Откъс от „Христо Ботйов. Опит за биография” от Захарий Стоянов

На 3 март отбелязваме за 140 път Националния празник на България. По този повод ви предлагаме откъс от новото издание на „Христо Ботйов. Опит за биография” на Захарий Стоянов: Политическа и литературна дейност Под тая рубрика ние ще да опишем Ботйова поета, публи­циста, вестникаря, революционера, комуниста и най-после – войводата. Както трябваше и да се чака, скоро се той наситил и на своето родно село Калофер, и на бистрата Тунджа, и на райския Балкан. Огнената натура искала работа, желязна деятелност, бури и крамоли, съсипвания и преврати. Калофер бил тесен за тоя род деятелност, не били всичките калоферци с Ботйо­ва ум, неговите понятия, идеали и темпераменти. Па имало и турско правителство, съществували и отговорни пред власт­та чорбаджии, които не можеха дълго време да търпят да им се копае пропаст. Словата на Ботйова по кръчмите и измежду хъшлаците били много тънки и отвлечени, не давали още повод за настъпателни действия. Ако нашият герой си позволеше да извърши нещо по-реално и по-грубо за оная епоха, то на ми­нутата още щеше да се види вързан и изпратен в Карлово. Сам баща му, тоя честен и родолюбив българин, щеше да бъде при­нуден да подпише махзар12 против своя любим сокол. Такава беше епохата. За негодующите против режима на турската империя нямаше още право на гражданство и сво­бодно съществувание. Мнозина имаше, които скриваха своите чувства и против волята си пееха химни на султана и на чор­баджиите, но трябва да признаеме веднаж завинаги, че Ботйов стоеше по-горе от тия мнозина. Ако влашката и сръбската земя се пълнеше от различни посредствени и обикновени личности, които бяха напуснали Българя от немай къде, то Ботйов имаше стотина по-оправдателни причини да стори това. Домъчняло му и докривяло му нему, намислил да потърси за живеене друга земя, нови разнообразности и приключения. Новото и неопит­ното винаги притежава по-големи надежди за щастие и благо­денствие. Той имал пред вид Румъния и Сърбия, които отдавна били вече Пиемонт за българите, за гонените и нетърпеливите да гледат как турчинът господарува в земята им. Захванал да става Ботйов замислен и сериозен. От друга страна, баща му не му давал мир и спокойствие. Той искал, било що било, да си довърши син му учението. Всеки ден му четял лекции, привождал му примери, че ако той остане в Калофер, ще да бъде най-нещастният човек. Ще го пъдят всяка година от даскалството, ще принуди хората със своя буен характер да се оплакват от него на правителството, ще го потърси само правителството, ще изгние в хапузханите, ще се опропасти млад и зелен, а най-после ще се завърнат в България по-учени хора, за него няма да остане и просто пре­питаване. Дошло се най-после до едно решение: Ботйов да тръгне за Москва с намерение да постъпи в тамошния университет. Но­вината била разпръсната из цялото село. Радвали се родители­те, радвали се роднини, зарадвали се и калоферските първенци, че ще да се отърват от своя неприятел, който не ги оставял на мира и който им висял на вратовете като воденичарски камък. – Честита радост, даскале! Нека ти е жив и здрав. Тъй тряб­ваше. Като се поскита и похлуска между чуждите хора и капии, ще се завърне момче като ангел, хрисимо и мирно като агне – казал хаджи Неделчо на Ботйовия баща, когато се научил, че тоя, последният, оставя Калофер. Хаджи Неделчо бил по онова време първият чорбаджия в селото. Те се обичали с нашия герой като кучето и котката. Един път при изпит в училището Ботйов седнал до една учи­телка, с която говорел, и както се вижда, не пазел съвременните строгости на приличието. – Ти, младо даскалче, вижда се работата, че не правиш разлика между Одесата и Калофер – казал той на Ботйова с чорбаджийско достойнство. – Стари хора са дошли тука, седят като в черкова, а ти правиш безчиние напреде им! Не е тук място за либене! – Ти си пази устата, защото, като направиш на мене зло, аз ще да направя на сина ти, който е в ръцете ми – отговорил Ботйов, почервенял от срам и от злоба. С това той искал да каже, че синът на хаджи Неделча, Сте­фан, е подмамен вече от него за бъдещ комита. Както и да е, но и сам Ботйов се радвал, че ще да напусне вече Калофер, комуто омръзнал, и ще да отиде на нова почва. Радвал се той, но ра­достта му граничела с оная на родителите му. От гола душа, кое назаем, кое с лихва, сиромасите родители събрали около триде­сет и пет лири разноски до Москва. Много милостиви майки и сестри, които имали синове и братя в Москва и в други градове на Русия, надпреварвали се да носят на пътника разни армагани – пастърма, пестилец, ризка, кърпица и по едно писмо с молба да ги предаде той на тях и да им каже по едно „много здраве“. За пътя към Москва няколко деня било въпрос между баща­та и сина. Първият, който изучил вече добре сина си и който имал сведения, че Румъния е станала огнище на хора от не­говия косъм и табихят, настоявал щото Христо да отиде през Цариград, като му обещавал стотина преимущества и му давал рекомандателни писма до много търговци и свои познайници в Одрин, Цариград и Одеса. Синът, който така също не можел да бъде чужд на движенията и новите предприятия в Румъния, които горял от желание да види, изстъпал се с хиляди доказател­ства да хвали пътя през Габрово – Търново, Русчук – Букурещ. Бащата отстъпил.