Съботно четиво: „Идеална Коледа в Париж“ от Манди Багот

В навечерието на Коледа решихме да се отдадем на сладост, романтика и празнично настроение. Затова ви предлагаме тематичен откъс от романа на бестселъровата авторка Манди Багот „Идеална Коледа в Париж“ („Кръг“). На страниците на книгата Багот ни среща с младата лондончанка Кийли Андрюз и Етан Бушар. Животът на Андрюз се преобръща заради ужасна автомобилна катастрофа и когато неочаквано получава покана да прекара две седмици в Париж преди Коледа, тя решава да приеме. Бушар пък е преживял най-кошмарната година от живота си и е готов да се откаже от всичко, което има, преди на прага на един от хотелите си да се сблъска с Кийли. Двамата герои непрекъснато се натъкват един на друг сред празнично украсените френски улици, като че ли в запознанството им има пръст съдбата. А може би ги свързва и нещо още по-дълбоко? Тази топла коледна история ни напомня, че винаги има надежда за щастие и любов, а по Коледа наистина стават чудеса. Ето и откъс от книгата, предоставен любезно от издателство „Кръг“:

Кенсингтън, Лондон

Ноември

– Дънкан, не пак тази ужасна дискотопка от майка ти! Умолявам те. Миналата година Лидия Мъмфорд по­лучи мигрена от нея още преди да съм сервирала аран­чините от „Уейтроуз“ – каза Лизи Андрюз и вдигна очи съм съпруга си, несигурно крепящ се на преносимата стълба. Той се канеше да постави огромната сребрис­та сфера над кухненския остров, където на котлона къкреше нещо с боровинки.

Двайсет и шест годишната Кийли скри лице в чаша­та си много горещо и силно кафе и опита да потисне напушилия я смях. Спорът между родителите ù за празничната украса на отдавна покойната ù баба про­тичаше винаги по един и същ начин – още откакто тя им я бе завещала. Майка ù неизменно изтъкваше, че старицата го направила, защото никога не я била ха­ресвала.

„Джоун не можеше да ме търпи. Мразеше ме, Дънкан. От самото начало. Още когато за пръв път стъпих в къщата ви с букет божури за нея, а тя ги тикна в праз­на консервена кутия от боб „Хайнц“ вместо във ваза. Ето тогава заровете бяха хвърлени.“

Но на Кийли украсата ù харесваше. Отделните еле­менти бяха напълно несъвместими един с друг – яр­колилави и изумруденозелени топки наред с осемдесе­тарски роботи и китайски хартиени фенери, които вероятно отдавна трябваше да са пламнали. На пръв поглед не се съчетаваха и все пак им се получаваше. Сестра ù Бeа също ги бе харесвала. Все се разправяше с баща им за стълбата, защото била изчислила иде­алния баланс и оптималния ъгъл, при който глобусът да се върти симетрично, така че да удовлетвори по­требността на Лизи от ред. Бeа винаги се бе хвърляла във всичко с ентусиазъм, но и с отработена методич­ност.

При мисълта за малката ù сестра сърцето на Кий­ли се сви и тя отпи още една глътка от кафето, преди тостерът да изхвърли кръмпета, който печеше.

Лизи разтърси къдравата си кестенява коса и взе да души с вирнат нос като опитен парфюмерист. Пусна шишарките, които боядисваше, на покрития с вест­ник работен плот.

– Каква е тази миризма?

– Да не е един от гигантските кръмпети, които ку­пих вчера? – попита Дънкан и се ухили от стълбата, като още държеше с две ръце голямото лъскаво кълбо.

– Точно така – потвърди Кийли, като се мъчеше да измъкне питката от тостера. Беше я вкарала лесно, но сега ваденето ù изглеждаше невъзможно.

– Кийли! – възкликна ужасено Лизи. – Гигантският кръмпет!

– Искаш ли един, мамо? – попита Кийли. Кръмпетът все така не помръдваше и при всяко дърпане се олющ­ваше част от коричката му. Ако продължаваше така, нямаше дълго да остане гигантски.

