Писателят Любомир Николов представи новия си сборник с разкази „Фламинго за обяд” (ИК „Сиела”) в Dada Cultural Bar вечерта на 20 март. В събитието взеха участие заместник главният редактор на издателството Христо Блажев и актьорът Стефан Попов-Чефо. Вечерта на 20 март (по)читатели и приятели на писателя Любомир Николов се събраха в уютния столичен Dada Cultural Bar за премиерата на новия му сборник с къси разкази „Фламинго за обяд”. [caption id="attachment_73100" align="aligncenter" width="640"] фотограф: Мариана Жижанова[/caption] Официалната част откри актьорът Стефан Попов-Чефо, който грабна вниманието с прочита на разказа „Фройд отива в Холивуд”. След него авторът Любомир Николов и заместник главният редактор на издателство „Сиела” Христо Блажев въвлякоха публиката в шеговит разговор за литературата, живота и всекидневните истории и многобройните човешки истини, които служат за вдъхновение и ни подтикват да се замислим малко по-дълбоко над заобикалящия ни свят. [caption id="attachment_73101" align="aligncenter" width="640"] Стефан Попов-Чефо; фотограф: Мариана Жижанова[/caption] „Фламинго за обяд” съдържа 50 кратки истории, които ни запознават със свежи, нестандартни герои и ни пращат в най-различни краища на света – от България, през Словакия, та чак до Куба. [caption id="attachment_73102" align="aligncenter" width="640"] Любомир Николов и Христо Блажев; фотограф: Мариана Жижанова[/caption] От човека бонзай, откраднат от маймуна, през жена клонинг, до шайка чаровни мошеници и крадци на фламинго, всеки от чудатите персонажи на Николов се озовава в (леко)безумна ситуация, от която успява да намери изход, който гарантирано ще ви изненада и ще внесе нужната доза свежест в сивия ни ден. Любомир Николов е автор още на сборниците „Въжеиграчът Карой” и „Очи на сляп, език на болен”, номинирани за наградата „Хеликон” през 2010 и 2012 г., и на „Слънчев бряг – код жълто” (новели) и „Щастливите хора”, който излезе в края на 2016 г. Негови разкази са превеждани и публикувани на английски, испански и словашки език. Носител на наградата „Чудомир” и извоювал си напълно заслужена слава на майстор в жанра (къс) разказ, Николов е от писателите, които имат навика да изчезват от литературната сцена за по-дълги периоди. Появата им на нея обаче винаги е сигнал, че ни предстои истинско литературно пиршество на страниците на новата му книга. [caption id="attachment_73103" align="aligncenter" width="640"] фотограф: Мариана Жижанова[/caption]

Разказът „Фройд отива в Холивуд” от сборника „Фламинго за обяд” на Любомир Николов

  Фройд, на когото в дима на лулата се привиждали всич­ки тъмни сили, движещи човека, се преродил като много други простосмъртни, започнал новия си живот в Америка и се хванал на работа като осветител в едно киностудио в Холивуд. Знаел кой е бил преди, имал спомени от предишната си реинкарнация, но за нищо на света не бил готов да го при­знае. Една стара слава, решил той, не бива да бъде помрача­вана от плебейската съдба на осветител. Носел пак очила, за да прикрие хитро святкащите си очи, и виждал немислими неща. Виждал как киностудиото си играе с най-съкровеното у човека и го опошлява в сменящите се картини. Във фил­мите имало всичко: смразяващият страх да бъдеш наръган, когато си под душа и си най-беззащитен, еротични фантазии, разцъфнали в малолетни нимфи и жени, каквито не се на­мират на улицата, надежди за безметежност и семеен живот с деца, щъкащи по поляните, безкрайни обяди, офицери и алпийски върхове по тапетите и разни други сцени, произ­ведени в павилион. Виждал, че хората, вместо да търсят своя път, имали във филмите готови първообрази за подражание и това ги задоволявало напълно. Модерните хора хич не му били интересни. Само незадо­волените и прикрити личности имат психика, заключил той. Днес протагонисти и антагонисти колкото щеш, форму­лирал новото си откритие Фройд, който, вече като осветител, се научил да се изразява по-човешки. Всички роли отдавна са играни. В онзи първия му тъй плодотворен живот нещата били съвсем различни. Хората били заредени с напрежение като мехур на бираджия и подсъзнанието им било в пъти по-голямо от съзнанието им. За тях повдигната фуста, показва­ща глезен, била гледка, която можела да ги държи будни цяла нощ, а тук в студиото снимали такива сцени, че му се искало веднага да си затвори очите, но работата му била най-чинно да освети актьорите. Той трябвало да е в центъра на събити­ята, да е на фокус и да осветява в близък план неща, които здравомислещите считат за табу. [caption id="attachment_73104" align="aligncenter" width="640"] фотограф: Мариана Жижанова[/caption] Фройд се запознал с една акробатка, с която си пред­ставял, че започва дълъг и тъмен любовен роман, изтъкан от недомлъвки, а тя още на първата им среща му се разкрила до дъно, свалила без време трикото си и показала непремерени акробатични умения, без той дори да й намекне, че обича цирка. – Зарежи тия глупости – й казал Фройд, като запалили по цигара след гимнастиката. – Кои глупости? – попитала акробатката. – Шпагатите в леглото, възклицанията, конвулсиите, движени от мускули, а не от страст. – Слушай, очилатко – сопнала му тя, – ти, виждам, си от ония смотаните и хич не ме учи. Аз, която ходя по въже и мога да се пребия всеки миг, знам как да си живея живота. – О, Ерос и Танатос – отвърнал й Фройд, – разбирам ги тези работи. – Я се разкарай с твоите глупости! – акробатката ско­чила от леглото като пружина и започнала да се намъква в трикото си. – Никакъв Ерос – казал й Фройд, – ами чиста простотия. Никакво бельо не носиш, а си само по едно трико. Как да фантазирам!? Цирк, истински цирк. – Какви са тия купешки глупости. Я се отпусни, бе! – рекла жената по-приятелски. Това хич не успокоило Фройд, дори се напрегнал още повече: – Евтини хора, евтини удоволствия, евтини идеи и аз са­мият, само ако и аз съм евтин, всичко ще е наред, така ли? Жената кимнала в одобрение. – Само така ще заживея с другите – продължил Фройд, – като ползвам същата девалвирана валута. Да стана и аз роб на деволюцията. Защо ни е еволюция!? Тя иска такива усилия, че кой е луд да се захване да еволюира, като онто­генезата не стига, за да надскочиш вида си; така сме си мно­го добре. Искаме все повече и повече от това, което вече имаме. Забравихме, че оскъдицата не е проклятие. Обратно, оскъдицата винаги е била гувернантката на човешката ци­вилизация преди нас. Наричаме оскъдицата мизерия, а тя е единствената ни опора и здрав смисъл. Въздържание и оскъ­дица – това е решението за модерните времена! – завършил бравурно, като вдигал ципа на панталона си.