Съботно четиво: „Еротичната интелигентност“ от Естер Перел
Често говорим за емоционалната, екологичната или социалната интелигентност, но не и за еротичната интелигенсност, за която мнозина наперено твърдят, че знаят всичко, а други се изчервяват и отказват да обелят и дума. Истината обаче е, че темата за интимността и секса – при това в дългосрочните връзки, но не само – е от ключово значение за щастието ни и за това да водим пълноценен живот, в който както ние, така и партньорът ни сме наистина щастливи един с друг. И тъй като едно от най-трудните неща за хората в наши дни е да поддържат искрата в дългосрочните си интимни отношения, решихме да ви представим откъс от книгата „Еротичната интелигентност“ (изд. „Изток-Запад“) на психотерапевта, лектор на TED и бестселъров автор на „Ню Йорк Таймс“ Естер Перел. В основополагащия си труд специалистката на тема връзки, интимност и секс предлага отговори на вечния въпрос как да помирим еротиката с дългосрочните връзки, не само за да не се страхуваме да започнем връзка, а и за да се радваме на истинско щастие с дългогодишния си партньор.
В следващите редове ще прочетете откъс от „Еротичната интелигентност“ на Естер Перел, предоставен любезно от издателство „Изток-Запад“:
Възходът на интимността
Семейният терапевт Лаймън Уайн изтъква, че „интимността е започнала да се възприема като „необходимост“ едва когато е станала по-трудна за постигане“. Настъпването на индустриализацията и последващото разрастване на градския живот довело до мащабна промяна в социалната структура. Работата и семейството се отделили, същото се случило и с нас: станали сме по-откъснати, по-самотни и по-нуждаещи се от значими връзки.
Напротив, когато хората живеят в близки социални отношения, е по-вероятно да търсят пространство, отколкото интимен диалог. Когато три поколения живеят под един покрив, всеки си знае мястото; членовете на семейството са по-склонни да се подчиняват на формални правила, които им осигуряват уединение и лична свобода. Въпреки че много неща са споделени, всеки си има по нещо лично – свое ъгълче, любима чаша за кафе, кресло до прозореца, тихо пространство за четене в тоалетната. От Токио, през Джибути, та до Куинс, Ню Йорк, хората, които живеят с близките си роднини или които са под игото на икономическа принуда и са натъпкани натясно, не са склонни да търсят по-голяма близост. Когато хората живеят един върху друг, няма изолация, която да се преодолява, и те са много по-слабо заинтересовани да прегърнат западните идеали за интимност на средната класа. Животът им и без това е преплетен с този на другите.
Интимността се е превърнала в основния антидот на живота в нарастваща изолация. Нашата решимост „да протегнем ръка и да докоснем някого“ е достигнала до степен на религиозна страст. Днес сутринта, докато записвах тези мисли, домашният ми телефон звънна; когато не вдигнах, се раззвъня мобилният. Това незабавно беше последвано от бипкане на компютъра ми, което да ме уведоми, че имам поща. След като личният ми номер се присъедини към какофонията, се предадох и позволих да бъда „докосната“. В нашия свят на незабавна комуникация ние добавяме към връзките си асортимент от технологични джаджи с надеждата, че всички те ще подсилят свързаността помежду ни. Тази социална треска маскира дълбок глад за човешки контакт.
Кажи ми какво чувстваш
Интересно е, че докато нуждата ни от интимност е станала първостепенна, разбирането ни за нея се е стеснило. Вече не орем земята заедно; днес ние говорим. Започнали сме да величаем вербалната комуникация. Говоря, следователно съм. Наивно вярваме, че същността ни се предава най-точно чрез думи. Много от моите пациенти от все сърце прегръщат това предположение, когато се оплакват: „Не сме близки. Никога не разговаряме.“
В нашата ера на комуникацията интимността е получила нова дефиниция. Тя вече не е дълбокото познаване и близост, които се развиват с времето и могат да се култивират в тишина. Вместо това мислим за интимността предимно като за аналитичен процес, който включва себеразкриване, доверително споделяне на най-личното ни и интимно съдържимо – нашите чувства. Разбира се, тя е свързана също толкова със слушането, колкото и с казването. Приемникът на тези разкрития трябва да бъде любящ, приемащ, неосъждащ партньор – „добър слушател“, емпатичен и валидиращ. Искаме да се чувстваме напълно познавани, дълбоко признати и напълно приети с всичко, което сме; освен това очакваме на споделянето ни да бъде отговорено със споделяне.
