Днес празнуваме рождения ден на Роалд Дал

Преди 101 години, на 13 септември 1916 г., в Ландаф, Кардиф, Уелс се е родил един от най-изявените детски писатели на XX век – големият Роалд Дал! Произведенията му за деца и възрастни са превеждани на повече от 50 езика и са продавани в над 250 млн. копия по света. В България Роалд Дал е известен с книгите си „Чарли и шоколадовата фабрика”, „Чарли и Големият стъклен асансьор”, „Вещиците”, „Матилда”, както и сборниците „Мистерията живот”, „Разкази с неочакван край”, „В полет към теб” и др. Предлагаме ви откъс от разказа „Желанието”, публикуван в сборника му за възрастни „В полет към теб” (превод от английски – Деян Кючуков; художник на корицата – Дамян Дамянов): Момчето прокара длан по коричката на старата рана от ожулване върху коляното си. Коричките бяха нещо особено пленително за него – изкушение, на което рядко можеше да устои. Да, помисли си то. Ще я изчопля, дори да не е съвсем готова, дори да не иска да се отдели в средата, дори да ме боли колкото си ще. С нокътя на показалеца си започна внимателно да из­следва краищата й. Накрая успя да го пъхне под нея и когато опита съвсем лекичко да я повдигне, тя отведнъж се отлепи. Цялата кафява, спечена коричка падна с лекота, оставяйки великолепно малко кръгче от гладка, розова кожа. Беше се получило добре. Наистина много добре. Потърка кръгчето и то изобщо не го заболя. Вдигна коричката, по­стави я върху бедрото си и я перна с пръст така, че тя хвръкна и се приземи в края на килима. Огромният килим в червено, черно и жълто, който се простираше през цялата дължина на преддверието, от стълбите, на които то седеше, чак до входната врата. Чудовищен килим. По-голям от моравата за тенис. Много по-голям. Огледа го с мрачна сериозност, от която изпита дори известно удоволствие. Никога преди не му бе обръщало особено внимание, но сега цветовете сякаш мистериозно придобиха особена яркост и се набиха засле­пяващо в очите му. Да, каза си то, знам какви са тези неща. Червените части са огнена, изгаряща жар. Затова ето какво трябва да направя: трябва да измина целия път до външна­та врата, без да ги докосвам. Ако се допра до червеното, то ще ме опари. Всъщност не, ще ме изгори изцяло. Колкото до черните части... да, те са змии – отровни змии, най-вече усойници и пепелянки, но също и кобри, дебели като дънери в средата, и докосна ли някоя от тях, тя ще ме ухапе и ще умра още преди следобедния чай. А успея ли да стигна до края, без да бъда изгорен или ухапан, утре за рождения си ден ще получа кученце като подарък. Момчето се изправи на крака и се изкачи заднешком по стълбите, за да получи по-добър поглед над тази огром­на площ от пъстри цветове и смърт. Беше ли осъществимо? Имаше ли достатъчно жълто? Жълтото бе единственият цвят, по който имаше право да стъпва. Щеше ли да се спра­ви? Това не беше пътешествие, в което можеш да се впуснеш с лека ръка – рисковете бяха прекалено големи. Лицето на детето – кичури от сламеноруса коса над две големи сини очи и малка, заострена брадичка – се взираше тревожно над парапета. Жълтото бе доста оскъдно на места, а имаше и една-две доста широки ивици за прескачане, но изглеждаше, че се простира по цялото разстояние до другия край. Задача­та не би следвало да е прекалено трудна за някой, който едва вчера триумфално бе изминал тухлената пътека от конюш­ните до лятната беседка, без нито веднъж да настъпи фугите между тухлите. С изключение на змиите. Само при мисълта за тях страхът преминаваше като лек електрически ток надо­лу по краката му, чак до стъпалата. Спусна се бавно по стълбите и отиде до ръба на килима. Протегна единия си малък, обут в сандал крак и предпазливо го постави върху най-близкото жълто петно. После постави до него и другия и мястото бе точно толкова, колкото да ги събере един до друг. Ето! Вече беше започнал! Светлото му, овално лице бе обхванато от любопитна решимост, може би с един нюанс по-бледо от преди, а ръцете му бяха разперени встрани, за да пази равновесие. Направи още една крачка, като повдигна левия си крак високо над един остров от черно и внимателно се прицели с пръстите си в тесния канал от жълто от другата му страна. Щом довърши и нея, спря да си почине, стоейки изправено и неподвижно. Тясната жълта ивица се точеше без прекъсване поне пет метра на­пред и то пое по нея предпазливо, стъпка по стъпка, сякаш ходеше по въже. Когато накрая тя зави, къдрейки се встра­ни, му се наложи да направи още една дълга крачка, този път над страховито изглеждаща смес от червено и черно. Някъде по средата й започна да се олюлява. Завъртя отчаяно ръце, подобно на вятърна мелница, за да не стъпи встрани, и най-сетне успя да премине на отсрещния бряг, където можеше пак да си отдъхне. От напрежение стоеше през цялото време на пръсти, с разперени, стиснати в юмруци ръце. Сега се нами­раше на голям, безопасен остров от жълто. Наоколо имаше толкова място, че беше изключено да падне, затова стоя доста време в изчакване и колебание. Искаше му се да не ходи никъде, да остане тук завинаги, но страхът, че няма да полу­чи кученцето, го тласкаше да продължи нататък. Запроправя си бавно път напред, като след всяка стъпка правеше пауза, за да реши къде точно да постави крака си. Веднъж имаше избор накъде да поеме – наляво или надясно. Избра лявото, макар да изглеждаше по-трудно, защото там имаше по-малко черно. Черното бе това, което го притесняваше най-силно. Хвърли бърз поглед през рамо, за да прецени изминатото разстояние. Почти половината. Вече нямаше връщане назад. Намираше се в средата и не можеше нито да се обърне, нито да отскочи встрани, защото бе стигнал прекалено далеч. Об­ходи с очи морето от червено и черно пред себе си и из­веднъж усети как в корема му се надига противният пристъп на паниката – както предната година по Великден, когато се бе изгубил съвсем сам в най-тъмната част на гората.