Съботно четиво: „Дрезден: 1945“ от Синклер Маккей
В 22:03 ч. на 13 февруари 1945 г. британски бомбардировачи започват една от най-разрушителните въздушни атаки на Втората световна война: бомбардировката на Дрезден. Експлозиите превръщат в руини сърцето на града и го подготвят за ада на запалителните бомби. Пътищата стават капани от разтопен асфалт и валящи отломъци; бомбоубежищата – пещи; Дрезден е обхванат от огнен ураган, в който смъртта си намират над 25 000 души. Рано сутринта на следващия ден американските бомбардировачи довършват започнатото.
„Дрезден: 1945“ на Синклер Маккей е спиращо дъха историческо изследване, което ни показва живота на града преди атаката, проследява отблизо всеки един момент от бомбардировката и ни запознава с дългия период на възстановяване след нея. Маккей ни позволява да видим трагедията от гледната точка на обикновените хора: Маргот Хиле, чирак в пивоварна; Гизела Райхелт, десетгодишна ученичка; момчета, мобилизирани в Хитлеровата младеж; хористи от Кройцкирхе; художници, продавачи, музиканти... Свидетел на погрома е и самият Кърт Вонегът, тогава военнопленник, който по-късно ще опише преживяното в емблематичната си книга „Кланица 5“.
Това, което се случва през онeзи дни и нощи в Дрезден, една от културните столици на Европа, е целенасочено унищожение в момент, когато войната е към края си. Блестящото проучване на Синклер Маккей изгражда сложна, но и много човешка картина на драматичните февруарски събития в една книга, която ще бъде запомнена далеч след като и последната страница бъде затворена.
Синклер Маккей e автор на бестселърите „Тайният живот на „Блечли Парк“ (The Secret Life of Bletchley Park), „Тайните слушатели“ (The Secret Listeners) и др. Литературен критик е за „Телеграф“ и „Спектейтър“. Живее в Лондон, Великобритания.
Предлагаме ви откъс от „Дрезден: 1945“ на Синклер Маккей, предоставен любезно от издателство „Изток-Запад“:
В първите дни на февруари 1945 г. резливият въздух в Дрезден носел дъх на пушек. Макар че военновременните доставки на въглища никога не били сигурни, печките и бойлерите в града работели в утринния скреж. Снегът се бил стопил, но дъхът все още оставял диря в студа. Калдъръмът около Фрауенкирхе бил мокър и коварен, потенциална опасност за онези, които вървели с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на палтата. Възрастните господа с шапки, крачещи всяка сутрин към работните си места в банките и застрахователните компании край Стария пазар, поддържайки някаква привидна нормалност на средна класа, внимавали къде стъпват.
Други се движели с по-лека стъпка по тесните улици. Герхард Акерман, тийнейджър, промъкващ се край кремаво-кафявите електрически трамваи и дървените зарзаватчийски колички, бил успял да прекара повечето часове от предишната седмица в киното. Много цивилни германци на този етап се потапяли в алтернативните светове, създавани от филмите, гледайки ги почти с жажда. Продукцията, която гледал Акерман, била In flagranti. Снимана няколко месеца по-рано и един от последните филми, произведени при нацисткия режим, това била щура комедия, пълна с фарсови обрати и въртяща се около една секретарка, станала частен детектив.
През тази зима филми вървели във всичките осемнайсет кина на Дрезден. Сред най-величествените било кино „Универзум“ – зала с хиляда места и заможна клиентела. Филмите били увлечение предимно на дрезденската работническа класа, но средната класа можела да бъде примамена в такива кинотеатри като „Универзум“ с интелектуални исторически драми и екранизации на класически романи. In flagranti бил последният показван в Дрезден филм, преди нацистите да наредят затварянето на всички кина в Германия. Билетът на младия Акерман щял да се превърне в сувенир.
Тъй или иначе, за много от по-старите дрезденци бягството от действителността изисквало твърде голямо усилие. Имало едно инстинктивно и главоломно разбиране, че редът на нещата, светът, който познавали, щял да поддаде всеки момент. Тези граждани със собствените си очи виждали трескавия ритъм на града – постоянния поток от камиони по широките главни улици и мостовете, извозващ млади германски войници и бойна техника през града и после на изток; изтощените коне, теглещи след себе си каруци, пълни със също толкова уморени бежански семейства от провинцията, напредващи мъчително в противоположната посока.
Сред цялото това движение се усещала истинска неотложност. Червената армия на маршал Георгий Жуков била пресякла река Одер в Полша. Смайващият и страховит съветски устрем продължавал от средата на януари, когато руснаците пробили германските линии като брадва, разцепваща гнила врата. На запад американците и британците упражнявали нов натиск след Арденската офанзива, пробивайки си път през мокри, замръзнали гори и градчета.
