Човешкото съзнание според Майкъл С. Газанига и Дейвид Хюм

„Бащата” на невронауката и пионерът в изследването на разделения мозък проф. Майкъл С. Газанига разкрива необятната картина на човешкото съзнание в книгата си „Съзнанието като инстинкт” (ИК „Сиела”). Възникналата преди столетия идея за мозъка като машина провокира и разделя учените и философите и днес. Газанига прави истински пробив в тази теория, защитавайки идеята, че мозъкът е стройна система от независими модули, които работят в синхрон. Трудно е съзнанието да  бъде угасено дори при наличието на тежки мозъчни травми и изменения – то няма център и винаги блещука в мрака. Разбирането как то се появява ще дефинира бъдещето на невронауката и ще предопредели посоката на изследванията за изкуствения интелект – теми, които вълнуват проф. Газанига в книгата. „Съзнанието като инстинкт” излиза за първи път на български език в превод на Елена Филипова, чиито са и преводите на „Как работи умът” и „По-добрите ангели на нашата природа” на Стивън Пинкър, „Подсъзнателното” на Ленард Млодинов, „Мозъкът. Това си ти” на Дейвид Игълман и др. Предлагаме ви откъс от „Съзнанието като инстинкт”, в който Газанига хвърля светлина върху възгледите на Дейвид Хюм за човешкото съзнание:

Аз, мен и кой?

Хюм имал да каже някои неща и за Аза, тоест за собствената ни идентичност. Тях той събрал от интроспекцията и заключил, че Азът се състои от сноп възприятия, ала не съществува субект, в който да се появяват тези възприятия: „Що се отнася до мен, всеки път, когато по най-непосредствен начин навлизам в това, което наричам собст­веното си „аз“, неизменно се препъвам в едно или друго единично възприятие – за топлина или студ, светлина или сянка, любов или ом­раза, страдание или наслада. Никога не успявам да уловя своето „аз“ свободно от възприятие и никога не мога да наблюдавам нещо друго освен възприятието“.[i] Хюм наистина признава, че се налага да обяс­ни факта как така все пак има някаква идея за собствена идентичност. Той я приписва на асоциациите от възприятия. Според Хюм Азът не е нищо друго освен сноп преживявания, свързани от отношенията на причинност и подобие и изградени от нашата неспирна върволица от възприятия. Нашето въображение ги обединява, за да породи идея за идентичност. Паметта след това разширява тази идея отвъд непосред­ствените възприятия, свързвайки ги с онези от миналото. С други думи, Хюм смятал, че ние получаваме идеята си за трай­на собствена идентичност благодарение на нашия начин на мислене, който бърка една поредица от свързани обекти, в случая възприятията ни, с някакъв непрекъснат и неизменен обект с трайна идентичност, като например стол. Хюм твърдял, че за да оправдаем „пред себе си тази абсурдност, ние често измисляме някакъв нов и непредставим принцип, който обединява обектите [възприятията] и пречи на тяхно­то прекъсване или промяна. Така... за да прикрием промените, при­бягваме до идеите за душа, собствено аз и субстанция. По-нататък следва да отбележим, че дори когато не образуваме подобна фикция, склонността ни към смесване на идентичността с отношението е тол­кова силна, че ние сме готови да си въобразим нещо неизвестно и тайнствено, което свързва частите, освен тяхното отношение“.[ii] Хюм би могъл да разкритикува от гроба мнозина, които днес мислят за съз­нанието с подобни понятия. Но той размахвал пръст и срещу Декартовото res cogitans, или „нещото, което мисли“. Хюм възразявал срещу идеята, че умът е ми­слещо нещо. Той го виждал по-скоро като сцена, на която мозъкът осигурявал забавлението: „Духът е нещо като театър, в който после­дователно се представят няколко възприятия – преминават, връщат се, изчезват и се смесват едно с друго в безкрайно разнообразни поло­жения и съчетания“.[iii] Хюм не приемал, че разнообразието на опита намира съответствие в едно единно нещо, субект. Той разсъждавал, че чрез интроспекцията всичко, което можем да схванем за собственото си аз, е сноп от възприятия и идеи. Ние никога не улавяме ума, който евентуално ги е измислил. За Хюм Азът е сноп от възприятия, без някой да връзва снопа, без субстанциална, трайна и непроменяща се същност. Ако не съществува едно трайно „аз“ в основата на всичко, значи дуализмът на субстанциите е погрешен. Напускаме ХVIII век с неговия може би най-велик философ, гле­дащ накриво към Декарт и Лок. И все пак Хюм също пропускал нещо голямо – многото безмълвни умове в нас, които влияят на поведение­то ни. Нашият подсъзнателен ум, който наблюдава всеки от нас, е като скрит шпионин в дома ви. Това може да изглежда като свръхестест­вена сила, но в действителност е невронна обработка, протичаща под нивото на осъзнатостта. [i] Дейвид Хюм, Трактат за човешката природа, Наука и изкуство, 1986, София, прев. Веселин Лаптев. [ii] Пак там. [iii] Пак там.