Не е съвпадение, че появата на съвременната интимност, с нейния акцент върху говоренето, е вървяла успоредно с растящата икономическа независимост на жените. Когато жените вече не били финансово обвързани с партньорите си или пък социално задължени да понасят нещастен съюз, те започнали да очакват повече от брака. Безпрекословната робия станала неприемлива. Заменило я очакването за взаимно удовлетворяваща емоционална връзка. Ползите били и за мъжете, от които вече не се изисквало да бъдат единствените, които осигуряват финансово семейството (друга форма на робия).
В нашия съвременен модел на дълготрайно обвързване женското влияние е неоспоримо. В момент, когато обществото се нуждаело от нови наративи за свързаност, жените внесли добре развитите си комуникативни умения. Излели са се реки от мастило, за да обяснят превъзходните женски вербални умения на емоционалната арена. За нашите цели е достатъчно да кажем, че вековете наред ограничен достъп до властта са ни превърнали в експерти по изграждане на връзки. Социализацията на момичетата продължава да акцентира върху развитието на умения за свързване.
Повече от всякога животът, който водим, изисква огромна адаптивност. Трябва да умеем да поддържаме съединителната тъкан на нашите връзки, въпреки постоянното напрежение, породено от трескавия ни живот. Феминизацията на интимността, с нейното ударение върху открития и честен диалог, осигурява необходимите ресурси за посрещане на нуждите на съвременните връзки.
И словото не стана плът
Въпреки всичко това обаче, акцентът върху „интимността чрез говорене“ е проблематичен по ред причини. Хегемонията на изречените думи е наклонила везните към жените, които поне този път поставят мъжете в по-ниска позиция. Обществото е възпитало мъжете да действат, да се съревновават и да бъдат безстрашни. Способността да се изразяват чувства не е ценен атрибут в американската дефиниция за мъжественост. Дори бих казала, че не се смята за желателна – поне засега. Що се отнася до изпълнените с любов връзки, „интимността чрез говорене“ неизбежно поставя много мъже в затруднено положение. В този режим те страдат от хроничен дефицит на интимност, който се нуждае от постоянно поправяне.
Толкова голяма част от мъжката идентичност се основава на самоконтрола и неуязвимостта. Въпреки това съм забелязала, че същите тези ограничения водят много мъже към други начини за изразяване. При липсата на по-развит вербален наратив за личността тялото се превръща в жизненоважен език, канал за емоционална интимност. Много е писано за агресивните проявления на мъжката сексуалност, но не е оценено достатъчно, че царството на еротичното също така предлага на мъжете и едно възстановяващо преживяване за по-нежната им страна. Тялото е нашият първоначален майчин език и за много мъже той си остава единственият език за близост, който не е бил компрометиран. Чрез секса мъжете могат отново да усетят чистото удоволствие от свързването, без да им се налага да набутват трудните си за артикулиране нужди в затвора на думите.
Привържениците на интимността чрез говорене (които често, но невинаги, са жени) трудно разпознават тези други езици за близост, затова се чувстват излъгани, когато парнтьорите им не са склонни да споделят с тях. „Защо не разговаряш с мен? – молят те. – Би трябвало да можеш да ми кажеш всичко. Не ми ли вярваш? Искам да бъда най-добрата ти приятелка.“ При този сценарий натискът да се промени винаги е върху неразговарящия, а не върху разговарящия да бъде по-гъвкав. Ситуацията редуцира важността на невербалната комуникация: да правим мили неща един за друг, жестове на внимание или да споделяме общи проекти в дух на сътрудничество. Една безценна усмивка или намигване в най-удачния момент изразява съучастничество и синхрон, особено когато думите не достигат.
