„Германският пациент” от Михаил Вешим – лабиринтът от думи на хумора

Новият сборник на Михаил Вешим, „Германският пациент”, прави портрет на света, в който живеем, в плетеница от хумор, магия, смях през сълзи и безмилостен реализъм.

След затишие от повече от година излезе „Германският пациент”, новият сборник с разкази на любимия на поколения български хуморист Михаил Вешим. Предколедната треска се оказа подходяща атмосфера за книгата, която с оръжията на хумора отправя предупреждения за съвременния свят. Докъде стигат абсурдите в ежедневието? Само хуморът може да ни провокира към размисъл.

В този разделен на пет части сборник песъчинките на времето ни пренасят през разказите със сериозен хумор – или може би хумористична сериозност. Митичните и магични смешни истории от началото прерастват едва уловимо, докато в края станат съвсем реални, тъжни. Истории, които ни предупреждават за света, в който живеем днес, и за това, което предстои да се случи. Пътеписи, истории от младостта, разкази на близки и познати – смешно-тъжната плетеница от думи е може би най-съкровената книга на Михаил Вешим досега.

Преди 30 години хумористичните разкази ми се виждаха лесна работа. Сега работата не изглежда толкова проста. Колкото по-дълго пиша, толкова по-трудно ми се получават кратките разкази. Докарал съм се до онова положение, за което пее блусарят Камен Кацата в парчето „Боли ме главата”: „Забравил съм кво търся, но не е кво да е” – пише Вешим.

„Германският пациент” продължава дългогодишното партньорство между автора и художника Дамян Дамянов, илюстрирал повечето от кориците му, както и „Руският съсед”, „Когато бях армейски генерал”, детската книга „Заведи ме вкъщи” и най-новото издание на „Английският съсед”. Черно-белите илюстрации населват света на Михаил Вешим с герои, също толкова магични и същевременно реални, колкото буквените си аналози.

Търся онзи хумор, дето ръжда не хваща, допълва авторът. Текстовете, родени само от вица на деня, бързо ги яде корозията – те остаряват не с години, а с часове. Сега връчвам на читателя ситото, за да пресее написаното.

Из „Германският пациент” от Михаил Вешим

Беше чуден слънчев ден в средата на октомври, един от ония дни, в които човек се възторгва безпричинно, само от факта, че е жив.

Но хер Бекер, нашият германски пациент, не се възтор­гваше, защото бе в депресия.

Не забелязваше гората, размазала се в есенни бои като палитра на импресионист. Не се впечатляваше от планина­та, нито от чистия въздух, нито от ромона на рекичката в де­рето. Не вдигаше поглед и към небето – там, в безоблачния простор, един към друг, летяха два самолета и разчертаваха синевата като с бял тебешир. Аха да се сблъскат – но траге­дията се размина, всеки продължи по маршрута си, а белите им дири се стопиха в безкрая и изчезнаха.

Докато депресията на хер Бекер не се стапяше, не изчез­ваше.

Иначе беше едър германец, расъл много над стоте кило­грама и малко над шейсетте години, колкото нависоко, тол­кова и нашироко. Здраво тяло, но болен дух – бушонът му дал накъсо. Отказва контакт: лицето му – гипсова отливка без израз, пълните му устни не помръдват – нито за усмив­ка, нито за гримаса. Сивите тевтонски очи гледат стъклено и празно, не към красотите на планината, а в една точка – там някъде, между кочината на прасетата и овчарника, към куп­чина естествен тор,

А на торището – нищо особено, две кокошки ровеха за червеи и щом клъвнеха някой, го поглъщаха като макарон. Тъпо е в такъв ден да зяпаш кокошки и червеи, вместо да се радваш на живота, който е прекрасен, но как хер Бекер да се зарадва, щом бе изпаднал в душевна пропаст.

Болният му дух имаше нужда от лечение. От спешна, шокова терапия.

Но преди терапията нека да разкажа какво търси този депресиран германец точно днес, точно тук, в тая троянска махала – и то в края на махалата, където дори няма къщи, а само стопански постройки, свинарник и овчарник. После започва гората.

Доведе го приятелят ми Младен, сериозен шахматист и несериозен бизнесмен – покани го не просто на гости, а на лечение. Двамата от години са шахматно свързани – игра­ли са стотици партии заедно, на живо и по интернет. Преди няколко дни Младен получил обаждане от фрау Бекер. Тя съобщила, че мъжът ѝ не е добре – щом го пенсионирали, изпаднал в депресия. Затворил се в себе си, престанал да разговаря с близките си и загубил интерес към живота.

