„Кейл и кафе“ - забавен разказ за един хипохондрик в търсене на истината за здравословния живот

За автора

Кевин Джани започва сериозно да изучава разнообразни лични и превантивни естествени здравни терапии през 2002 г., когато осъзнава, че ракът е пуснал пипала в семейството му и самият той може да бъде покосен от болестта, ако не промени начина си на живот. Оттогава насам написва и издава шест книги по въпросите на природното здраве, храненето и фитнеса, заснема над 900 клипа за YouTube с повече от 10 милиона прегледа и публикува стотици статии. Успоредно с това, воден от стремеж да разграничи митовете от реалността, експериментира с различни диети и медицински протоколи. Кевин е обиколил света в търсене на най-добрите методи, храни, медицински подходи и клиники. Блогът му, Renegade Health, е един от най-четените в областта на природното здраве и се радва на стотици хиляди посетители месечно от над 150 страни: www.renegadehealth.com

За книгата

Когато си дава сметка, че може би е изложен на наследствен риск от злокачествено заболяване, Кевин Джани решава да намери ключа към идеалното здраве. Двамата със съпругата му прекарват две години и половина в единадесетметровия си кемпер „Кейл Уейл“, с който кръстосват Северна Америка, срещат се с различни специалисти и обикновени хора и разговарят с тях за всичко, което върши или не върши работа по отношение на здравословния живот. Пият сокове от пшенична трева, отказват се от захарта, сбогуват се с кафето и изпробват всички хранителни режими, за които се твърди, че гарантират добро здраве. Но докато експериментира с различни „полезни“ диети – вегетарианство, веганство, суровоядство и прочее, Кевин започва да се чувства все по-болен. Накрая стига до дъното и се отказва от здравословното хранене, за да спаси живота си. Често комичен и извънредно живописен разказ за превръщането на Кевин от кльощав, вманиачен веган суровоядец до издут всеяден дебелак, преди да открие средния път към здравия и балансиран начин на живот. Търсенията му го отвеждат от Перуанските Анди и солните равнини на Мексико до свинеферма и месарница в близост до дома му в Калифорния. Междувременно си прави мозъчен скенер и се изследва за тежки метали, подлага се на воден пост, участва в състезанието за издръжливост Tough Mudder и страстно изследва тайните на дълголетниците по света.

Откъс от "Кейл и кафе"