– С какво ще го намажеш, Кийли? – поинтересува се Дънкан. Връхчето на езика му се подаваше от устата, очите му бяха напрегнато съсредоточени върху кука­та на тавана. – С малко фъстъчено масло? Или... защо не сладко от къпини? Вкусно ще е, а?

– Дънкан! – остро изрече Лизи. – Сладкото от къпи­ни е за кифличките, които ще поднесем на следобедния чай със семейство Форестър! Не мога да повярвам, че си го отворил!

– Прощавай – промърмори Дънкан. – Не е зле да поста­вяш етикети на продуктите, които не желаеш да бъ­дат отваряни от простосмъртните в семейството.

– Би трябвало да се сетиш, че не е за теб – все още ядосана отвърна Лизи. – Кога съм купувала сладко от къпини за теб?!

– Казват, че промяната действа освежаващо – под­хвърли Дънкан. – Реших, че пробваш нещо ново като йога за жени или онова... Кравата Маги.

Този път Кийли не удържа смеха си, докато отваря­ше чекмеджето за вилица. С пръсти нямаше да извади упоритата гадина, беше време за подкрепление.

– Казва се Крав Мага, татко.

– Той знае! – отсече Лизи, свали очилата си и раз­търка основата на носа си, сякаш получаваше главобо­лие. – Поканих го да се присъедини към мен – добави. – Само че той предпочита да играе на дартс, вместо да прави полезни упражнения за сърдечносъдовата сис­тема.

– Пак ли ще водим спора дали дартсът е истински спорт? – попита Дънкан и повдигна единия си крак от стълбата, та да се протегне по-високо. – Защото, ако е така, да взема да извадя онази статия от „Телеграф“.

Кийли доближи вилицата към кръмпета в тостера и тогава Лизи изпищя. Втурна се, сякаш отново имаше посегателство към безценното ù сладко от къпини, и преди Кийли да е успяла да поеме дъх, майка ù вече беше до нея и изтръгна вилицата от ръката ù.

– За бога, какви ги вършиш, Кийли?!

– Ама какво? – попита Кийли. Сърцето ù се бе раз­туптяло като лудо и тя притисна длан към гърдите си, та да не изскочи. – Какво направих?

Лизи размаха пред нея вилицата, сякаш е светлинен меч и само тя умее да го ползва.

– Знаеш ли колко хора умират всяка година от злопо­луки с тостер?

– Ъъ... не – отвърна Кийли. Но предчувстваше, че ще ù бъде обяснено.

Кийли виждаше, че майка ù се е развълнувала, и то не по начина, по който се вълнуваше, когато приготвяше празнична гощавка за гости, за коледни базари и благотворителни сбирки. Беше като вълнението, което изпитваше, когато говори за Беа.

– Съжалявам – промърмори Кийли.

Лизи тресна вилицата на плота и заобиколи Кийли, за да се занимае лично с тостера.

– Защо ти е поначало да препичаш кръмпет? Вшка­фа има мюсли с ниско съдържание на захар, или пък хап­ни пресен плод – имаме мандарини и пъпеш, или...

– Сладко от къпини – подсказа Дънкан. – Семейство Форестър няма как да го ядат сега, след като вече е отворено. – Изпъшка облекчено, когато глобусът най-сетне беше наместен. – Готово! Повече от идеално!

Кийли наблюдаваше с леко глуповато изражение как майка ù вади кръмпета от тостера. Беше тъмнока­фяв, леко прегорял по краищата, точно както го обича­ше. Почти усещаше вкуса му в устата си. Плътен слой масло се разтапяше в пухкавата сърцевина...

– Ще го изнеса навън за птиците – съобщи Лизи и го понесе към вратата към малката им веранда, от­въд която бе градината, а зад нея бараката – мъжката бърлога на баща ù, където той държеше дъската си за дартс и други принадлежности.

– Какво? Чакай! – запротестира Кийли. – Това ми е закуската!

