Соня Тодорова е родена през 1979 г. в София. Завършва гимназия с преподаване на немски език и Университета по архитектура, строителство и геодезия. Защитава докторат по висша геодезия в Техническия Университет Виена.
През годините пише кратки разкази за удоволствие. След 2010 г. работи като преводач на свободна практика. Автор е на текстове за списание „Жената днес”. Дебютната ѝ книга носи заглавието „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” (ИК Колибри, 2015). „Перлите на Ади Ландау” e първият ѝ роман.
„Соня Тодорова е жена, която силно обича и дълбоко страда. Силно обича скъпоценностите и страда, защото ги няма.”
Интересна, духовита и проникновена - запознайте се със Соня, такава, каквато я срещнахме и обикнахме ние в това интервю.
- Живяла си във Виена. Какво те накара да се върнеш в София (ако си се върнала :) )?
Да, върнах се. А после отново си тръгнах. Темата е дълга и до известна степен болезнена, но краткият отговор гласи: върнах се заради шкембето. Тръгнах си пак, защото спряха да го мият.
- София или Виена породи у теб интереса към градските истории? Какъв тип сюжети предлага всеки от градовете?
Всеки по-голям град е огромен източник на какви ли не истории. Истински, измислени, тъжни, смешни, всякакви. Но и всеки град си има нещо специално, нещо негово си, което дава на историите му един специфичен, едва доловим общ нюанс. За мен софийските истории са оцветени в синьо-зеленикаво, с дъх на кестени, прах и една лека, сладостна тъга. Докато историите на Виена са в златно и сиво, миришат на кифли и тютюн за лула и в тях винаги има нещо подмолно, нещо тъмно.
- В книгата си „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София“ разказваш за ежедневната битка на обикновените жители с градската джунгла. Как върви тази борба при теб и кой бие?
Ами аз се предадох в тази борба. Ясно е кой би.
- Там описваш София като „една застаряваща и обедняла дама от хайлайфа. И колкото и да се опитва да изглежда достолепна по европейски, винаги ще си остане с леко провинциален (ако трябва да сме честни - дори селски) чар“. Каква дама е Виена?
Това със селския чар не съм го казвала. Така формулирано не звучи добре. Аз обичам София и смятам, че тя можеше да бъде един страхотно красив, приятен и интересен град. Боя се, че огромните усилия, които полагаме това да не стане, са на път да се увенчаят с пълен успех. Колкото до Виена... Виена е гранддама. С пера, бижута, дантели и шапки и с голям брой скелети в гардероба, както се полага на всяка уважаваща себе си фатална жена.
- В книгата освен всички чаровни и духовити съвети за правилната употреба на София, читателите разбират и как да различат мъжкото от женското врабче :) Как самата ти го научи?
Ха, не мога да се сетя точно. Но беше много отдавна, защото в моето семейство ми се подиграват за това ми знание, откакто се помня.
- Какво те кара да пишеш и как откри това свое призвание?
Днес съм настроена умозрително, за това отговорът ми тук ще е малко префърцунен. Кара ме да пиша това, което ни кара да живеем. Изобщо не го знаем какво е, но нямаме почти никакъв шанс да му се противопоставим.
- Ти си доктор по висша геодезия, къде геодезията намира място в живота ти?
Вече почти никъде. Сега използвам знанията си, за да разказвам на моите момчета за планети, орбити и спътници, за космически станции и за Северното сияние. Така погледнато, целият зор с докторантурата не е бил напразно.
- Как се допълват геодезията, професията на преводач и писател?
Самата геодезия няма много общо. Но научната работа като цяло страхотно ми помогна да свикна на дисциплина и ми показа колко е важно човек да има методичен подход и да следи за вътрешната логика на нещата.
- Откъде черпиш вдъхновение и идеи за своите книги?
„...по малко крада от живота
и всичко – от нощния мрак.”
Ана Ахматова, от „Тайните на занаята” (4. Поет) – превод Иван Николов.
- Последният ти роман се казва „Перлите на Ади Ландау“. В него си личи естетическият ти усет и вкус към красивите бижута. Запалена ли си по гемологията и бижутерията и в живота?
С риск да стана досадна, отново ще прибягна до цитат – свободна адаптация по Остап Бендер:
„Соня Тодорова е жена, която силно обича и дълбоко страда. Силно обича скъпоценностите и страда, защото ги няма.”
- Кой е любимият ти минерал/ скъпоценен камък и защо? А любимият ти (благороден) метал? :)
Може би лунен камък. А едно време маниакално събирах най-обикновени речни камъчета. Изглеждат такива едни никакви, просто камъни, обаче като ги намокриш грейват в най-различни цветове. Помня, че се опитвах да измисля технология за самонамокрящи се бижута от речни камъчета.
- Какво обичаш да колекционираш?
Обичам да колекционирам хора и истории. И много систематично се опитвам да не трупам предмети. Последното ми откритие в тази насока е Виенската градска библиотека, както и прозрението, че всъщност възрастта на дрехите няма абсолютно никакво значение, стига да са относително здрави.
- Коя е любимата ти част от деня и защо?
Любимата ми част от деня е нощта. Ама дълбоката нощ – между един и четири часа. Тогава светът е съвсем различен. Освободен от прозаичността на дните, светът може да бъде всякакъв.
О, какъв въпрос. Щастието може да е всичко. Една усмивка, един повей на вятъра, аромат на топла супа, чифт диамантени обици... От друга страна с годините установявам, че май най-прекрасното щастие е нещо сравнително просто, но неоценимо ценно – здравето.
- Ти си много интересен и динамичен човек, Соня, и ще се радвам в бъдеще да чуваме още много от теб. Какво следва?
Много мило, благодаря. А иначе - знам ли. При всички положения искам да продължа да пиша, защото много ми харесва. Имам разни идеи, очаквайте включване :)
