Култура
На 29 юни празнуваме рождения ден на голямата Ориана Фалачи
На днешната дата през 1929 г. в люлката на западноевропейския Ренесанс – Флоренция, е родена изтъкнатата италианска журналистка Ориана Фалачи.
Автор на един роман, няколко публицистични книги и на множество статии и знакови интервюта, публикувани във водещи световни медии като „L`Europeo“, „Epoca”, „The New York Times”, „The Times”, „Corriere della Sera” и др., днес името на Ориана Фалачи е еталон за качествена журналистика и висок професионализъм.
Семейството й – Тоска и Едоардо Фалачи – са силно антифашистки настроени, а баща й дори е политически активист срещу Мусолини. Самата Ориана още като дете става член на антифашисткото движение в Италия. На 16-годишна възраст започва журналистическата си кариера като специален кореспондент на флорентинския вестник „Il mattino dell'Italia centrale” и през 1946-та публикува първата си статия. Пише за местни издания до 1954 г., когато се мести в Рим. В столицата на Италия Фалачи отразява криминални престъпления и провежда интервюта с известни личности, като още тогава интервютата й се отличават от тези на повечето й колеги. От 1958 до 1977 г. е специален кореспондент на списание „L`Europeo“ – длъжност, която й позволява да обикаля целия свят и да отразява някои от най-важните събития в историята на XX век.
От 1967 г. Фалачи вече е военен кореспондент във Виетнам, Близкия Изток, Южна Америка. Част от авторските й текстове като специален кореспондент на „L`Europeo“ по тези места са публикувани в „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико”. Книгата излезе през 2018 г. по идея на италианските издатели на Фалачи – „Рицоли“ – по повод 50-годишния юбилей от една от най-значимите години в историята на XX век. Интересното в случая е, че макар в Европа да свързваме 1968-ма основно със смазването на Пражката пролет, Фалачи така и не стига до Прага тогава. За сметка на това обикаля целия свят – интервюира Далай Лама в Кашмир, министър-председателя на Южен Виетнам Нгуен Као Ки в Сайгон (дн. Хошимин), също и съмнителния „светец“ Махариши Махеш Йоги в Ню Делхи, разговаря с очевидци на убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди в САЩ.
Най-впечатляващата част от тази книга с възхитителни текстове на Фалачи е посветена на Войната във Виетнам, където италианката прекарва няколко месеца, прекачва се от военни самолети на хеликоптери, за да лети над Дак То, гази в трупове на мъртви виетконгци и дори на няколко пъти избягва смъртта на косъм. Сред текстовете в „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико” са и очерци на ситуацията в Перу и истории от Хонгконг през 1968 г., които поразяват с професионализма и острото перо на авторката си.
През 70-те години на XX век журналистката има връзка с гръка Александрос Панагулис – поет и революционер, който се бунтува срещу диктатурата в Гърция в периода 1967–1974 г. Единственият й роман – „Един мъж“, е пряко повлиян от събитията в живота му, а Панагулис е определян като голямата й любов.
В края на десетилетието – през 1979 г., Фалачи провежда и едно от най-популярните си интервюта – с аятолах Хомейни. По време на разговора им в Техеран Ориана му задава неудобни въпроси, сред които и защо са я накарали да сложи чадор, а в отговор Хомейни й казва, че не е необходимо да го носи, ако не желае, защото чадорът е „за млади и благоприлични жени“*. Фалачи не му остава длъжна, отговаряйки: „Много сте любезен. И след като ми говорите така, веднага ще сваля този глупав парцал от Средновековието. Ето, готово.“** Цялото интервю днес четем в книгата „Корените на омразата“, която съдържа още 36 знакови материала на италианката, публикувани в периода 1960–2005 г.
След оттеглянето си от журналистическата сцена Ориана Фалачи живее в Ню Йорк и преподава в Чикагския университет, в Йейл, Харвард и Колумбийския университет. Събитията от 11 септември 2001 г. я провокират да напише две от най-известните си книги, които са своеобразни пророчества за бъдещето на Западния свят: „Гневът и гордостта“ (2002) – първоначално кратък текст под формата на статия в 4 страници за в-к „Corriere della Sera“, и „Силата на разума“ (2004). В свое интервю за „The Wall Street Journal“ през 2005 г. италианската журналистка определя Европа като „Еврабия“, с което тогава провокира неодобрение у някои, но и възхищението на мнозина днес.
