Съботно четиво: „Годината на бягствата“ от Санджив Сахота

Невероятно амбициозен и безкрайно човечен литературен епос се появи на българския книжен пазар благодарение на издателство ICU. „Годината на бягствата” носи на своя автор – британския писател с индийски корени Санджив Сахота – Европейската награда за литература 2017, става финалист за Man Booker през 2015 г. и е обявен за книга на годината от Washington Post и Boston Globe. Световноизвестният писател Салман Рушди пък казва за романа: „Можете само да се оставите – с наслада – на неговото въздействие.“. И действително – силни емоции и съпреживяване очакват всеки, който поеме на пътешествие заедно с четиримата главни герои.

„Годината на бягствата“ се разгръща в рамките на една разтърсваща година, в която пътищата на Автар, Рандип, Точи и Нариндер се пресичат и преплитат необратимо. И четиримата носят непосилно тежко бреме и търсят спасение. Спасението е винаги отвъд тяхната родина, тяхната каста, отвъд техните възможности, отвъд тях самите. Обречени да бягат от всичко това, те търсят своето място в света. Чувството за дълг и срам обаче ги държи в окови, от които не е така лесно да се освободиш.

„Красотата на нашето съвремие е, че не си прикован към едно-единствено място – възможно е да „принадлежиш“ на няколко различни места и към няколко различни групи едновременно. Те просто добавят нов аспект към личността ти“, казва Сахота в свое интервю.

Темата за принадлежността и търсенето на идентичност е ключова в романа. Той ни разкрива страданието, което емигрантският живот носи. Книги като тази не само ни правят по-добри хора, те ни предлагат да надзърнем в светове, които трудно бихме открили по друг начин. Авторът събира своите истории „от улицата” и макар творбата му да е художествена, тя носи автентичността на действително случили се съдби, някои от тях трагични.

Читателите неусетно ще преминат през една шеметна и динамична година и след последната страница няма да са същите. Защото именно това е силата на истински добрите истории.

Санджив Сахота е роден през 1981 година в Дарби, Великобритания. Потомък на имигранти от Индия, преселили се на Острова през 60-те. Следва математика в лондонския Импириъл Колидж, но точните науки не са неговият път. Първия си роман, „Среднощни деца“ от Салман Рушди, прочита осемнайсетгодишен и оттогава Рушди се превръща в негово вдъхновение.

Дебютният роман на Сахота „Наши са улиците“ (Ours Are The Streets) излиза през 2011 г. Observer  го нарича „безспорно изключителен“, а Times определя книгата като „дълбоко морално произведение, интелигентно и въздействащо“. Вторият му роман „Годината на бягствата“ (2015) печели награда „Анкор“ за най-добър втори роман, Европейската награда за литература (2017) и попада в краткия списък за наградата „Ман Букър“. През 2013 г. Сахота влиза в списъка на двайсетимата най-добри млади писатели на сп. „Гранта“. През 2018 г. е избран за член на Кралското литературно дружество в рамките на инициативата „40 автори под 40 години“.

От 2019 г. Сахота преподава творческо писане в Дърамския университет.

Живее в Шефилд със съпругата си и двете им деца. В китно, потънало в зеленина предградие, недалеч от Екълсол Роуд, където се развива голяма част от действието в романа.

В рубриката ни Съботно четиво ви предлагаме откъс от „Годината на бягствата” на Сахота, предоставен любезно от издателство ICU:

Той заговори безизразно, сякаш далеч от думите.

– Къде беше Бог, когато ме подпалиха?

– Моля те, Точи.

– Когато разпориха корема на сестра ми?

– Точи.

– Когато отрязаха топките на петнайсетгодишния ми брат?

Сълзите ѝ се търкаляха по бузите.

– Не знам. Наистина не знам.

– Къде беше твоят Бог, когато не можех сглобя телата на накълцаните си родители?

Тя слезе по стълбите и влезе в кухнята. Опита да светне – нуждаеше се от светлина, защото мракът запушваше гърлото ѝ – но нищо не се случи. Тогава вода... Изгълта цяла чаша, едва дишаше, докато изливаше в мивката остатъка. Обърна се колебливо, сякаш се страхуваше от онова, което я очаква. В стаята цареше покой. Часовникът я осведоми, че е дванайсет и четвърт. Щорите чертаеха клетка на стената. Тя провери сребристата кутия в чекмеджето за приборите – беше празна. Поразтърси се под мивката и намери пакет свещи, запали една от газовия котлон и я остави върху червена чинийка насред масата. Седна. Свещта придаваше на стаята старинна изтънченост. Нариндер затвори очи, сведе глава и долепи длани върху обикновената дървена маса. Усещаше как дъхът ѝ трепти в тялото. Аз съм прахът в твоите нозе. Аз съм прахът в твоите нозе. Не Го чуваше. Аз съм прахът в твоите нозе. Аз съм прахът в твоите нозе. Не. Не Той, той, никой, нищо. Само черна тишина и мъртвешка празнота. Ръцете ѝ трепереха. Опита отново. Не можеше. Птици прелитаха покрай рамото ѝ и се блъскаха в стената. Река рукна от гърдите ѝ. Думите пресъхнаха. Нариндер вдигна пръсти към главата си, към тюрбана. Свали го и го положи върху масата. Свали фиба близо до шията си и остави и нея на масата. После издърпа и следващата фиба и така, фиба по фиба, шнола по шнола, докато косата ѝ плисна на вълни, освободи се, разви се, спусна се. Чу го по стълбите, вече разтваряше мънистата, стоеше на прага. Тя впери поглед в него, кръстосала ръце през гърдите си, все едно е гола. Пламъкът на свещта озаряваше дългата ѝ коса. Той приближи, коленичи до нея и положи глава в скута ѝ. Усети нежния допир на ръцете ѝ и двамата се разридаха за всичко, което бяха изгубили.