"Червеният тефтер" - впечатляващ дебют от София Лундберг

За книгата

Толкова много имена минават през живота на човек.
Всички тези имена, които се появяват, а после изчезват. Които разбиват сърцето ни и ни карат да плачем. Които ни стават любовници или врагове. Понякога разлиствам тефтера си. Той се превърна в нещо като карта на живота ми.

Малката Дорис получава от баща си тефтер с червени кожени корици. В него тя записва всички хора, които са променили живота й. От слугуването в богаташка къща, през модния подиум в Париж, ужаса на Втората световна война, самотата в Ню Йорк, любовта й с Алан. Днес тя е на 96 години и живее сама в Стокхолм. Повечето имена в тефтера са зачеркнати: напуснали са живота й. Най-голяма радост й носят обажданията на племенницата й Джени. Един ден Дорис започва да записва историите от пъстрото си минало. Така ще успее да сподели с Джени най-съкровеното си – спомените.

Отзиви

В навечерието на 14 февруари на българския книжен пазар ще бъде публикуван романът „Червеният тефтер“ от София Лундберг. Самият Фредрик Бакман определя книгата като история, написана с любов и разказана с радост. Почти веднага след излизането си романът нарежда Лундберг сред най-популярните съвременни шведски писатели и печели възторжени отзиви от критици, читатели и автори.

                    „Червеният тефтер“ е любовно писмо до човешкото сърце. Събуждаща нежност и съчувствие, Лундберг е създала повече от роман – създала е прозорец към душата.

Алисън Ричман

                    История, изпълнена с топлина и нежност, роман за живота, спомените, силата на любовта и приятелството.

Катарина Бивалд

Прекрасен дебютен роман. Историята за живота на Дорис е разказана с много любов и е изпълнена с топлота и състрадание.

Ян-Филип Зендкер, автор на „Да чуеш ритъма на сърцето“

Историята на Дорис е магнетична, а нейната силна личност и мъдри думи ще спечелят безброй почитатели на романа.

Пъблишърс Уикли

Увлекателна книга, която ще ви вдъхнови да придърпате удобен стол до камината, да си вземете чаша горещ шоколад и да се насладите на книжен хюга момент.

Ню Йорк Таймс

За автора

София Лундберг е работила като журналист и редактор на списание. Дебютният й роман „Червеният тефтер“ се превръща в световна сензация. Критиците оценяват високо умението на Лундберг да отвежда читателите на пътешествие през времето и пространството, любовта и загубата, и определят писателката като блестяща нова звезда в скандинавската литература.

Откъс от „Червеният тефтер“, София Лундберг

Спомняш ли си мъжа от медальона ми, Джени? Дето го намери в чекмеджето последния път, като беше тук?

Появи се един ден в парка. Аз седях на пейка под липата. Ярките слънчеви лъчи си проправяха път през клоните и листата и обливаха със светлина белите страници на книгата ми. Изведнъж някаква сянка надвисна над мен. Вдигнах глава и погледнах право в нечии очи. Блестяха, сякаш се смееше. До ден днешен помня ясно как беше облечен: износена бяла риза, червен вълнен пуловер и бежов панталон. Нямаше костюм, колосана яка или колан със златна закопчалка. Изобщо не изглеждаше заможен. Кожата му обаче напомняше на коприна, а сериозните му устни бяха толкова изящни, че ми се дощя просто да се приближа към него и да ги целуна. Странно чувство. Той погледна въпросително към празното място до мен, аз му кимнах и той седна. Помъчих се да продължа да чета, но енергията, която протичаше помежду ни, беше твърде силна. И този аромат. Ухаеше тъй прекрасно. Сякаш проникваше право в душата ми.

– Мислех да се разходя. – Вдигна краката си нагоре и ми показа износените си обувки като своеобразно обяснение.

Засмях се зад книгата си. Заслушахме се в шумоленето на вятъра из клоните и на цвърченето на птичките, които се ухажваха.

– Дали госпожицата би желала да повърви малко с мен?

Поколебах се само за миг и се съгласих. Този следобед се разхождахме, докато слънцето се скри зад дърветата. Времето спря и всичко останало загуби значение. Бяхме само той и аз. Беше толкова естествено още от първите няколко крачки, които извървяхме един до друг. Целуна ме пред вратата за довиждане. Хвана нежно главата ми с две ръце и се приближи толкова много, че двамата се сляхме в едно. Устните му бяха меки и топли. Държеше ме плътно в обятията си.

– Утре на същото място, по същото време – прошепна ми накрая той.

После се отдръпна бързо, изгледа ме от глава до пети, изпрати ми въздушна целувка и изчезна в хладната нощ.

Казваше се Алан Смит и беше американец, но имаше роднини в Париж и смяташе да им гостува задълго. Беше изпълнен с жар и грандиозни планове. Учеше архитектура, мечтаеше да промени света и да преобрази очертанията на града.

– Париж е на път да се превърне в музей. Трябва да наложим модерното, простото и функционалното.

Слушах го изумено и се чувствах погълната от един до този момент непознат за мен свят. Алан говореше за къщи, за нови, интересни строителни материали и как се ползват, но също и за живота на хората и как той би могъл да се промени в бъдеще. Как един ден както мъжете, така и жените щели да имат работа и нямало вече да се нуждаят от прислужници. Беше толкова обзет от идеите си, че започна да скача по пейките в парка и енергично да жестикулира, за да илюстрира някое свое хрумване. Помислих си, че е луд, но се възхищавах на жизнеността му. След това той обхвана бузите ми с ръце и притисна меките си устни към моите. Носеше вкуса на слънцето. Топлината от устните му премина през моите и се разля по цялото ми тяло. Придаде ми някакво чудно спокойствие. Започнах да дишам по-леко, а тялото ми се изпълни с живот. Щеше ми се да можех да остана завинаги там. В прегръдките му.