Институтът, в който трудът е удоволствие, а „Понеделник започва в събота” от Борис и Аркадий Стругацки

На български отново оживява една от най-обичаните руски фантастики. След пълното и нецензурирано издание на „Пикник край пътя” и „Трудно е да бъдеш бог” от Аркадий и Борис Стругацки на българския пазар в ново издание излиза емблематичният за творчеството на двамата братя роман – „Понеделник започва в събота”. В един институт, скрит дълбоко в руските гори, учени с магически способности търсят пътя към абсолютното човешко щастие, вечната младост и смисъла на живота. В НИИЧАВО (Научноизследователски институт по чародейство и вълшебство) магията се е превърнала в наука. Там човек може да види духове, демони, джинове, харпии, къщата на кокоши крака на Баба Яга, да се срещне с Кашчей Безсмъртния, с Мерлин и дори със самия Змей Горянин. Но не това е най-чудното. Там, като никъде другаде, са се събрали хора, които въпреки всички пречки, създавани им от съветската действителност, наистина обичат своята работа и предпочитат дори навръх Нова година да са в своя институт. Това са хора, за които щастието е в непрекъснатото опознаване на непознатото и докато се занимават именно с това, на тях не са им нужни празници, трудът е удоволствие,а понеделникът започва още в събота. Историята на един необикновен институт събира малки и големи теми и  прави дисекция на руската действителност от втората половина на миналия век. Забавно и непредвидимо, „Понеделник започва в събота” е  удивително постижение на литературата и човешкото въображение. Защото в този роман всичко може да се случи по време на едно пътуване с кола – дори да се окажете в космоса. Питайте програмиста Привалов, ако не вярвате.  Борис и Аркадий Стругацки са руски писатели-фантасти и сценаристи. Сред най-известните им произведения са „Трудно е да бъдеш бог”, „Хищните вещи на века”, „Понеделник започва в събота”, „Обитаемият остров”, „Милиард години до свършека на света”, „Бръмбар в мравуняка”, „Пикник край пътя“. „Да, те знаеха разни заклинания, умееха да превръщат водата във вино и никой от тях не би се затруднил да нахрани с пет хляба хиляда души. Но те бяха магове не за това. То беше черупката, външното. Те бяха магове, защото твърде много знаеха, толкова много, че количеството у тях най-после беше преминало в качество.” „Където има асфалт, няма нищо интересно, а където е интересно, няма асфалт.“ Корицата на новото издание на „Понеделник започва в събота” е на художника Дамян Дамянов.

Из „Понеделник започва в събота” от Борис и Аркадий Стругацки

 

Учителят: Деца, запишете си изречението:

„Рибата седеше на дървото“.

Ученикът: А нима рибите седят на дърветата?

Учителят: Ами... Това е било побъркана риба.