Много цивилни германци започвали да гледат на перспективата за американска окупация с безмълвно смесено чувство, но идеята за съветско завладяване вдъхвала истински неприкрит страх. Разказите за социопатското удоволствие, с което Червената армия на изток връхлитала безброй жени, както и цивилни мъже, се носели още преди нейното пристигане. Никой от германските фермери, земеделски работници и техните семейства в онези райони, бягащи пред неизбежното настъпление, нямал представа, че в този момент тяхното бъдеще, както и това на страната им, се решавало в един курорт на Черно море на повече от 2000 км югоизточно от Дрезден; че в някога богато украсения дворец в Ялта Йосиф Сталин, Уинстън Чърчил и Франклин Д. Рузвелт, последният – прежълтял и видимо болен, обсъждали подробностите по това как щяла да бъде управлявана и държана в покорство победена Германия; как страната щяла да бъде разделена на четири окупационни зони – американска, британска, френска, съветска – и ръководена съобразно педантично демократични принципи. На конференцията висшите военнокомандващи на Сталин поискали транспортния възел Дрезден, който щял да попадне в планираната съветска сфера на влияние, да бъде взет на прицел от англо-американските сили, за да попречи на германските движения на изток.
На този етап от войната ставало ясно, че ескадрилите от тежки бомбардировачи вече са отживелица, че бъдещето на войната е в ръцете на физиците. Американците тайно се доближавали до създаването на атомните оръжия, към които неуспешно се стремели нацистите. Също така тайно Сталин бил държан в течение на работата, вършена в лабораториите на Лос Аламос в Ню Мексико, от симпатизиращия на комунистите учен Клаус Фукс.
За цивилните германци трябва да е било трудно да си представят по-голямо разрушение от онова, което вече било извършено. На 6 февруари 1945 г. били проведени изключително разрушителните въздушни нападения срещу градовете Кемниц и Магдебург от Осма въздушна армия на САЩ. В случая с Магдебург, намиращ се на река Елба на 230 км северозападно от Дрезден, историческите квартали на града вече били прах и отломки – една атака предишния месец, насочена като цяло към петролна рафинерия, била потопила в пламъци величествената градска архитектура, както и безчет къщи и апартаменти.
Въпреки ежедневните бюлетини по радиото, съобщаващи за ожесточена германска съпротива срещу кръвожадните Съюзници, и вестникарските статии, уверяващи читателите, че англо-американската агресия ще бъде спряна, всеки жител на Дрезден знаел, че градът привлича все по-голямо вражеско внимание, виждал и разузнавателните самолети, „сребристи на фона на небето“, както си припомня единайсетгодишният тогава Дитер Пац. Майките се опитвали да предпазват децата си, доколкото било възможно, от войната. Фрида Райхелт, която имала десетгодишна дъщеря на име Гизела, очаквала второ дете през март. „Очаквах с радост появата на ново братче или сестриче – припомня си Гизела. – Дрезден изглеждаше далеч от войната и ние нехаехме за бомбардировките. Майка ми ми даде възможност, доколкото позволяваха обстоятелствата, да имам хубаво детство.“
Въпреки заученото безгрижие на много граждани Дрезден вече бил обект на американски въздушни нападения – едно през есента на 1944 г. и друго на 16 януари 1945 г. И при двете нападателите се материализирали посред бял ден и убили няколкостотин души. Главната мишена била голямата товароразпределителна гара недалеч от болницата Фридрихщат. Засилвайки напрежението, сирените за ранно предупреждение на Дрезден виели невротично – и излишно – в мрака почти всяка нощ, правейки нормалния сън невъзможен за мнозина. Дори и няколко години градът да изглеждал откъснат от войната, конфликтът постоянно бил напомнян на обитателите му даже и насън.
Вечерните новини, според които превъзхождащите германски сили удържали Червената армия, били оборвани от разнасяните шепнешком слухове, че Берлин може да падне всеки момент. Без дрезденци да знаят, властите в Берлин неотдавна били определили техния град за „отбранителна зона“ – което значело, че в случай на масово съветско нахлуване германските войници трябвало да превърнат улиците и площадите на града в бойно поле. Дрезден, с население от около 600 000 души – приблизително колкото Манчестър в Англия или Вашингтон в САЩ, – трябвало да бъде част от линията „Елба“ под командването на генерал Адолф Щраус, която трябвало да върви по течението на реката от Прага и нататък през Германия до Хамбург – фронт, който на теория щял да бъде защитаван решително и кърваво от германците.
В Дрезден имало мнозина, на които в онези тихи вечери зад затъмнените прозорци им се струвало, че чуват звука на смъртта, отекващ от далечните хълмове. Разправяли се ужасяващи истории за многократни изнасилвания и осакатявания и те били истина. Червената армия била на стотина километра. Херта Дитрих, сама жена, живееща под наем в къщата на един пенсиониран управител на конюшня, се опасявала, че няма да издържи да гледа как градът пада в ръцете на такива хора, и заявила, че щяла „да отведе стареца при свои познати“ в друг град по-нататък на запад.
А колко хора в града били чули мълвата, че само преди няколко дена напредващите руснаци се натъкнали на нацистки концентрационен лагер? Несъмнено до академичния учен Виктор Клемперер и жена му била стигнала ужасната вест за Аушвиц, за съветските войници, които оглеждали изоставания лагер и намерили в него хиляди живи скелети – затворници, оставени да умрат. Това кошмарно откритие било направено на 27 януари. Догадките и шушуканията за него били достигнали Дрезден и само потвърдили за Клемперер, че страховете му са били оправдани. Когато през последните години Гестапо нареждало на негови приятели и съседи да си съберат багажа за едно кратко пътуване, той знаел, че те били изпращани с влак към смъртта си.
