Живот
Да бъдеш онзи, който действително си - Карл Роджърс в Израстването на личността

Каква е целта на живота ми?“, „За какво се боря?“, „Каква е моята цел?“ – това са въпроси, които всички си задаваме понякога в живота, понякога размишлявайки спокойно, друг път в ситуации на мъчителна несигурност или отчаяние. Това са древни въпроси, които всяка епоха поставя. Но това са и въпроси, които всеки трябва да постави на себе си и да отговори по свой собствен начин. Като терапевт съм чувал различни формулировки от страна на клиентите, които в своята личностна криза се опитват да узнаят, разберат или изберат посоката, в която животът им поема.
Нека се опитам да очертая и проясня някои от насоките и тенденциите, които наблюдавам в работата си. В отношенията ми с клиентите целта ми винаги е била да осигуря климат, който да им дава сигурност, топлота, емпатично разбиране. Никога не е било удовлетворително или ефективно да се намесвам в преживяванията на клиента, предлагайки му диагностични или интерпретативни обяснения, нито пък предложения или насоки. Затова вярвам, че източник на установените от мен тенденции е самият клиент.
Мнозина клиенти установяват, че се отдалечават от културните изисквания по отношение на тях. В настоящата ни индустриална култура, както Уайт убедително подчертава в последната си книга, съществува огромен натиск всички да придобием качествата, които се очаква да има „човекът – елемент от организация“. Той трябва да действа изцяло като част от групата, да подчинява индивидуалността си, за да задоволи груповите нужди, да се превърне във „всестранно развит човек, който управлява всестранно развити хора“.
В наскоро завършено проучване на студентските нагласи в САЩ Джейкъб обобщава откритията си по следния начин: „Общият ефект на висшето образование върху ценностите на студентите е изграждането на нагласа на приемане на набор от стандарти и нагласи, характерни за мъжете и жените в САЩ, завършили университет... Въздействието на този опит е... в социализирането на индивида, в рафинирането, шлифоването или „моделирането“ на ценностите, така че той лесно да пасне на групата на американците с висше образование.“
В разрез с този натиск към подчиняване аз съм установил, че когато клиентите са в ситуация на свобода, те проявяват склонност към несъгласие и проблематизиране на тенденцията организацията, университетът или културата да ги моделира по определен начин. Един клиент коментира разгорещено: „Толкова дълго се опитвах да живея според чуждите разбирания, които за мен нямаха никакъв смисъл, наистина. Някак си чувствах, че съм повече от това, на някакво ниво.“ Така той подобно на другите се дистанцира от външните очаквания.
Без фалшиви маски
Първата стъпка, която обикновено наблюдавам, е, че клиентът демонстрира склонност да се отдалечи – колебливо и изпълнен със страх – от онзи аз, който не е. С други думи, дори все още да няма ясно съзнание към какво се движи, той се отдалечава от нещо. И разбира се, в хода на това той започва да определя, но по негативен начин, какво е. Първоначално това може да приеме израза единствено на страх от разкриването си пред другите. Както едно осемнадесетгодишно момче каза в едно от първите си интервюта: „Знам, че не съм особено готин, и се страхувам, че и те ще го установят. Затова правя така... Те ще разберат, че не съм толкова готин. Опитвам се просто да отложа този момент възможно най-дълго... Ако ме познавахте, както аз се познавам... (Пауза.) Няма да ви кажа какво наистина мисля за себе си. Това е единственото нещо, за което няма да ви сътруднича... За вашето мнение за мен няма значение какво аз мисля за себе си.“ Ще стане ясно, че самият израз на този страх е част от ставането му такъв, какъвто е. Вместо просто да бъде маска, която все едно е самият той, клиентът се приближава до това да бъде себе си, а именно уплашен човек, който се крие, защото вярва, че е твърде ужàсен, за да бъде видян от другите.Без „би трябвало“
