Как възникват идеите?

Замисляли ли сте се как се променя човешкият свят, подобно на природата, и защо измененията в човешките институции и навици са постепенни, неотклоними и неизбежни? Популярният британския учен и журналист Мат Ридли разглежда темата подробно в интригуващото изследване „Еволюция на всичко. Как възникват идеите” (ИК „Сиела”), което ще бъде на пазара до края на месеца. Книгата е в превод от английски език на Елена Павлова. Корицата е на Фиделия Косева. Матю Уайт Ридли (1958), познат като Мат Ридли, е известен британски журналист, учен и автор на научно-популярни книги. По образование е зоолог, защитил докторат в Оксфордския университет. Кариерата му на журналист и редактор преминава през The Economist, Daily Telegraph, Sunday Telegraph, The Best American Science Writing 2002, Wall Street Journal, The Times, BBC Focus, където пише множество научни материали. Мат Ридли е автор и на редица научно-популярни книги, а на българския читател е известен със заглавията „Геномът” и „Червената царица. Секс и еволюция на човешката природа”. Предлагаме ви откъс от „Еволюция на всичко. Как възникват идеите”: Еволюцията на личността Малка прищявка на съдбата – метафоричното плясване на пеперудата с криле, е онова, което поставя Джудит Рич Харис на пътя до постигането на еволюционното обяснение за човешката личност. През май 1977 г. приятелка, който се развежда, я моли да напише специализирана обява във вестника, за да й по­могне да намери дом за куче от рядка порода. Няколко месеца по-късно същата приятелка – Мерилин Шоу (която е асистент професор по психология), си спомня колко добре се справя Ха­рис с думите и я моли за съдействие при пренаписването на статия, отхвърлена от списание по психология. Харис, няколко години по-рано изгонена от докторската програма по психоло­гия в Харвард заради „липса на оригиналност и независимост“, тъкмо напуска работата си като изследовател-асистент в лабо­ратории „Бел“ поради влошено здраве, така че с радост се при­тича на помощ. Докато редактира статията на Шоу, тя открива таланта си на писател; и две години по-късно, по препоръка именно на Шоу, е наета от издател като гост-писател за две гла­ви в учебник по психология за начинаещи. Това води до дого­вор за съавторство на друг учебник, който минава през няколко издания и през 1991 г. Харис подписва договор за собствена книга, посветена на психологията на развитието. Само дето не след дълго тя престава да бъде съгласна с това, което пише. Психологията по онова време е била стъпила изцяло на идеята, че родителите оформят личностите на своите деца и съответно разликите между децата са предизвикани от роди­телите им; единственият въпрос бил „как“. Експеримент след експеримент, които Харис описва, демонстрират с триумфална прецизност начините, по които децата напомнят родителите си и по-добрите, и по-лошите си черти, и утвърждават, че хората са продукти на онова, което са им сторили други хора, особе­но техните родители. Например типичното проучване следи за емоционална изразителност в детето и открива, че свободно из­разяващите емоциите си родители имат свободно изразяващо ги дете, а въздържаните такива – въздържано дете. Авторите заключават, че това показва „социализация на емоцията“. Не повдигат дори темата за генетичната алтернатива – тоест, че и родителите, и детето имат вродени тенденции към затвореност. Тази теория беше част от голямата догма на двадесети век за чистата дъска: твърдение, че практически всичко в главата ви идва отвън – не просто езикът, религията и спомените, но и са­мият характер, интелигентността, сексуалните предпочитания, способността да обичате. През втората половина на двадесети век тази догма беше завладяла практически цялото бойно поле – не само психологията, но и антропологията, биологията, по­литиката и всички други ъгли на човешката наука. Независимо дали сте последовател на психоанализата на Зигмунд Фройд, или бихейвиоризма на Б. Ф. Скинър, дали наблягате на култу­рата, или на диетата, ставате част от една и съща секта: хора­та като продукт на влиянието на другите. Техните личности и способности биват гравирани на tabulae rasae[i] на умовете им от влиятелните други. Времената