Култура
„Лисицата“ от Галин Никифоров в ново издание
Свръхестественият мистичен трилър, който надскача границите на родната литература, е шестият роман на един от най-обичаните български автори.
След голямото завръщане на Галин Никифоров на българската литературна сцена с грандиозния му роман „Тяло под роклята“, се появява и „Лисицата“ – шестият му роман, вече в ново „прецизирано” – по думите на самия автор – издание.
Една удивителна жена, дарена с проклятието на безсмъртието и пренесла през вековете обичта към детето си. Един полицейски психолог, раздиран от демоните на собствената си вина, който разследва най-загадъчното убийство в кариерата си. И тяхната история за това как успяват да намерят трудния път един към друг, закриляни от една могъща и невидима сила, която бди над тленното им съществуване с необикновената си справедливост. Всичко това, преплетено с легендата за митичната лисица, която според китайската притча, знаела тайната за „златното хапче“ – безсмъртието, но не се възползвала от нея.
„Лисицата“ разгръща различни исторически епохи, артефакти и произведения на изкуството пред погледа на читателя, пречупвайки ги през наука и свръхестествени процеси. Свръхестествен трилър, в който болката, лъжата, справедливостта и любовта плетат историята на една загадка за смисъла на човешкия живот, за смирението пред неизбежността на смъртта и за всичко, което тази мъдрост поражда.
„Лисицата“ е роман за изкуството и неговите проявления, за живота като изкуство и за мястото на човека в един свят от полуистини и полулъжи, в който единствената човешка ценност е да намерим покой. И да обичаме – в малкото време, което ни е дадено.
Галин Никифоров е автор на седем романа, като най-известните сред тях са „Фотографът”, „Лисицата” и „Тяло под роклята”, получили многобройни номинации за най-реномираните литературни награди. Романът му „Лятото на неудачниците” печели наградата „Роман на годината”, а „Къщата на Клоуните” – наградата „Елиас Канети”.
[caption id="attachment_73349" align="aligncenter" width="640"]
Галин Никифоров[/caption]
Темите в творчеството му са свързани с човешката природа: за смисъла на смъртта, за феминизма, за флуидността на пола, за необикновената любов. Характерно за романите му е детайлно проучване на проблемите, използване и съчетаване на различни стилове, обогатяване на текста с поезия и с цитати, свързани с науката, психологията, медицината и другите изкуства. Един от малкото писатели, които следват принципа, че всяка книга трябва да бъде разказана в различен артистичен стил, определен от емоционалните особености и нюанси на сюжета. По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. През 2019 г. последният му роман – „Тяло под роклята“, бе номиниран за наградите „Хеликон” и „Български роман на годината” на фонд „13 века България“.
– Започнах да измръзвам – изсумтя ядосано джуджето. – Трябваше да я хвърлим в клетката и да тръгнем. Нямаше да издържи дълго по пътя.
Огромният мъж до него се загледа в далечината.
– Винаги се оплакваш – каза кисело той. – И сега може да не издържи.
Джуджето поклати недоволно глава.
– Tá sí ina ollphéist![2] Отнела е живота и на четиримата си богати мъже и всеки път е наследявала парите им, после ги е раздавала на дяволските си отрочета, пръснати из цяла Ирландия. Има седем деца, за които знаем, но съм сигурен, че има поне още толкова, за които не знаем.
– Е, не може да є се отрече, че е била добра майка.
Джуджето отри няколко снежинки, полепнали по бузите му, и погледна към гледача на петли, който приближаваше, навел глава и стиснал юмруци. В мига, в който стигна до тях и понечи да заговори, едно протяжно скърцане прекъсна намерението му.
Тримата мъже извърнаха глави и видяха как от къщата излезе родилката, понесла голям пашкул от завивки. Беше наметнала вълнен шал върху парцаливата си рокля, а дългата є катраненочерна коса се развяваше зад нея на едри кичури, приличащи на дяволски опашки. Върху бледото є като мляко лице очите є бяха хлътнали от безсъние и умора, а по устните є сивееха топчици съсирена кръв.
Кучето край клетката злобно се разлая при появата є, а конете затропаха неспокойно с копита и разтърсиха гриви.
Жената огледа мъжете и подаде пашкула на гледача на петли. Той стреснато го взе и я загледа с отворена уста.
Тя заметна вълнения шал над рамото си, придърпа надолу ръкавите на роклята си и отметна горната завивка на пашкула. Едно спящо бебешко личице се показа отдолу и розовите му устнички се раздвижиха.
– Ще я наречеш Нора и ще я пазиш като своя дъщеря – каза тя на гледача на петли. – Ще намериш жена от града и ще є платиш да се грижи за нея.
Мъжът не смееше да помръдне – черните є очи се бяха впили в неговите и той бе сигурен, че до края на живота си нямаше да забрави този поглед. Тя сякаш бе стиснала сърцето му с ледени пръсти и не искаше да го пусне.
– Накара ни да чакаме... – каза джуджето и се изплю встрани.
