Чудовища и страх в новия сборник на Благой Иванов

Разговаряхме с автора на страшни истории Благой Иванов за новия му сборник с разкази - "Трансформации". Оставете се в ръцете на съдбата и ако имате късмет, това няма да е последната книга, която ще прочетете. За по-смелите от вас ще има и представяне на книгата в клуб "Терминал 1" този петък (20.04) от 19:00 часа. Новоизлезлият ти сборник с разкази се казва „Трансформации“. Как може литературата да ни трансформира? Ако следваме интелектуалното клише: чрез инициация. Аз предпочитам по-стандартни неща: любов, омраза и вдъхновение. Всеки, прочел някоя моя книга, изпитал едно от тези три чувства, ще ме накара да се усмихна.   Защо чудовища и чудатости? Какво те запали? Зарибих се покрай киното – като хлапе обичах до безобразие филми с динозаври, което ме запали както по екранното зрелище, така и по палеонтологията.   Образът на някои от чудовищата в раказите ти вдъхновен ли е от реалността? Кои са истинските чудовища на нашето време? Най-тегавите чудовища винаги са били хората, разбира се... може би затова и най-страшният злодей в сборника ми откриваме в последния разказ – „Отражението“. Зомбитата, вампирите и върколаците са по-скоро развлечение, докато човекът е преди всичко предупреждение за това колко често можем да се сблъскаме с някой, простил се с всичко хуманно и емпатично.   Кое ти е любимото чудовище и защо? Ако можеше, в какво би се превърнал? Като малък май най-много си падах по ликантропите, а като пубер – по зомбитата. Ако трябва да избирам едно от двете, ще избера първото. Върколашкият мензис е само веднъж в месеца, кървав е, но пък кръвта не е моя, така че всичко е наред.   Кога започна да пишеш? Какво ти дава писането? А взима ли ти нещо? Прописах на около 12. Помня, че първият ми опит беше нелеп rip-off на „Дракула“ на Брам Стокър. Исках да го развия в роман, но в крайна сметка сътворих не повече от 20-30 страници. Ръкописът, в тетрадка с тесни и широки редове, се зовеше „Граф Регула“ и беше потресаваща тъпотия, но сега си спомням за тоя период с умиление и симпатия към самия себе си. Днес писането е колкото навик, толкова и битка – рядко е лесно, но винаги е предизвикателно, което ми дава предимно мотивация спорадично да правя смислени неща, а не само да си търся главата всяка сутрин след поредното тежко вечерно социализиране по баровете.   Представяш ли си някои от разказите ти филмиран? Кой режисьор би избрал да филмира твое произведение? Валери Милев би спретнал готин детски зоо-садизъм от „Крещяща тишина“, но и „Сред живите мъртви“ ще му пасне идеално.   Писал си дипломна работа за зомби поджанра. Какво откри? Открих, че у нас академичните среди са се капсулирали в безопасни зони на личен общокултурен комфорт. Предлагаха ми, даже ме увещаваха, да пиша за Алфред Хичкок, щом толкова се интересувам от страшното кино. Казах им, че за Хичкок са изписани у нас десетки дипломни работи, докато за Джордж А. Ромеро няма нито една. Отчасти разбирах консерватизма им – те просто не се чувстваха компетентни по въпросната тема. Само че според мен стане ли дума за наука, било то и хуманитарна, трябва да подхождаме смело и агресивно към невежеството си, опитвайки се всячески да го преборим и неспирно да тестваме границите не само на своите знания, но и на своя вкус.   Какво закусва един автор на страшни истории? Как започва денят му? А как свършва? Започвам с панирани човешки ембриони, по обяд си правя гозба от осолени очи и вечерям блага кървавица. Междувременно се опитвам да се фокусирам върху третата ми книга, принасям в жертва девици и коля петли по изгрев за вдъхновение.   Разкажи ни какво предстои. Заглавието и подробностите засега ще запазя в тайна, но има шанс през пролетта догодина да съм ready… ако е рекъл Велзевул.