Бях пристрастен към търсенето на най-чистия наркотик: сурова, веганска, органична храна... Бях поел по пътя на самоунищожението. И нищо чудно, че като всеки наркоман в крайна сметка ударих дъното. Кевин Джани „Никога, никога, никога, никога, никога...“ Дейв, собственикът на „Dave’s RV“, който току-що е монтирал тегличите на джипа ни, с които да го закачим зад наскоро закупения ни кемпер, спира да си поеме дъх. Декември 2008 е и в Кънектикът е страшен студ. Когато издишва, облакът обгръща двама ни с жена ми, Анмари. После продължава, като брои на пръсти до десет: „... никога, никога, никога, никога, никога не превключвай на задна.“ Някъде в околностите на Питсбърг, две седмици по-късно Новият ни джипиес ни води по непригоден за джип маршрут. Ние обаче се намираме в нещо много по-голямо: единадесетметров кемпер, който тегли джипа. Положението става интересно. Преди няколко минути свихме от четирилентовия път по малка улица в жилищен комплекс, а после бавно заизкачвахме стръмен хълм. Сега тъкмо сме слезли от другата страна под силното ръмжене на двигателя, действащ като спирачка, и ча­каме на знак стоп. Следвайки указанията на джипиеса, на кръстовището сви­вам надясно по двулентов междуселски път. Веднага си давам сметка, че може и да не успея да взема завоя, но е твърде късно да променям каквото и да било. Вече съм го започнал. Почти ус­пявам, но „почти“ не стига. Кемперът задира в мантинелата отсреща и ние блокираме цялото шосе. И понеже сме в безизходица, моментът вероятно е подхо­дящ да започна с истинското начало на историята. Тя всъщност започва в леглото. Знам, че звучи пикантно – пък и в определен смисъл е, но не както си го представяте. С Анмари тъкмо си бяхме легнали след дълъг уморителен ден. По онова време тя работеше като личен треньор. Аз също, но се занимавах с нещо малко по-необичайно за 2007. Около година по-рано бях решил да се разделя с редовните клиенти и вместо това да снимам ежедневни видеоматериали за здравословния начин на живот за YouTube. Мисията ми беше да променя све­та със суровоядство, таблетки с хлорела и жизнена енергия. Ако ви звучи смахнато, не сте единствените. Признавам, че бях малко краен. Колкото и да е странно обаче, планът ми започваше да дава резултати. С Анмари участвахме заедно в клиповете и се пре­връщахме в нещо като местни звезди. Не от онези, които не могат да влязат в търговския център, без да ги сочат с пръст, но в магазините за здравословни храни винаги ни разпознаваха. Но да се върнем в леглото. Споменах на Анмари, че ако тенденцията се запази, това мо­же да се окаже дълга кариера. Тя по цял ден работеше с клиен­ти, като пътуваше през цял югозападен Кънектикът, за да стигне до тях. Аз седях на компютъра и снимах клипа за деня с надеждата някога да сключим договор за книга, да продадем един милион екземпляра и най-сетне да убедим всичките си роднини да се хранят и спортуват като нас. Може би дори щяхме да се преместим в долината Хунза, Шангри-Ла на Пакис­тан, и да живеем заедно до 150 години. Реалността не беше толкова кристално ясна. Всъщност и двамата прегаряхме. Ако продължавахме да се движим с това темпо, рано или късно самите ние щяхме да имаме нужда от лич­ни треньори, които да ни сритат и върнат във форма. Отгоре на всичко се чувствахме неудовлетворени. Имахме клиенти, ко­ито успешно следваха програмите ни, но определено не успявахме да накараме най-близките си да се хранят здравословно. – Какво ще правим? – попитах аз. – Ще си вземем кемпер и ще обиколим страната – отвърна тя, без да се замисли. – Сериозно? – Аха. Да се върнем към непланирания застой на пътя Точно в момента болезнено осъзнавам какво значеше това „аха“ и колко по-топло щеше да ми бъде в старото ни легло в Кънек­тикът, отколкото зад волана на това четиринадесеттонно чудовище. Чувам клаксон. Кръвното ми налягане се покачва. Блокирали сме шосе с изне­надващо силен трафик предвид ранния час. Изпитвам желание да изхвърля джипиеса през прозореца. – Какво ще правим? – спокойно пита Анмари, вечната вода за пламъците в моята душа. – Не знам. Мисля, че трябва да върна назад. – Ама Дейв каза... – Майната му на Дейв! Скачам от мястото си и отварям вратата на кемпера. Заобикалям отзад и правя безплоден опит да откача автомобила от теглича. Ъгълът и тежестта му правят задачата невъз­можна. Не помръдва и с милиметър. „Така ли ще я караме през цялото време?“, мърморя под нос. Щом решихме да направим тази лудост и да изоставим се­мействата си на Източния бряг, за да поемем за неопределено време по пътищата, ни бяха нужни само няколко седмици да ку­пим кемпера от една двойка в Монтана, която току-що бе пре­косила цялата страна, като сами си осигурявали всичко за пре­живяването си. Открих ги в интернет, писах им късно вечер­та, а на следващата сутрин ме събуди отговорът им, че прода­ват кемпера. Два дена по-късно попаднах на статия в „Ню Йорк Таймс“ за „зелените“ кемпери, в която се споменаваше и въпросната двойка. С Анмари вярваме в неслучайните съвпадения и решихме да купим кемпера. Това беше нашият знак, че сме на прав път. Близо четиринадесет дни по-късно прекарахме нощта на паркинга на „Уолмарт“ в покрайнините на Кайен, Уайоминг, на минус двадесет и пет градуса. Бяхме пристигнали предния ден със самолета от Боузман, Монтана, за да вземем този впечатляващ по размери автомобил, задвижван с олио. Зарязахме бизнеса с личните тренировки, взехме камерата ми – звучи ли ви като бизнес план? – и потеглихме на път. Пред­вид нулевия ни опит в шофирането на кемпер бяхме по-опасни от фруктозен царевичен сироп, трансмазнини и тежки мета­ли в риба тон, взети заедно. Мисията ни беше да научим колко­то може повече за здравето и храненето и да го качим в YouTube. Беше ни омръзнало да се ровим дълбоко в търсене на отговори. Клиентите, приятелите и близките ни изказваха дос­та интересни теории за здравето, в които не откривахме ни­каква логика, но все някак си бяха възникнали. Трябваше да намерим хората на върха на веригата от информационни заблуди и да ги вържем, за да спрат да объркват хората. Шегувам се, раз­бира се... донякъде.­ Няма време за снимки В онзи леко снежен, леко облачен ден в Стийлтаун няма време за снимане. Качвам се обратно в кемпера и сядам зад волана. – Наистина ли ще го направиш? – пита Анмари. – Аха. Усещам отново облака от дъха на Дейв. Той повтори „нико­га“ точно десет пъти, пръст по пръст. Явно беше сериозен. След строгото предупреждение Дейв ми обясни, че когато се опиташ да подкараш на заден единадесетметров кемпер „Алпайн Коуч“ със закачен отзад джип „Патриот“, джипът ряз­ко се изкривява под остър ъгъл. Това не уврежда особено кемпе­ра, но чупи кормилото, пружините и предната ос на автомо­била. И можете да забравите за тегличите: те се усукват като клони на къпина. Моля Анмари да слезе, да отиде отзад и да наблюдава колата. – Кажи да спра, ако видиш или чуеш нещо – заръчвам й аз. После включвам на задна скорост, вдигам крака си от спирач­ката и леко натискам газта. Кемперът запълзява назад. Давам си сметка, че съм затворил очи от ужас какво ще се случи с джи­па или окачването, и веднага ги отварям, но пак не виждам Ан­мари в огледалата. Изсвирва още един клаксон. Мъжът в сребристата хонда, който чака втори на опашката отляво, започва да сваля прозо­реца си. Подозирам, че само след секунди ще ми покаже югозападната си пенсилванска вежливост под формата на специфи­чен жест с пръст. – Не те виждам! – крещя аз от прозореца. Знам, че Анмари не ме чува, но все някак трябва да изпусна парата. Продължавам да давам на заден сантиметър по сантиметър, после включвам на предна и завъртам волана в обратна посока, за да спечеля малко разстояние. И така четири, осем, десет пъти. Добрата новина е, че все пак напредваме. След още седем маневри решавам, че стига толкова. Анмари е на същото мнение. До­тичва отпред и проверява разстоянието до мантинелата. – Мисля, че е добре! – извиква тя. Аз кимвам и й давам знак да се качи. Поемам си дълбоко дъх на облекчение, завъртам пълен десен и натискам газта. Разминаваме се с мантинелата, но отзад се чува раздиращ звук. Знам, че не е джипът – тогава звукът ще­ше да бъде по-зловещо стържене на метал в метал – но не е се­га моментът да проверявам какво е. Решавам, че надали е тол­кова зле. Най-после отново сме на път, а след два дена трябва да сме в Канзас Сити, където ще говорим пред двеста души.­