Как вземаме решения?

Как вземаме решения – от определящите бъдещето ни до всекидневните малки избори, които правим, е въпрос, който вълнува човечеството отколе. Британският невробиолог Дейвид Игълман търси – и намира! – отговор на този въпрос в изданието „Мозъкът. Това си ти” (ИК „Сиела”). Книгата излиза в оригинал на английски език през 2015 г., а българският превод на Елена Филипова е по книжарниците от пролетта на 2017 г. Корицата е на художника Дамян Дамянов. Игълман, който е сценарист и водещ на телевизионната поредица по BBC „Мозъкът“ (предаването е в списъка на New York Times за най-добри телевизионни предавания за 2015 г.), е и носител на отличията Guggenheim Fellowship и Science Educator of the Year на Society for Neuroscience. Преподава в Станфордския университет и в редица други престижни учебни заведения. Предлагаме ви откъс от книгата му „Мозъкът. Това си ти”, в която ученият хвърля светлина по темата за взимането на решения: Да изям ли сладоледа, или не? Сега ли да отговоря на този имейл, или по-късно? Кои обувки? Нашите дни са съставени от хиляди малки решения – какво да правя, по кой път да тръгна, как да реагирам, дали да участвам. Първите теоретици, зани­мавали се с теория на решенията, приемали, че хората са ра­ционални деятели, съпоставящи плюсовете и минусите на ал­тернативите, за да стигнат до оптимално решение. Но науч­ните наблюдения на човешките начини за вземане на решения не потвърждават това. Мозъците са изградени от многоброй­ни конкуриращи се мрежи, всяка от които има свои собствени цели и желания. Когато решавате дали да излапате сладоледа, някои мрежи в мозъка ви искат захар, други гласуват „против“ поради дългосрочни съображения от суетно естество, трети подхвърлят, че бихте могли да изядете сладоледа, ако си обе­щаете утре да идете на фитнес. Вашият мозък е като невронен парламент, съставен от съперничещи си политически партии, които се борят кой да управлява кораба на държава­та. Понякога вие решавате егоистично, понякога великодуш­но, понякога импулсивно, а понякога – с дългосрочна перспек­тива наум. Ние сме сложни създания, защото сме изградени от множество пориви, всеки от които иска да е на власт.   Звукът на едно решение   На операционната маса правят мозъчна операция на пациент на име Джим, за да спрат треморите в ръката му. Неврохирургът спуска в мозъка на Джим дълги тънки жици, наречени електроди. Чрез пу­скането на слаб електрически ток по тези жици конфигурациите от активност в невроните на Джим могат да бъдат регулирани, така че треморите да намалеят. Електродите предоставят удобен случай да се подслуша дейност­та на отделни неврони. Невроните разговарят помежду си чрез елек­трически импулси, наречени акционни потенциали, но тези сигнали са недоловимо слаби, така че хирурзите и изследователите често пу­скат тези слаби електросигнали през тонколони. По този начин една съвсем дребна промяна в напрежението (една десета от волта, траеща една хилядна от секундата) се превръща в ясно доловимо пропукване! Когато електродът бива спускан в различни области на мозъка, конфигурациите на активност в тези области могат да бъдат разпознати от подготвеното ухо. Някои места издават характерното: пук! пук! пук!, докато други звучат по-различно: пук!....пукпук!...пук! Все едно внезапно сте се включили към разговора на няколко случайно взети хора някъде по света – понеже онези, на които сте попаднали, ще имат конкретни професии в различни култури, всички те ще водят много различни разговори. Аз се намирам в операционната в ролята си на изследовател – докато колегите ми извършват операцията, моята цел е да постигна по-добро разбиране как мозъкът взема решения. За тази цел давам на Джим да изпълнява разни задачи – да говори, чете, гледа, решава, – за да определя кое е в корелация с активността на невроните. Тъй като мозъкът няма рецептори за болка, пациентът може да бъде буден по време на операцията. Казвам на Джим да погледне една проста кар­тинка, докато ние правим запис. На фигурата виждате млада дама с шапка, извърнала поглед на­страни. Опитайте се сега да откриете друг начин за интерпретиране на същото изображение – като старица, гледаща надолу и наляво. Тази картинка може да бъде гледана по един от два начина (това е известно като бистабилност на възприятието): линиите на страницата се съгла­суват с две много различни интерпретации. Вгледате ли се във фигу­рата, ще видите единия вариант, после евентуално другия, после пак първия и тъй нататък. И тук е същественият момент: нищо на физи­ческата страница не се променя – така че, когато Джим съобщава, че образът е превключил, това трябва да е поради нещо, което се е про­менило в неговия мозък. В момента, в който той съзира младата дама или старицата, мозъкът му е взел решение. Не е необходимо решението да е съзна­телно; в случая това е възприятийно решение на зрителната система на Джим, а механиката на превключването е напълно скрита под капа­ка. На теория мозъкът би трябвало да може да вижда и младата дама, и старицата едновременно, но в действителност не го прави. В крайна сметка той променя избора си и може да продължи да превключва отново и отново. Но нашият мозък винаги разбива двусмислицата на алтернативи. Така че, когато мозъкът на Джим се спре на интерпретацията с младата дама – или със старицата, – можем да чуем реакциите на малък брой неврони. Някои засилват рязко активността си (пукпук!.пук!..пук!), докато други я забавят (пук!....пук!..пук!....пук!). Неви­наги става въпрос за ускоряване или забавяне – понякога невроните променят конфигурациите си на активност по по-недоловими начини, като влизат или излизат от синхрон с други неврони, дори и да поддържат първоначалното си темпо. Невроните, които се е случило да шпионираме, сами по себе си не са отговорни за промяната във възприятието – по-скоро те действат съвместно с милиарди други неврони, така че промените, които на­блюдаваме, са само отражението на една изменяща се конфигурация, обхващаща големи участъци от територията на мозъка. Когато една конфигурация надделее над друга в мозъка на Джим, значи се е стиг­нало до решение. Повече за „Мозъкът. Това си ти” можете да прочетете тук.