Отбелязваме 100 години от рождението на Роалд Дал

Днес се навършват 100 години от рождението на големия британски писател Роалд Дал. Неговите книги за деца и възрастни са превеждани на повече от 50 езика и са продавани в над 250 млн. копия по света.

На 13 септември 1916 г. в Кардиф, Уелс, на бял свят се появява Роалд Дал – един от най-изтъкнатите и продавани детски писатели на XX век. Дал е роден в семейството на норвежките емигранти Харалд и Софи Магдален Дал и е първият им син – той има три по-големи сестри, едната от които умира от възпаление на апендикса, когато Роалд е едва на 4 години. Няколко седмици по-късно, от пневмония умира и техният баща. Вследствие  трагичните събития Софи Магдален Дал обмисля завръщане в родната ѝ Норвегия, но в крайна сметка семейство Дал остава в Уелс – в чест на покойния Харалд, който искал най-доброто образование за децата си и смятал за такова именно британското. Роалд е кръстен на норвежкия полярен пътешественик и изследовател Роалд (или Руал) Амундсен. Откривателският дух на уелския писател от норвежки произход пък проличава още в младежките му години. През август 1934 г., все още на 17-годишна възраст, той прекосява Атлантическия океан на борда на трансатлантическия лайнер RMS Nova Scotia и поема на експедиция в Нюфаундленд заедно с Public Schools Exploring Society – част от Британското кралско географско дружество, което предоставя възможност на млади хора да придобият опит в себеопознаването сред дивата природа. Месец по-рано – през юли същата година, Роалд Дал започва работа в Shell Petroleum Company, а след двугодишно обучение във Великобритания е изпратен на работа първо в кенийския град Момбаса, а след това и в Дар ес-Салам, днешна Танзания. След избухването на Втората световна война през 1939 г. Дал е назначен за лейтенант в британските колониални трупи, а през ноември същата година се присъединява като пилот към Кралските военновъздушни сили. През 1940 г. самолетът му се разбива в Северна Африка, а освен че е тежко ранен, Дал губи и зрението си за известно време. Именно приключенията му като участник във Втората световна война го вдъхновяват за първата му литературна творба – A Piece of Cake, която излиза от печат през лятото на 1942 г. и е закупена от The Saturday Evening Post за приличната за времето си сума от 1 щатски долар и е публикувана под заглавието Shot Down Over Libya. У нас Роалд Дал е известен с книгите си „Вещиците”, „Чарли и шоколадовата фабрика”, „Чарли и Големият стъклен асансьор”, „Матилда”, както и сборниците „Мистерията живот”, „Разкази с неочакван край”, „В полет към теб” и др. *

Ето и разказа „Вчера беше прекрасно” из сборника „В полет към теб”