– Ще му върна интереса към живота! – успокоил тре­вожната германка Младен така уверено, сякаш не е шахма­тист и бизнесмен, а професионален психиатър. – Само ми го прати тука, ако искаш и с придружител.

Хер Бекер пристигна на софийското летище сам, без придружител. Младен веднага го натовари – него и депре­сията му, в колата си, за да го доведе тук, в тази планинска махала, в своята селска къща, където трябваше да му се въз­върне интересът към живота.

Без обстойни прегледи домакинът сне анамнеза на па­циента и набави нужните антидепресанти за лечението му.

Единият бе петлитрова дамаджана с отлежала сливова от мазето на бай Минко, местен ракиджия алхимик. Казанът в двора му пушеше непрестанно и от чучура църцореше всякакъв дестилат – джанков, сливов, от черници, дренки и къпини, пък и от стари компоти. Щом разбра какъв е случа­ят, че ще лекуваме душа, при това чуждестранна, бай Минко бръкна в златния си резерв – извади тази дамаджана и я на­рече „моето старо злато“. Питието с цвят на зехтин „екстра върджин“, мек вкус и сериозен градус, бе прекарало седем години в черничево буре. Предписва се само за орално при­ложение, противопоказания – не се наблюдават.

Вторият антидепресант бе от кочината на бай Дочо – местен овчар и свинар. Имаше колебание около избора на лекарство – овче или свинско, но Младен посочи прасето. Германците по традиция ценят това животно във всякакви форми – на пържоли, като джолан, на вурстове или наденици.

Освен овчар и свинар бай Дочо беше и касапин без сан­тименти. Бързо и делово превърна своя седемдесеткилогра­мов питомец в натюрморт. Заклан, опърлен, обръснат чисто и окъпан с маркуч, натюрмортът лежеше сега с разпран ко­рем върху две дъски, като на маса за аутопсия. Сякаш дипломиран патоанатом, с нож в ръка, сред красотите на жива­та природа бай Дочо разфасоваше мъртвата – превръщаше свинското тяло в пържоли, филенца и каренца. Нужни не за обикновен гуляй, каквито обикновено се правят по тия мес­та, а като медикаменти – за лечение на душата.

Щом се разгоря и огънят, накладен от сухи букачки, те­рапията можеше да започне.

По идея на Младен това бе пикник терапия на откри­то. Психиатричният кабинет бе изнесен на километър извън неговата къща, на поляна, сред естествения декор на сви­нарника и овчарника. Вместо легнал върху кушетка, както е практиката на повечето психиатри, пациентът хер Бекер бе положен да седне на единствения здрав стол, който се на­мери по тия места. Останалите се разположихме на дъбови пънчета – напълно в тон с импровизираната маса, сглобена от две дървени щайги, застлани с жълт вестник – жълт и по съдържание, и от старост. „Дебил се сношава с кокошка“ – прочетох заглавието на статията, която се падна от моята страна на масата. Погледнах кокошките върху торището и си помислих, че това са истински щастливи кокошки – жи­веят си тук в планината, далеч и от дебили, и от журналисти.

За разлика от кокошките хер Бекер не изглеждаше щаст­лив. Но не изглеждаше и нещастен. Състоянието му можеше да се определи като „стабилно, без изменения“. Типично за заболяването му.

– Старт! – даде знак приятелят ми Младен в ролята на главен психиатър. Аз, в ролята на медицинска сестра (или брат), вдигнах дамаджаната и налях по братска доза в чашите. Те бяха захабени и от различен калибър – на пациента отредихме най-чистата. Но чашите са от значение за снобите, истинските мъже могат да пият и от шишето. И от дамаджаната…

Първата глътка сливова ми се видя мека и слънчева, като меката есен наоколо. Нещо подобно рече и Младен – свърза златната сливова със златната есен. А бай Дочо се изрази не толкова поетично:

– Добра е пукницата!

Хер Бекер даже не погледна към чашата си.

– Заболяването е сериозно, борбата ще е трудна! – каза психиатърът Младен и стана да разръчка огъня – сухите бу­кови дървета горяха с весел пламък. Всичко в тоя ден ми изглеждаше весело, даже и депресията на хер Бекер. Отпих яка глътка и разказах вица за габровеца в депресия. Лекарят му предписал шопинг терапия, да си купи нещо скъпо. Габровецът се връща след ден и казва, че похарчил 1000 лева, а нямал подобрение. „Какво си купи за 1000 лева?“, пита го лекарят. „500 евро!“

Здравите се засмяха, пациентът – не. Нормално за ду­шевноболен, не му е до смях, боли го душата.