Тя дори не го погледна – пристъпи напред и изненадващо се притисна към гледача на петли, като че ли го прегръщаше за сбогом. После едва чуто просъска в ухото му:
– Оставила съм всичките си пари под дюшека. Ако на малката є се случи нещо, ще се върна и от ада, ако трябва, и ти ще умреш така, както никой смъртен досега не е умирал. Cuimhnigh air[3].
После се отдели от него, погали бебето по челото и се обър-на към двамата ловци.
– Надявахте се да умра, нали? – Една бледа усмивка пробяга по устните є.
– Нечестивият винаги помага на такива като теб – почти изписка джуджето. За пръв път заставаше очи в очи с нея и незнайно защо тръпки го побиха.
– Сигурно добре познаваш Нечестивия, щом знаеш какви ги върши – отвърна тя.
– Затваряй си устата! – изръмжа огромният мъж. – Никой не иска да слуша думите на една убийца!
– Убих тези, които го заслужаваха – каза тя, без да трепне. – И ако можех, бих ги убила отново.
Хвана два от страничните кичури на косата си и я върза с тях, след това тръгна към клетката. На мястото, където бе стоя-ла, се бе образувала локвичка от кръв.
Кучето изведнъж залая още по-силно и задърпа синджира толкова яростно, че конската кола започна да се клати.
Жената влезе в клетката и седна на дървения под. Погледна към небето за миг, присви крака към гърдите си, прегърна ги и утихна.
Джуджето притича до клетката, припряно откачи връзката с ключове от колана си и заключи катинара на вратичката. Огромният мъж зад него се почеса по челото и тромаво тръгна към конете.
Двамата се качиха на капрата, наместиха се и джуджето хвана юздите. Конската кола потегли със скърцане към отворената порта, а кучето, укротено, затича отстрани. Зад тях гледачът на петли остана онемял на двора, загледан подире им.
След малко бебето в ръцете му се размърда и отвори нежните си клепки. Той го погледна и изумен видя как върху снежнобялото личице като малко чудо изплуваха две тъмночервени очи, приличащи на разтопени рубини. И в същия миг, сякаш довети от някъде, отново дочу думите, които жената бе изсъс-кала в ухото му. След малко бебето приклепа сънено, побърчи носленце, после затвори очи и се унесе.
Мъжът вдигна глава и се загледа към пътя, криволичещ през неравното поле. Заради падащия сняг тъмният силует на конската кола се бе разпаднал на черни потрепващи петънца, които скоро се стопиха и изчезнаха напълно. Огромната белота стана съвършена, а тишината, която се спусна след нея, бе като след края на света. Или като преди неговото начало...
[1] „Нека мразят, стига да се боят“ (лат.) – девиз на авторитарните владетели.
[2] Тя е чудовище! (ирл.).
[3] Запомни го (ирл.).
Галин Никифоров[/caption]
Темите в творчеството му са свързани с човешката природа: за смисъла на смъртта, за феминизма, за флуидността на пола, за необикновената любов. Характерно за романите му е детайлно проучване на проблемите, използване и съчетаване на различни стилове, обогатяване на текста с поезия и с цитати, свързани с науката, психологията, медицината и другите изкуства. Един от малкото писатели, които следват принципа, че всяка книга трябва да бъде разказана в различен артистичен стил, определен от емоционалните особености и нюанси на сюжета. По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. През 2019 г. последният му роман – „Тяло под роклята“, бе номиниран за наградите „Хеликон” и „Български роман на годината” на фонд „13 века България“.
Из „Лисицата“ от Галин Никифоров
ПРОЛОГ
Ирландия, област Килкени, 1301 година Рано сутринта беше започнал да прехвърча сняг и оловносивото небе приличаше на огромен натежал купол, готов да рухне върху премръзналото градче. Някъде злобно пролайваха кучета, но леденият вятър отнасяше острите накъсани звуци надалеч и те утихваха като приглушен звън от сребърни монети. Върху каменисто възвишение близо до градчето чернееше порутена къща с ограда от разкривени дъски. В двора отпред стоеше конски впряг с клетка за вещици, по която белее-ха черепи на козли за гонене на демони и котешки опашки за примамване на женски духове. За двойната капра на впряга бе вързано огромно черно куче, върху чийто нашийник бе изписано „Oderint, dum metuant“[1]. Двама мъже с посивели от студа лица стояха до конската кола и намръщено гледаха към къщата. Единият – джудже в мръсни дрехи и широки ботуши, отдалеч приличаше на дете, а другият бе чудовищно як мъжага с бичи врат и дълга рунтава коса, облечен в свещеническо расо. Двамата бяха ловци на вещици и на убийци и на разсъмване бяха уловили поредната си жертва. Жената, която преследваха, беше бременна и бяха успели да я хванат точно когато започваше да ражда. През последния половин час виковете на родилката бяха започнали да се разреждат и да утихват. Стопанинът на къщата – грубоват мъж, отглеждащ петли за продан, крачеше тежко около курниците си и застиваше всеки път, щом я чуеше да крещи. Единственият му страх бе да не му отнемат парите, които бе взел от нея, за да є осигури подслон.