Лизи се спря, хванала кръмпета между палеца и по­казалеца си, сякаш бе противопехотна мина, която бе изровила под плочките на кухнята, и се налагаше да я държи стабилно, та да не избухне в лицето ù.

– Хайде, Кийли, не го прави трудно, миличка.

Трудно? Кийли повдигна език и го притисна силно към небцето си. Вече усещаше накъде духа вятърът. Започваше се с прекаленото внимание, после щеше да се стигне бързо до всички забрани, насочени към хора, които живеят под строг контрол. Накрая Кийли щеше да се чувства извънредно виновна.

– Лизи, мила... – подхвана Дънкан, като бавно слезе от стълбата, а топката над главата му превръщаше кухнята в сцена за „Евровизия“. Кийли не беше сигурна, че се върти така равномерно, както ако Беа още беше тук.

Ти не се меси точно сега, Дънкан. Обикновено гле­даш все да стоиш настрана. Винаги аз трябва да съм строгата, а ти насърчаваш зад гърба ми дъщеря ни да излага здравето си на риск. – Лизи направи гримаса, като все така крепеше кръмпета между пръстите си. – Тестени храни може да се хапват умерено, стига да се избягва коричката.

– Човек е онова, което яде, а никой не иска да е гуава.

– Не е смешно! Нищо смешно няма в това! Вече изгу­бих една дъщеря. Не искам да изгубя друга!

Кръмпетът взе да се рони, а Лизи се сгърчи, сякаш бе нескопосано изработено оригами с формата на лебед.

– Мамо! – Кийли изтича и прегърна крехкото тяло на Лизи, като я придърпа към себе си. – Спокойно, добре съм.

– Не си добре – през сълзи изрече Лизи с приглушен глас, тъй като бе захлупила лице в яркочервения праз­ничен пуловер на Кийли. – И със сигурност няма да си добре, ако ядеш гигантски питки и пълен със захар кон­фитюр.

– Чак толкова много захар ли има в конфитюра? – попита Дънкан. – Ако е така, не съм сигурен, че ще се отрази добре на Томи Форестър. Вече не играе скуош за­ради скования си прасец. – Опря пръст до слепоочието си. – Поне си мисля, че такава беше травмата му...

– Мамо – кротко промълви Кийли. – Аз наистина вни­мавам какво ям. Непрекъснато. – Улови погледа на баща си и добави: – През повечето време. – После въздъхна. – Но... Коледа е все пак.

– Ноември е – изтъкна Лизи и вдигна глава от рамо­то на Кийли. – Хора, които започват да тръбят, че е Коледа още щом мине Хелоуин, трябва да бъдат завър­зани на стол и накарани да слушат... Пиърс Морган.

– Лизи! – възкликна Дънкан.

– Става дума за живота на Кийли – изрече натър­тено Лизи. – Аето че тя пъха метални предмети в електроуреди и се тъпче с храна, която ще ù задръсти артериите, като... като...

– Ако пак споменеш Пиърс Морган, ще те наклеветя на баща ти – предупреди Дънкан. – Той държи негова снимка в рамка в кабинета си.

– Като... – продължи Лизи.

– Като шоколадовата торта на Беа – довърши изре­чението Кийли и сълзи изпълниха очите ù.

Някой трябваше да изрече гласно името на сестра ù, а не да го заобикаля, сякаш е равносилно на проклятие, което ще се стовари върху тях за десет години напред. Сега, малко повече от година след ужасната катастро­фа, отнела им Беа, болката все още не бе притъпена. Това беше втората им Коледа без нея. По време на пър­вата всички бяха съкрушени от загубата, а Кийли още беше в болницата.

Внезапно всичко притихна. Предателска сълза се търкулна по бузата на Кийли и тя бързо я избърса с опакото на дланта си. Не искаше да рискува да измок­ри току-що боядисаната си коса. Най-добрата ù прия­телка Рейч твърдеше, че цветът „светлокестеняво с медни оттенъци“ е от филиал на „Л’Ореал“, но Кийли подозираше, че е купила боята с намаление от някой супермаркет. Със сигурност нямаше как да вземе душ поне до утре.