Ученически виц

  Наближавах мястото на срещата. Притискайки се до самия път, около мене се зеленееше гора, която тук-таме отстъпваше място на поляни, обрасли с жълта острица. Слънцето от много часове вече залязваше, а все не можеше да залезе и висеше нис-ко над хоризонта. Колата се носеше по тесния път, настлан с чакъл. Карах направо през едрите камъни и всеки път в багаж­ника дрънчаха и тракаха празните бидони. Вдясно от гората излязоха двама души и застанаха на бан­кета, загледани към мене. Единият вдигна ръка. Намалих газ­та и ги заразглеждах. Стори ми се, че бяха ловци, млади хора, може би малко по-стари от мене. Лицата им ми харесаха и аз спрях. Онзи, който вдигаше ръка, пъхна в колата мургавото си гърбоносо лице и попита усмихнат: – Ще ни откарате ли до Соловец? Вторият, с червеникава брада и без мустаци, надничаше през рамото му и също се усмихваше. Положително бяха сим­патични хора. – Хайде, качвайте се – казах аз. – Единият отпред, другият отзад, че там, на задната седалка, е багажът ми. – Благодетел! – радостно каза гърбоносият, свали си пуш­ката и седна до мене. Брадатият, който нерешително надничаше през задната врата, каза: – Ами може ли това тук малко да го?... Наведох се през облегалката и му помогнах да разчисти мястото, заето от спалния чувал и сгънатата палатка. Той дели­катно се намести, като сложи пушката между коленете си. – Притворете по-добре вратата – казах аз. Всичко вървеше нормално. Колата потегли. Гърбоносият се извърна назад и взе оживено да приказва, че е много по-приятно да се пътува с лека кола, отколкото да се върви пеша. Брадатият неясно се съгласяваше и непрекъснато хлопаше вра­тата. Погледнах го в огледалцето и го посъветвах: – Приберете мушамата. Мушамата Ви е прищипната от вратата. След пет-шест минути най-после всичко се оправи. Попи­тах ги: – Нали до Соловец има десетина километра? – Да – отвърна гърбоносият. – Или малко повече. Пътят е лош наистина, но е за камиони. – Пътят си е много хубав – възразих аз. – Заплашваха ме, че изобщо няма да мога да мина. – По този път дори през есента може да се мине. – Оттук – да, но откъм Коробец е черен. – Тази година лятото е сухо, всичко е изсъхнало. – Казват, край Затон валяло – подхвърли от задната седал­ка брадатият. – Кой казва – попита гърбоносият. – Мерлин казва. Те, кой знае защо, се засмяха. Извадих цигарите, запалих и им предложих да се почерпят. – Фабрика „Клара Цеткин“ – каза гърбоносият, разглеж­дайки кутията. – Вие от Ленинград ли сте? – Да. – Пътешествате? – Пътешествам – казах аз. – Ами вие тукашни ли сте? – Кореняци – каза гърбоносият. – Аз съм от Мурманск – съобщи брадатият. – За Ленинград сигурно Соловец или Мурманск е все едно – Север – каза гърбоносият. – Не, защо така мислите? – казах аз учтиво. – Ще спирате ли в Соловец? – попита гърбоносият. – Разбира се – казах аз. – Точно в Соловец отивам. – Роднини ли имате там, или познати? – Не – казах аз. – Просто ще изчакам момчетата. Те вървят по брега, а в Соловец имаме среща. Пред себе си видях широка ивица разпилени камъни, на­малих и казах: – Дръжте се по-здраво. Колата се разтресе и заподскача. Гърбоносият удари носа си в цевта на пушката. Моторът изрева, камъните удряха отдо­лу. – Горката кола – каза гърбоносият. – Какво да се прави... – казах аз. – Не всеки би минал по такъв път със собствена кола. – Аз бих минал – казах аз. Камъните свършиха. – Значи колата не е Ваша! – досети се гърбоносият. – Че откъде ще имам кола! Под наем е. – Ясно – каза гърбоносият, както ми се стори, разочарова­но. – А какъв смисъл има човек да си купува кола, за да се раз­карва по асфалт? Където има асфалт, няма нищо интересно, а където е интересно, няма асфалт. – Да, разбира се – учтиво каза гърбоносият. – Според мен глупаво е от колата да правиш идол. – заявих аз. – Глупаво е – каза брадатият. – Но не всички мислят така. Поговорихме за коли и стигнахме до заключение, че ако човек си купува кола, трябва да си купи ГАЗ-69, но за съжале­ние, не ги продават. След това гърбоносият ме попита: – А къде работите? Отговорих му. – Колосално! – възкликна гърбоносият. – Програмист! На нас ни трябва тъкмо програмист. Слушайте, зарежете Вашия институт и елате при нас! – А каква машина имате? – Каква имаме? – обръщайки се назад, попита гърбоносият. – „Алдан-3“ – каза брадатият. – Приказна машина – казах аз. – Ами добре ли работи? – Как да Ви кажа... – Ясно – казах аз. – – Всъщност още не са я доизкусурили – каза брадатият. – Останете при нас, ще я оправите... – А преместването Ви ще уредим на бърза ръка – добави гърбоносият. – А с какво се занимавате? – попитах аз. – Както всяка