– Започнах да измръзвам – изсумтя ядосано джуджето. – Трябваше да я хвърлим в клетката и да тръгнем. Нямаше да издържи дълго по пътя.
Огромният мъж до него се загледа в далечината.
– Винаги се оплакваш – каза кисело той. – И сега може да не издържи.
Джуджето поклати недоволно глава.
– Tá sí ina ollphéist![2] Отнела е живота и на четиримата си богати мъже и всеки път е наследявала парите им, после ги е раздавала на дяволските си отрочета, пръснати из цяла Ирландия. Има седем деца, за които знаем, но съм сигурен, че има поне още толкова, за които не знаем.
– Е, не може да є се отрече, че е била добра майка.
Джуджето отри няколко снежинки, полепнали по бузите му, и погледна към гледача на петли, който приближаваше, навел глава и стиснал юмруци. В мига, в който стигна до тях и понечи да заговори, едно протяжно скърцане прекъсна намерението му.
Тримата мъже извърнаха глави и видяха как от къщата излезе родилката, понесла голям пашкул от завивки. Беше наметнала вълнен шал върху парцаливата си рокля, а дългата є катраненочерна коса се развяваше зад нея на едри кичури, приличащи на дяволски опашки. Върху бледото є като мляко лице очите є бяха хлътнали от безсъние и умора, а по устните є сивееха топчици съсирена кръв.
Кучето край клетката злобно се разлая при появата є, а конете затропаха неспокойно с копита и разтърсиха гриви.
Жената огледа мъжете и подаде пашкула на гледача на петли. Той стреснато го взе и я загледа с отворена уста.
Тя заметна вълнения шал над рамото си, придърпа надолу ръкавите на роклята си и отметна горната завивка на пашкула. Едно спящо бебешко личице се показа отдолу и розовите му устнички се раздвижиха.
– Ще я наречеш Нора и ще я пазиш като своя дъщеря – каза тя на гледача на петли. – Ще намериш жена от града и ще є платиш да се грижи за нея.
Мъжът не смееше да помръдне – черните є очи се бяха впили в неговите и той бе сигурен, че до края на живота си нямаше да забрави този поглед. Тя сякаш бе стиснала сърцето му с ледени пръсти и не искаше да го пусне.
– Накара ни да чакаме... – каза джуджето и се изплю встрани.
Тя дори не го погледна – пристъпи напред и изненадващо се притисна към гледача на петли, като че ли го прегръщаше за сбогом. После едва чуто просъска в ухото му:
– Оставила съм всичките си пари под дюшека. Ако на малката є се случи нещо, ще се върна и от ада, ако трябва, и ти ще умреш така, както никой смъртен досега не е умирал. Cuimhnigh air[3].
После се отдели от него, погали бебето по челото и се обър-на към двамата ловци.
– Надявахте се да умра, нали? – Една бледа усмивка пробяга по устните є.
– Нечестивият винаги помага на такива като теб – почти изписка джуджето. За пръв път заставаше очи в очи с нея и незнайно защо тръпки го побиха.
– Сигурно добре познаваш Нечестивия, щом знаеш какви ги върши – отвърна тя.
– Затваряй си устата! – изръмжа огромният мъж. – Никой не иска да слуша думите на една убийца!
– Убих тези, които го заслужаваха – каза тя, без да трепне. – И ако можех, бих ги убила отново.
Хвана два от страничните кичури на косата си и я върза с тях, след това тръгна към клетката. На мястото, където бе стоя-ла, се бе образувала локвичка от кръв.
Кучето изведнъж залая още по-силно и задърпа синджира толкова яростно, че конската кола започна да се клати.
Жената влезе в клетката и седна на дървения под. Погледна към небето за миг, присви крака към гърдите си, прегърна ги и утихна.
Джуджето притича до клетката, припряно откачи връзката с ключове от колана си и заключи катинара на вратичката. Огромният мъж зад него се почеса по челото и тромаво тръгна към конете.
Двамата се качиха на капрата, наместиха се и джуджето хвана юздите. Конската кола потегли със скърцане към отворената порта, а кучето, укротено, затича отстрани. Зад тях гледачът на петли остана онемял на двора, загледан подире им.
След малко бебето в ръцете му се размърда и отвори нежните си клепки. Той го погледна и изумен видя как върху снежнобялото личице като малко чудо изплуваха две тъмночервени очи, приличащи на разтопени рубини. И в същия миг, сякаш довети от някъде, отново дочу думите, които жената бе изсъс-кала в ухото му. След малко бебето приклепа сънено, побърчи носленце, после затвори очи и се унесе.
Мъжът вдигна глава и се загледа към пътя, криволичещ през неравното поле. Заради падащия сняг тъмният силует на конската кола се бе разпаднал на черни потрепващи петънца, които скоро се стопиха и изчезнаха напълно. Огромната белота стана съвършена, а тишината, която се спусна след нея, бе като след края на света. Или като преди неговото начало...
[1] „Нека мразят, стига да се боят“ (лат.) – девиз на авторитарните владетели.
[2] Тя е чудовище! (ирл.).
[3] Запомни го (ирл.).