– Тази торта... – рече Дънкан, най-сетне озовал се на кота нула, и облиза устни. – … беше много вкусна. Тряб­ва пак да я направим. Като семеен ритуал. – Направи кратка пауза, после добави: – На Беа това би ù харесало.

– Няма да е същата – отбеляза Лизи.

– Не можем да го знаем, докато не пробваме.

– Хубаво ще е – присъедини се Кийли. – Аз и бъбрекът ми обещаваме да не хапваме от нея.

– Е, браво, подигравай ми се – сви устни Лизи.

– Мамо, не съм искала... – подхвана Лизи. Но беше къс­но. Лизи се фръцна и напусна кухнята, а широките ù панталони се развяха.

– Не помирисваш ли загоряло? – внезапно попита Дънкан и подуши въздуха.

– Татко, нямам никакво обоняние – отвърна Кийли.

Дънкан се втурна към тенджерата на котлона. Кийли надникна над рамото му да погледне в нея. Чер­вените боровинки не просто се бяха задушили. Сега приличаха на твърди черни заешки барабонки, а сосът напомняше катран.

– Олеле – изохка Дънкан. – Майка ти никак няма да се зарадва. Това беше предвидено за соса от боровинки и халапеньо за хапките ù за сбирката на читателския клуб следобед.

Баща ù премести тенджерата на изключен котлон, а Кийли промълви едва чуто:

– Татко, мама добре ли е?

Дънкан се почеса по посивялата си къса брада и се замисли за кратко.

– Майка ти никога не е била „добре“ – отвърна той. – Варира между опечален, който носи ковчег, и Ел­тън Джон от бурното му време, няма междинни със­тояния.

– Знам – кимна Кийли. – Но в момента е май по-скоро „носещ ковчег“, нали?

– Ами... заради този период от годината е. По това време... изгубихме Беа... ти едва сега се съвземаш напъл­но... наближава Коледа и...

– И? – попита Кийли. Усещаше, че баща ù се опитва да премълчи нещо пред нея сред изпаренията от боро­винките. Усещаше гърлото си раздразнено от вероят­но отровния златен спрей, с който майка ù бе пръскала шишарките.

– Според мен – заговори отново Дънкан, – колкото и да обича тези сбирки по празниците на кафе със съсе­ди, те по-скоро ù служат за запълване на времето. – Той погледна директно Кийли. – Ако искаш мнението ми, а майка ти ясно показва, че рядко желае да го чуе, гледа да е заета с нещо, за да не ù остава време за мислене.

Кийли кимна. Отлично разбираше какво има предвид баща ù. След смъртта на Беа хобитата ù бяха нарас­нали неимоверно. Ако не тренираше Крав Мага, зани­маваше се с йога ритрийти. Ако не с йога, втурваше се да набира средства за благотворителност. Ако не това, органи­зираше вечери или чайни партита с хора, които няма­ха нищо общо със семейство Андерсън, освен да попъл­нят свободен график.

– Чуй – каза Дънкан и постави ръка върху рамото на Кийли. – Не си слагай и тази грижа на сърцето, тя е за мен. Като неин съпруг се предполага да я познавам най-добре и да я държа под око, та...

– Та да забягваш в бърлогата си при всеки удобен шанс? – подхвърли Кийли.

– Не – поклати глава Дънкан. – Просто... надявам се да го изживее по естествен път. Все още не е минало много време, а и тя няма да може дълго да поддържа този ритъм с хобитата.

– Мама винаги е била много решителна – припомни му Кийли. – Като нищо може да продължи вечно. – Осо­бено когато никой не може да предскаже колко дълго ще е „вечно“.

– Изяж си кръмпета – пошепна ù Дънкан. – Само гле­дай да хапнеш плод и ядки с обяда. Аз ще ида да проверя майка ти. Ще ù съобщя лошата новина за боровинките. – Усмихна се. – Пожелай ми късмет. – Прекара длан­та си като нож покрай шията си.

Късмет. Да, всеки имаше нужда от мъничко късмет в живота си, нали?