Друга тенденция от подобен тип е очевидното отдръпване на клиента от силата на образ на онова, което „би трябвало да бъде“. Някои хора интериоризират толкова дълбоко от родителите си идеята, че „трябва да са добри“, че единствено на цената на жестока вътрешна битка са способни да установяват, че се отдалечават от подобна цел. Така млада жена, описвайки лошите отношения с баща си, първо споделя колко много е искала да бъде обичана от него. „Мисля, че от всичко, което съм чувствала към баща ми, онова, което наистина много исках да имам, бяха добрите отношения с него... Толкова исках да го е грижа за мен, но така и не получих това, което наистина исках.“ Тя винаги е усещала, че трябва да отговори на всички негови изисквания и очаквания и това е било „твърде много. Защото, ако отговоря на едно, следва второ, и трето, и четвърто, и всъщност никога не успявах. Беше нещо като безкрайно изискване“. Чувствала се е като своята майка – готова да се подчини, сервилна, полагаща усилия да изпълни изискванията му. „Без да искам изобщо да съм такъв човек. Мисля, че не е хубаво да си такъв, но в същото време като че ли вярвам, че трябва да си такъв, ако искаш да те обичат и да мислят за теб. Но пък кой би искал да обича такъв безинтересен човек?“ Терапевтът отговаря: „Кой наистина би могъл да обича изтривалката си?“ Тя продължава: „Най-малкото не бих искала да бъда обичана от човек, който може да обича изтривалката си!“ Така, макар тези думи да не казват кой знае какво за аза, към който тя може би се движи, умората и негодуванието в гласа ѝ, както и последното твърдение, ясно показват, че се отдалечава от Аз-образа, който трябва да бъде добър, който трябва да се подчинява. Любопитно е колко много клиенти установяват, че са се чувствали принудени да се възприемат като лоши и именно от тази нагласа се отдалечават. Думите на млад мъж показват недвусмислено подобно движение. Той казва: „Не знам как стигнах до идеята, че да се срамувам от себе си е толкова уместно чувство... Да се срамувам от себе си беше просто начинът, по който трябва да бъдат нещата... имаше свят, в който да се срамувам от себе си беше най-подходящият начин да се чувствам... Ако си нещо, което другите не одобряват, то тогава предполагам, че единственият начин да имаш някакво самоуважение е да изпитваш срам от онази част от теб, която не одобряват...“ „Но сега категорично отказвам да действам от тази гледна точка... То е все едно съм убеден, че някой е казал: „Начинът, по който трябва да стават нещата, е ти да се срамуваш от себе си – затова прави го!“ И приемах това дълго, дълго време, казвайки си „добре, това съм аз!“. Но сега съм се изправил срещу този някой и му отговарям: „Не ми пука какво казваш. Няма да се срамувам от себе си!“ Очевидно е, че този клиент се отказва и отдалечава от идеята за себе си като лош и заслужаващ единствено срам.Отдалечаване от стремежа да отговаряш на чужди очаквания
Мнозина клиенти установяват, че се отдалечават от културните изисквания по отношение на тях. В настоящата ни индустриална култура, както Уайт убедително подчертава в последната си книга, съществува огромен натиск всички да придобием качествата, които се очаква да има „човекът – елемент от организация“. Той трябва да действа изцяло като част от групата, да подчинява индивидуалността си, за да задоволи груповите нужди, да се превърне във „всестранно развит човек, който управлява всестранно развити хора“.
В наскоро завършено проучване на студентските нагласи в САЩ Джейкъб обобщава откритията си по следния начин: „Общият ефект на висшето образование върху ценностите на студентите е изграждането на нагласа на приемане на набор от стандарти и нагласи, характерни за мъжете и жените в САЩ, завършили университет... Въздействието на този опит е... в социализирането на индивида, в рафинирането, шлифоването или „моделирането“ на ценностите, така че той лесно да пасне на групата на американците с висше образование.“
В разрез с този натиск към подчиняване аз съм установил, че когато клиентите са в ситуация на свобода, те проявяват склонност към несъгласие и проблематизиране на тенденцията организацията, университетът или културата да ги моделира по определен начин. Един клиент коментира разгорещено: „Толкова дълго се опитвах да живея според чуждите разбирания, които за мен нямаха никакъв смисъл, наистина. Някак си чувствах, че съм повече от това, на някакво ниво.“ Така той подобно на другите се дистанцира от външните очаквания.



