и от там се разнесе звук, какъвто се чува, когато пъхнеш в блендера нещо, чието място не е там: зверско хрущене от раздробяване и смилане. Сега и Том се разкрещя. Лакътят му се изду, сякаш нещо под кожата напираше да излезе. Отворих вратата зад нас с ритник, застанах зад Том, хванах го през гърдите с две ръце и отстъпих заднешком, дърпайки го с всичка сила. Металният кабел се изопна и въпреки това слушалката продължаваше да поглъща ръката му. Затръшнах вратата с надеждата да счупя слушалката, ала кабелът се оказа прекалено къс и ударих рамото на Том. Той нададе вой. Запънах пети в земята и задърпах още по-енергично, но обувките ми се хлъзгаха по мократа пръст сантиметър след сантиметър към кабината и към противния хрущящ звук, който воят на Том не успяваше да заглуши. Неведоми сили теглеха Том към телефона. Не издържах. Наложи се да пусна приятеля ми. Застанал отвън, със сетни сили сграбчих ръката му, която се подаваше от процепа на вратата, и я задърпах. Още малко и слушалката щеше да погълне рамото му. Видях, че приближава кола. Пуснах ръката на Том и хукнах към шосето. Крещях и размахвах ръце. Беше камион с дървени трупи. Аз обаче закъснях. Видях как задните фарове се разтварят в здрача.

Върнах се тичешком. Всичко тънеше в тишина. Том бе престанал да крещи. Вратата на телефонната кабина се беше захлопнала. Стъклото от вътрешната страна се бе запотило. Притиснах лице и видях Том. И той ме гледаше. Безмълвно, с примирения поглед на плячка, престанала да се съпротивлява и приела участта си. Слушалката беше стигнала до главата му. Тъкмо засмукваше едната му буза. Раздроби зъбите му с хрущене.

Обърнах се, опрях гръб в кабината и се свлякох. Усетих под себе си земята и видях как студената влага се просмуква в панталона ми.