Огледа градинката. Изчака минута. Нямаше я никаква.

Огледа градинката. Изчака минута. Нямаше я никаква. Може и да бе тръгнала сама към къщата. Можеше да го изчака, но не беше в стила й да прави жестове към брат си. Нищо че му се подуха шенкелите да върти педалите чак до това забито място – достатъчно бе да се отклони десет метра и тя веднага го заряза. Качи се ядосан на колелото и тръгна по улицата, от която дойдоха. Караше покрай измазаните къщи с чисти прозорци и боядисани в бяло покриви, парници, кокошарници и градини, дървета, пътечки, фуражни клетки и плевни, кладенци и резервоари за дъждовна вода, подредени в някакъв причудлив, дори малко зловещ ред. Това беше нещо ново за Пемпо, който от двайсет и шест години живееше сред софийския упадък и го приемаше за нещо изначално и вечно – имало го е преди него, щеше да го има и след него. Но тук не беше така. Виждаше се, че хората, освен че бяха съхранили направеното преди тях, бяха сложили и някоя и друга тухла отгоре. Пемпо не беше сигурен доколко това усилие въобще си струва труда, но със сигурност изглеждаше различно, любопитно и възбуждащо – зелено, подредено, миришещо на пролет, цветя и тор. Марион трябваше да е на не повече от стотина метра напред. Но не я виждаше по правия път пред себе си. Стигна до някаква пряка и след кратко колебание зави надясно. Улицата беше пълна с хора –облечени в работни дрехи, с инструменти или сечива в ръце, някои ходеха пеша, други се придвижваха с колела и каруци. Спря и потърси сестра си през конектора. Нищо. Нямаше информация и за момичето от площада – изглежда, профилът й бе заключен или бе игнорирала поканата му. Все пак понякога сестра му не чуваше конектора, друг път нарочно изключваше режима на проследяемост. Поколеба се дали да не се върне в градинката, но реши най-напред да иде до къщата. В къщата нямаше никого. В кухнята върху прашната маса Марион беше оставила палатката, спалния чувал и храната. Изненадващо на масата имаше и десетлитрова поцинкована кофа. Раницата й обаче я нямаше. Някой беше влизал. Или не. Странно. Или беше отишла да налее вода, за да започне чистенето? Но защо ще налива вода с петдесетлитрова раница на гърба? И без кофата, която си стоеше на масата. И откъде се беше взела тази кофа? Бяха минали не повече от пет минути. Беше напълно възможно Марион да го чака някъде в градинката или да е отишла до някой магазин. Да е скрила раницата от крадци, преди да излязат. Да е намерила кофата в къщата. Трябваше да се върне в парка. Там също я нямаше. В градинката играеха деца, наблюдавани от седналите по скамейките майки. Гледката успокои Пемпо – явно не се бе случило нещо извънредно, което да разтревожи майките – например да се е появило Злото, което да прибере в голямата си торба хора, деца и подобни. Пробва пак да намери сестра си с конектора – без успех. Защо сестра му ще офейка ей така, докато той прави жалки опити да се запознае с някаква проста селянка? Пемпо седна на една от пейките пред летния театър. Опита за трети път да намери сестра си. „Обади се, моля те“, почти прошепна. Не му оставаше друго и със стегнато сърце се върна при лелята с гумения показалец, която регистрира постоянния им адрес, за да я пита дали знае нещо. – Не, мойто момче – отговори чиновничката и се усмихна игриво. Пемпо забеляза това. Сигурно още се мислеше за хубава, а си беше лелче и половина. Мразеше да го наричат „мойто момче“, но от жената това прозвуча толкова закачливо, че дори му хареса. – Може да си е тръгнала. – Че ние сега дойдохме! – В Самоград не се разрешава престоят на външни лица без регистрация повече от четиридесет и осем часа – издекламира някаква алинея лелята. – Сестра ми се регистрира. – Грешиш, мойто момче – поклати глава жената. – Регистрира се само ти. Тя не пожела. – Невъзможно! – възкликна Пемпо. – Нали бяхме заедно! – Аз ти казвам, пък ти, ако щеш, вярвай! Ако смяташ, че е изчезнала, отсреща е полицията, дано там помогнат – отпрати го лелята с престорено загрижена физиономия. – Значи, така – рече Пемпо. Каза довиждане на жената, която го гледаше с любезната и малко нетърпелива усмивка на човек, който е сторил възможното да помогне, няма какво друго да направи и не желае да го безпокоят повече. Излезе навън. Значи, го бе излъгала! Просто си бе тръгнала. Нямала е никакво намерение да остава в града! Ама нали тя го ръчкаше да дойдат тук? Трябваше да си изясни цялата тази работа. Ще отиде в полицията. Въпреки че беше свикнал тя да търси него, а не той нея.

Откъсът е от новия биопънк роман на Васил Георгиев "Екс орбита". Повече за него - в TriO.bg.