били такива, че не само за ин­телектуално, но и за морално коректно се приемало виждането, че хората не са обречени от нечестността на наследството си. Все по-здраво се насаждала и социална политика, оформена от гледната точка за чистата дъска на човешката природа. До определена степен това било реакция срещу генетичния детерминизъм от деветнадесети и началото на двадесети век, ко­гато мнозина приписвали всичко на наследствеността, особено културните различия между расите. Но проблемът е, че новата догма заменила детерминизма на околната среда с генетичен и по този начин узаконила идентична гавра с човешките права. Комунистите ентусиазирано говорели за извайване на нови фор­ми на човешката природа и гледали към науката за оправдание на зловещите програми за превъзпитание; един от тях (Трофим Лисенко) дори настоявал, че може да превъзпита биологията на житните растения и накарал да арестуват опонентите му, понеже се съмнявали в него. Нещо повече, енвиронменталните детерми­нисти се хванали в капана на собствената си логика. След като заявяват, че сексизмът и расизмът грешат, понеже няма такова нещо като човешка природа, правят логичното заключение, че всеки, заявявал съществуването на такова нещо, следва да е сек­сист или расист. Всъщност доказателството срещу сексизма и расизма или, ако става на въпрос, убийството не зависи от това дали сексизмът, расизмът или убийството се удават естествено на човешките същества при определени обстоятелства. Те все пак са неправилни, но не защото са неестествени. Към шейсетте години на миналия век до безумни висоти стига тенденцията да се обвиняват за всичко родителското вли­яние и ранното детство. Филми и романи рутинно съчетават травмите от детинство като единствени причини за оформяне на личността. Хомосексуалността се превръща в обвинение за враждебността на бащата; аутизмът – в студенината на майка­та, дислексията е резултат от лоши учители. Учените, открили мухи с мутантно поведение вместо мутантна анатомия, науча­ват, че откритието им е невъзможно, понеже поведението не е кодирано предварително. Биват публикувани книги с дог­матични заглавия като „Не в гените ни“, сякаш ДНК не играе съвършено никаква роля. Учените стават за смях, ако твърдят, че някаква част от разума може да се окаже наследствена или че жените и мъжете се различават сериозно на мозъчно ниво, както и по тяло. Ако спорите, че гените засягат поведението дори малко, започват да ви наричат безсърдечен фаталист, па­виращ пътя за завръщането на нацизма. Към края на десетиле­тието догмата за чистата дъска побеждава почти цялата човеш­ка наука и разпръсва гнездата на съпротива навсякъде, където възникват по краищата на академичния живот. Но въпреки всичко те не изчезват. Като за начало изуча­ващите поведението на животните просто не са в състояние да игнорират натрупващите се доказателства, че инстинктите могат да създават изненадващо сложно поведение. Без изобщо да среща родителите си, пилето кукувица знае точно как да из­бута яйцата на домакина от гнездото, да мигрира до Африка, да се върне, да пее, да си избере семейна двойка за жертва и да започне отначало целия цикъл. Част от тези зоолози започна­ли да се питат защо се случва така, че другите животни да са надарени с инстинкти, посредством проби и грешки настрое­ни фино от естествения отбор в световен мащаб, а човешките същества вместо това да са сведени до лотария, зависеща само от идиосинкратични учители, които да запълват празните им умове. Генетиците започнали да забелязват, че отгледаните от­делно близнаци често имат много сходни интелект и личностни характеристики, докато осиновените деца, дори отгледани за­едно, често са много различни. Когато бях студент – през седемдесетте години на миналия век, подобни колебливи предположения за вродено човешко по­ведение биваха посрещани с презрение и гняв от пазителите на историята за празната плоча. „Природата срещу хранители­те“ беше тема на деня, малко както климатичните науки днес – и всеки еретик набързо отиваше в категорията „екстремист“: Как смеете да твърдите, че всичко идва от гените! Сигурно сте симпатизант на нацистите! [i] Tabulae rasae (лат.) – чиста дъска. – Бел. прев.