На 15 септември 2006 г. Ориана Фалачи губи дългогодишната битка с рака и умира в родната си Флоренция. Книгите й са преведени на повече от 20 езика и са продадени в над 1 млн. копия само в Италия. Носител е на множество отличия и награди в САЩ и Италия както за журналистическата си работа, така и за романа „Един мъж“. През 2005 г. получава наградата Ани Тейлър*** и златен медал от президента на Италия Карло Чампи за работата си в сферата а културата. През 2010 г. Ориана Фалачи получава посмъртно America Award от фондация „Италия-САЩ“ в Рим.
*Цитатът е от публикуваното в книгата „Корените на омразата“ интервю; превод: Иво Йонков.
** Пак там.
***Награда за храброст на името на Ани Едсън Тейлър – първата жена, пропътувала през Ниагарския водопад във варел през 1901 г.
Най-впечатляващата част от тази книга с възхитителни текстове на Фалачи е посветена на Войната във Виетнам, където италианката прекарва няколко месеца, прекачва се от военни самолети на хеликоптери, за да лети над Дак То, гази в трупове на мъртви виетконгци и дори на няколко пъти избягва смъртта на косъм. Сред текстовете в „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико” са и очерци на ситуацията в Перу и истории от Хонгконг през 1968 г., които поразяват с професионализма и острото перо на авторката си.
През 70-те години на XX век журналистката има връзка с гръка Александрос Панагулис – поет и революционер, който се бунтува срещу диктатурата в Гърция в периода 1967–1974 г. Единственият й роман – „Един мъж“, е пряко повлиян от събитията в живота му, а Панагулис е определян като голямата й любов.
В края на десетилетието – през 1979 г., Фалачи провежда и едно от най-популярните си интервюта – с аятолах Хомейни. По време на разговора им в Техеран Ориана му задава неудобни въпроси, сред които и защо са я накарали да сложи чадор, а в отговор Хомейни й казва, че не е необходимо да го носи, ако не желае, защото чадорът е „за млади и благоприлични жени“*. Фалачи не му остава длъжна, отговаряйки: „Много сте любезен. И след като ми говорите така, веднага ще сваля този глупав парцал от Средновековието. Ето, готово.“** Цялото интервю днес четем в книгата „Корените на омразата“, която съдържа още 36 знакови материала на италианката, публикувани в периода 1960–2005 г.
След оттеглянето си от журналистическата сцена Ориана Фалачи живее в Ню Йорк и преподава в Чикагския университет, в Йейл, Харвард и Колумбийския университет. Събитията от 11 септември 2001 г. я провокират да напише две от най-известните си книги, които са своеобразни пророчества за бъдещето на Западния свят: „Гневът и гордостта“ (2002) – първоначално кратък текст под формата на статия в 4 страници за в-к „Corriere della Sera“, и „Силата на разума“ (2004). В свое интервю за „The Wall Street Journal“ през 2005 г. италианската журналистка определя Европа като „Еврабия“, с което тогава провокира неодобрение у някои, но и възхищението на мнозина днес.
На 15 септември 2006 г. Ориана Фалачи губи дългогодишната битка с рака и умира в родната си Флоренция. Книгите й са преведени на повече от 20 езика и са продадени в над 1 млн. копия само в Италия. Носител е на множество отличия и награди в САЩ и Италия както за журналистическата си работа, така и за романа „Един мъж“. През 2005 г. получава наградата Ани Тейлър*** и златен медал от президента на Италия Карло Чампи за работата си в сферата а културата. През 2010 г. Ориана Фалачи получава посмъртно America Award от фондация „Италия-САЩ“ в Рим.
*Цитатът е от публикуваното в книгата „Корените на омразата“ интервю; превод: Иво Йонков.
** Пак там.
***Награда за храброст на името на Ани Едсън Тейлър – първата жена, пропътувала през Ниагарския водопад във варел през 1901 г.
снимков материал: Емилия С. Николова
