Съборно четиво: "Вдън гората Дикчам" на Георги Божинов
В началото на 2021 г. издателство „Хермес“ ще зарадва почитателите на българската литература със сборника с разкази и пътеписи „Вдън гората Дикчам“, който излиза на 16 февруари.
През 2014 година Георги Божинов беше преоткрит от хиляди читатели благодарение на романа „Калуня-каля“. Книгата има вече 14 издания и бе призната за едно от знаковите заглавия през последните години. А Георги Божинов се превърна в новия стар класик в съвременната българска литература.
Роден на 27 януари 1924 г. в с. Крива бара, Ломско, Божинов завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност „Руска филология“. Работи като кореспондент на БТА и във вестниците „Литературен фронт“, „Отечествен фронт“ и „Труд“. След публикация в сп. „Септември“ през 1975 г., в която документира свидетелствата на петима българи, лежали в сталинските лагери, той е уволнен и до края на живота си остава без работа.
Автор е на пътеписи, документални разкази, завладяващата историческа повест „Караджата“ и знаковия роман „Калуня-каля“. През 2014 година забравеният шедьовър бе отличен със „Златен лъв“ от Асоциация „Българска книга“ за издателски проект с най-голяма обществена значимост и почетна награда от книжарници „Хеликон“.
През 2019 година, по идея на младия режисьор Благой Бойчев, историята на Калуньо оживява на сцената на Родопски драматичен театър „Н. Хайтов“ – Смолян. Самият Бойчев споделя: В тази история ме грабна желанието на героя да възвърне справедливостта, мира и тишината в света, но чрез насилие. Защото, ако човек се бори срещу злото със зло, то пак остава зло. Пиесата получи топло посрещане от почитателите на театралното изкуство в Смолян, а в началото на 2020 г. гостува в София и Пловдив. В момента се работи и по екранизация на романа, под режисурата на Иглика Трифонова.
Във врзъка с предстоящото издание на „Вдън гората Дикчам“ от Георги Божинов Ви предлагаме откъс от книгата, предоставен любезно от издателство „Хермес“:
МОИТЕ ГОРИ
Гората зиме...
Бяхме на Матан дере, на лов за глухари. Излязохме още в тъмно сутринта. Минахме рид, втори, трети. Качихме се високо над горското стопанство. Гората спи, вейка не поклаща. Спят и глухарите. Стоим под дърветата, стискаме пушките си и ги чакаме да се събудят, слухтим за стържещия, гърлен звук на токуването. Но няма нищо.
Започна да прикапва снежец. Отначало рядко, после по-гъсто и по-гъсто. Заваля здраво. Гората стана бяла и фантастична. Като нея и ние станахме бели и малко недействителни. Забравихме глухарите. И те ни забравиха ‒ не се обадиха. С моя приятел тръгнахме из гората, така, да се пореем без цел, омагьосани от нейната внезапна промяна, от нейната снежна тишина, в която само нашите хрупащи стъпки отваряха пъртина. А после пуснахме младите палашчета да погонят зайци, нека се учат. Просторът се напълни със звънливия, ехтящ и неопитен лай на кучетата. Снегът все валеше и качулеше дърветата, качулеше и нас. Валеше непрекъснато и чистеше гората от гнилежа, чистеше въздуха, пречистваше и нещо в нас. Вървяхме леки и чисти, забравили време и място, все вървяхме и не проговаряхме ни дума. Нима трябваха думи?
Смерчът мина лани и над Вищерица. Мина и замина, но остави едно голямо горско гробище. На няколко хиляди декара около Кара Кая цялата гора бе пометена. Цялата гора. Дърво до дърво. Заедно с корените се бе дигнала като отлепена подметка и почвата, на която дърветата бяха расли ‒ един тънък слой просто одран от някоя плоска скала и уплетен в жили. Това беше невиждана горска смърт, беше чума.
Смерчът събаря отведнъж, а човекът събаря постепенно и затова е по-опасен. Малко по малко ние рушим горите си, гризем ги като червей под корен. Гледаш някъде ‒ гора като гора. А навлезеш малко в нея, и изведнъж виждаш колко е оредяла, какви поразии е направила нечия лакома брадва. Също като плод, който отвън запазил формата, дори цвета си, а отвътре целият изгризан и кух. Наводнението през петдесет и седма, когато и най-бистрите планински ручеи потекоха мътни, беше знак и предупреждение. Някога това предупреждение може да изпълни заканата си...
Не познавам място, където разрухата на гората да е така грозна, както в планината Огражден. В отдавнашни времена тя е била покрита с дъбрави. Дошли хората, просекли дъбравите, разорали нивички. Отначало нивичките давали хляб, защото почвата била торна. После престанали. После започнала да работи водата, проговорили пороищата, затрещели доловете. Сега там няма гори. Няма и ниви. Защото няма и пръст. А колкото я има ‒ е червена като оголеното месо на рана.
По южните склонове на Огражден, дето ровините са най-безутешни, от няколко години насам гледам едно зелено петънце. Петънцето става петно, зеленината му расте по-плътна, по-жизнерадостна и по-нехайна към околния пек. Това е млада изкуствена гора от борчета. Мястото тук е дъбово, но дъбове не могат да виреят вече. Толкова е хубаво да гледаш как една млада гора, посеяна от човека, се дига с такъв сочен изблик на живот.
Да сеем гори. Да ги сеем навсякъде, където можем, всякога, когато можем. За да изкупим вина. Не е наша радостта да дочакаме да плиснат там нови извори и да се заплетат клоните с птичи песни. То е за тия след нас. Но и в сеитбата на бъдещи радости също има радост.