Той се наведе и потърка навехнатия си глезен, който бе толкова отекъл от ходенето, че кокалчето му едва се виждаше. После се изправи и се огледа. Потупа джоба си за цигари, из­вади една от пакета и я запали. Избърса потта от челото си с длан и продължи да стои насред улицата, озъртайки се наоколо. – По дяволите, все трябва да има някой тук – изрече ви­соко и се почувства по-добре, като чу звука на гласа си. Продължи да върви, накуцвайки, като стъпваше върху пръстите на ранения си крак, и когато зави зад следващия ъгъл, зърна пред себе си морето. Пътят се виеше между раз­рушените къщи и продължаваше надолу по хълма, до самия край на водата. Тя бе спокойна и черна. В далечината ясно се виждаха очертанията на полуострова и той прецени, че до­там има не повече от десет-дванайсет километра. – Проклета работа – промърмори отново. – Не може да не са останали живи хора. – Но отникъде не долиташе нито звук; над къщите и селото тегнеше зловеща тишина, сякаш цялото място бе мъртво от векове. Изведнъж се разнесе шу­молене, като от проскърцване на чакъл под нечии нозе. Той се обърна и видя стария човек, седнал на сянка върху един камък край поилото за добитък. Стори му се странно, че не го е забелязал досега. – Здравей – каза пилотът. – Гия су. Беше научил гръцки от хората край Лариса и Янина. Другият го погледна бавно, като извърна само главата си, без да помръдва рамене. Имаше сиво-бяла брада и плат­нено кепе на главата. Носеше риза без яка, сива на цвят, на тънки черни райета. Очите му бяха безизразни като на сле­пец. – Радвам се да те видя, старче. Няма ли други хора в се­лото? – Отговор не последва. Пилотът приседна до него, за да даде почивка на глезена си. – Аз съм англичанин, еглезос. Пилот съм, свалиха само­лета ми и скочих с парашут. Еглезос. Старецът кимна полека. – Англичанин – каза тихо. – Ти си англичанин. – Да, и търся някой, който да има лодка. Да ме откара до сушата. Настъпи пауза, а когато отвори уста, гъркът заговори сякаш насън. – Те идват през цялото време – каза. – Германците. Идват непрекъснато. – Гласът му беше безизразен. Той вдигна очи към небето, първо напред, а после и зад себе си. – И днес ще дойдат пак, англичанино. Ще дойдат скоро. – В тона му ня­маше безпокойство, нито каквато и да е друга емоция. – Не разбирам защо идват тук. – Може би не днес – отвърна пилотът. – Става късно. Мисля, че вече са приключили за деня. – Не разбирам защо продължават да идват. Тук няма ни­кой. – Търся човек с лодка, който да ме откара до сушата – каза пилотът. – Има ли някой останал в селото? – Лодка? – Да. Събеседникът му помълча, обмисляйки въпроса. – Има такъв човек. – Мога ли да го намеря? Къде живее? – В селото имаме човек с лодка. – Моля те, кажи ми как се казва. Старецът пак вдигна очи към небето. – Казва се Йоанис. – Йоанис чий? – Йоанис Спиракис. – Той се усмихна, сякаш името при­тежаваше особена значимост за него. – Къде живее? – попита пилотът. – Съжалявам, че ти причинявам това безпокойство. – Къде живее ли? – Да. Другият отново помисли за секунда, после се обърна и посочи надолу по крайбрежната улица. – Йоанис живееше в къщата най-близо до водата. Но къщата му вече я няма. Германците я разрушиха тази сутрин. Рано, още по тъмно. Можеш да видиш, че вече я няма. – И къде е той сега? – Живее в къщата на Антонина Ангелу. Онази, с червено боядисаните прозорци. – Много благодаря. Ще отида да го потърся. – Още откак беше момче – продължи старецът, – Йоанис винаги е имал лодка. Лодката му е бяла, със синя ивица от­страни. – И той се усмихна отново. – Но точно сега надали ще е в къщата. Там е жена му, Ана, заедно с Антонина Анге­лу. Тях ще намериш. – Благодаря още веднъж. Ще отида да поговоря с жена му. – Той стана и се упъти нататък, но гъркът почти веднага викна след него: – Еглезос! Пилотът се обърна. – Когато говориш с жената на Йоанис, когато говориш с Ана... трябва да имаш нещо предвид. Гласът му заглъхна, а когато прозвуча отново, вече не беше безизразен. – Дъщеря є беше в къщата, когато германците дойдоха. Просто да го имаш предвид. Мария. Казваше се Мария. – Ще го запомня – отвърна пилотът. – Съжалявам. После се обърна и закрачи към къщата с червените про­зорци. Почука на вратата и зачака. Никой не отговори, за­това почука по-силно. Отвътре се чуха стъпки и вратата се открехна. В антрето беше тъмно и единственото, което видя, бе, че жената имаше черна коса, а очите є също бяха също така черни като косата. Тя погледна навън, към обляната в слънце улица. – Здравейте – каза той. – Аз съм англичанин. Жената не помръдна. – Търся Йоанис Спиракис. Разбрах, че имал лодка. Пак никакъв отклик. – Дали е вкъщи? – Не. – Тогава може би съпругата му е тук? Тя сигурно ще знае къде да го намеря. Жената постоя известно време, после отстъпи назад и отвори по-широко вратата. – Влез, англичанино. Той я последва по коридора до една вътрешна стая. В нея цареше сумрак, защото на прозорците нямаше стъкла, а само парчета картон. Край масата седеше старица, скръсти­ла ръце пред себе си. Беше съвсем дребна, като малко дете, а лицето є приличаше на смачкана топка от кафява хартия. – Кой е? – рече на висок глас, щом ги видя. – Един англичанин – отвърна по-младата. – Търси мъжа ти, трябвала му лодка. – Здравей, англичанино – поздрави го тя. Пилотът стоеше досами прага, а посрещачката му влезе и се изправи до прозореца, с отпуснати край тялото ръце. – Къде са германците? – попита старицата. – Гласът є из­глеждаше по-голям от тялото. – Вече са край Ламия. – Ламия. – Тя кимна. – Скоро ще дойдат и тук. Може би още утре. Но мен не ме е грижа. Чуваш ли, англичанино? Не ме е грижа. – Тя се приведе напред на стола си, а тонът є стана по-остър. – Когато дойдат, няма да е нещо ново. Те вече са тук. Всеки ден са тук. Всеки ден идват и хвърлят бомби – бум, бум, бум, а ти затваряш очи и когато ги отво­риш отново, станеш и излезеш навън, къщите са само пепел, а хората... – Гласът є се извиси и замря. Тя млъкна, дишайки учестено, а после заговори по-спокойно. – Колко си убил, англичанино? Пилотът се подпря с ръка на касата на вратата, за да об­лекчи глезена си. – Доста – отвърна тихо. – Колко? – Толкова, колкото съм могъл. Няма как да ги броим. – Избийте ги всичките – промълви тя. – Отидете и убий­те всеки мъж, всяка жена и дете. Чуваш ли ме, англичанино? Трябва да ги избиете всичките. – Малката кафява хартие­на топка се сви и сбръчка още повече. – Аз самата ще убия първия, когото видя. Та тогава, по-късно, и неговото семей­ство също да научи, че е мъртъв. Пилотът не каза нищо. Тя го погледна и гласът є стана различен. – И тъй, за какво си дошъл? – Съжалявам за германците – отвърна той. – Но няма какво да сторим. – Да. Няма какво да сторите. – Търся Йоанис. Искам да наема лодката му. – Йоанис – рече тихо тя. – Няма го. Излезе. – Изведнъж отмести стола си, стана и тръгна да излиза от стаята. – Ела– направи му знак с ръка. Той я последва по коридора. Сега, когато бе права, му се стори още по-дребна на ръст. Стиг­на със ситни, бързи крачки до входната врата, отвори я и пристъпи на огряната от слънце улица. Едва сега си пролича колко стара е всъщност. Нямаше устни; устата є представ­ляваше просто гънки от сбръчкана кожа, както и останалото лице. – Ето го – каза, като се озърна нагоре по улицата, при­мижавайки от светлината. – Това е той. – И посочи мъжа, седнал край поилото за добитък. Пилотът проследи погледа є, после се обърна, за да є от­говори нещо, но тя се бе скрила обратно в къщата.