друга наука – каза гърбоносият. – С човеш­кото щастие. – Ясно – казах аз. – Нещо с Космоса ли? – С Космоса също – каза гърбоносият. – Кой бяга от доброто – казах аз. – Столичен град и добра заплата – каза тихичко брадатият, но аз чух. – Не бива – казах аз. – Не бива всичко да се мери с пари. – Не, пошегувах се – каза брадатият. – Шегува се – каза гърбоносият. – По-интересна работа от нашата няма никъде да намерите. – Защо смятате така? – Убеден съм. – Аз не съм убеден. Гърбоносият се усмихна. – Пак ще си поговорим на тази тема – каза той. – Дълго ли ще стоите в Соловец? – Два дни максимум. – Тогава на втория ден ще си поговорим. Брадатият заяви: – Лично аз виждам в това пръста на съдбата – вървим си из гората и срещаме програмист. Струва ми се, Вие сте обречен. – Наистина ли толкова ви трябва програмист? – попитах аз. – Страшно ни трябва програмист. – Ще поговоря с момчетата – обещах им аз. – Има недо­волни. – Трябва ни не какъв да е програмист – каза гърбоносият. – Програмистите са дефицитни и са се разглезили, а на нас ни трябва неразглезен. – Да, това е по-сложно – казах аз. Гърбоносият започна да подвива пръсти: – Трябва ни програмист: а – неразглезен, бе – доброволец, це – да се съгласи да живее в общежитие... – Де – поде брадатият, – със сто и двадесет рубли. – Ами крилца трябва ли да има? – попитах аз. – Или, да ре­чем, ореол на главата си? Такива се срещат по един на хиляда! – Ами на нас точно тоя един ни трябва – каза гърбоносият. – Ами ако са само деветстотин? – Съгласни сме на девет десети. Гората се разшири, ние минахме през един мост и се поне­сохме между картофени ниви. – Девет часът е – каза гърбоносият. – Къде смятате да но­щувате? – Ще пренощувам в колата. Магазините ви до колко часа работят? – Магазините са вече затворени – каза гърбоносият. – Може в общежитието – каза брадатият. – В моята стая има свободно легло. – До общежитието не може да се отиде с кола – каза гърбо­носият замислено. – Да, наистина – каза брадатият и кой знае защо, се засмя. – Колата може да се остави до милицията – каза гърбоно­сият. – Глупости – каза брадатият. – Аз дрънкам глупости, а ти повтаряш като папагал. Как ще влезе той в общежитието? – Да, да, дявол да го вземе – каза гърбоносият. – Един ден не работиш и забравяш тези неща. – Защо да не го преобразим? – Стига, стига – каза гърбоносият. – Това да не ти е ди­ванът. Нито ти си Кристобал Хунта, нито пък аз... – Не се тревожете – казах аз. – Ще пренощувам в колата, не ми е за пръв път. Изведнъж страшно ми се прииска да си поспя на чаршафи. Вече четири нощи бях спал в спалния чувал. – Слушай – каза гърбоносият, – хо-хо! Конакокошкрак! – Правилно! – възкликна брадатият. – Ще го настаним на Лукоморие! – Но моля ви се, ще преспя в колата – казах аз. – Ще пренощувате в къща – каза гърбоносият, – на сравни­телно чисти чаршафи. Трябва някак си да Ви се отблагодарим... – Няма бакшиш да Ви даваме – каза брадатият. Влязохме в града. Заредиха се солидни старинни огради, дебели срезове от гигантски почернели греди, тесни прозор­ци, украсени с резба и дървени петлета на покривите. Мярна­ха се няколко мръсни тухлени сгради с железни врати, видът на които събуди в паметта ми полупознатата дума „хамбари“. Улицата беше права и широка и се наричаше булевард „Мир“. Пред нас, близо до центъра, се виждаха двуетажни сгуробетон­ни къщи с незаградени градинки. – Следващата пресечка надясно – каза гърбоносият. Вклю­чих мигача, намалих и завих надясно. Уличката беше обрасла с трева, но пред една вратичка се беше сгушил нов запорожец. Номерата на къщите бяха заковани над вратите и цифрите едва личаха върху ръждясалата ламарина на табелките. Уличката се наричаше изящно: ул. „Лукоморие“. Тя беше тясна и сгушена между тежките старовремски сгради, правени сигурно още по времето, когато тук са скитали шведски и норвежки пирати. – Стоп – каза гърбоносият. Ударих спирачките и той от­ново чукна носа си о цевта на пушката. – Сега ще направим следното – каза той, като потърка носа си. – Ще ме почакате, а аз ей сега ще отида и ще уредя всичко. – Наистина не си струва – казах аз за последен път. – Без приказки. Володя, дръж го на мушката. Гърбоносият се измъкна от колата, наведе се и се шмугна в ниската вратичка. Зад високата сива ограда не се виждаше къща. Портите бяха наистина феноменални като в локомотив­но депо, окачени на ръждиви железни баглами по десетина ки­лограма едната. Четях учуден табелките. Те бяха три. На ляво­то крило на портата строго блестеше солидна синя табелка от дебело стъкло със сребърни букви:

НИИЧАВО

Колиба на кокоши крака

Паметник на соловецката старина