Бестселърът „Малки пожари навсякъде“ от Селест Инг вече и на български

Носителят на наградата за най-добра книга на годината в категория „Съвременна проза“ на Goodreads Choice Awards повдига темите за сурогатното майчинство, осиновяването и любовта. Романът „Малки пожари навсякъде“ от американската писателка Селест Инг („Всичко, което не ви казах“) за кратко време успя не само да получи наградата за най-добра книга за годината в категория „Съвременна проза“ на Goodreads Choice Awards, но и да спечели любовта на блогъри, литературни критици и други автори. Книгата, която 48 поредни седмици не излезе от топ 20 на най-продаваните книги на „New York Times“, успя да спечели симпатиите на писателя Джон Грийн („Вината в нашите звезди“), който я определя като „любимата книга, която е прочел тази година“, а Рийз Уидърспуун твърди, че обожава романа. Уидърспуун (актриса и продуцент на хитовия сериал „Големите малки лъжи“) ще продуцира и телевизионна адаптация по книгата на Инг. В „Малки пожари навсякъде“ ще се пренесете в Шейкър Хайтс – идилично предградие на голям град в Америка, в което всички живеят съвършени и несъмнено много щастливи животи. Олицетворение на тази сбъдната американска мечта е Елена Ричардсън, майка, уважаван член на обществото, бизнесдама. Всичко това се променя когато в града пристига енигматичната Мия Уортън – художник и самотна майка. Заедно с дъщеря си, тийнейджърката Пърл, Мия заживява под наем в апартамента на семейство Ричардсън. Скоро Мия и Пърл се превръщат в нещо повече от наематели; те стават неизменна част от живота на Ричардсън. Но Мия носи със себе си останките от тайнствено минало, а също и пълно пренебрежение към статуквото, което заплашва да преобърне грижливо подредената общност. Когато стари семейни приятели на семейство Ричардсън се опитват да осиновят дете, това поставя началото на битка за попечителство, която разделя града на две... и поставя Мия и Елена от противоположните страни на фронтовата линия. Нищо не гори по-бързо от привидното съвършенство, а аутопсията на американското общество в невинните години преди 11 септември прави „Малки пожари навсякъде“ роман от ранга на „Непорочните самоубийства“ на Джефри Юдженидис. Актуална – и същевременно безвременна – Инг ще ви накара да се запитате: Възможно ли е човек да се пребори с несправедливостите на живота и да „запали пожар“ в света и на другите?

Откъс от „Малки пожари навсякъде“

През онова лято всички в Шейкър Хайтс говореха за Иза-бел, най-малкото дете на семейство Ричардсън, която най-накрая беше откачила и беше запалила къщата. През цялата пролет клюките се въртяха около малката Мирабел Маккала или – в зависимост от това на чия страна бяха хората – около Мей Линг Чау и сега най-после имаше нещо ново и сензационно за обсъждане. Малко след пладне в онази събота през май клиентите, които бутаха количките с покупките си в „Хайнен“, чуха воя на сирените на пожарните коли, които отминаха магазина и се насочиха към езерото с патиците. Към дванайсет и петнайсет четири коли паркираха, оформяйки нестройна червена редица, на Паркланд Драйв, където шестте спални в къщата на семейство Ричардсън горяха и всеки човек, намиращ се в радиус от половин миля, можеше да види дима, който се издигаше над дърветата и приличаше на гъст буреносен облак. Впоследствие хората щяха да кажат, че признаците са били налице: че малката Изи не е била с всичкия си, че нещо не е било наред със семейство Ричардсън и че веднага щом чули сирените, те знаели, че ги е сполетяла ужасна беда. И тъй като Изи щеше отдавна да е заминала и нямаше кой да я защити, хората можеха да казват каквото си искат, както всъщност правеха. Но в момента, в който пристигнаха пожарните коли, и доста време след това никой не знаеше какво се случва. Съседите се бяха скупчили възможно най-близо до импровизираната бариера – една полицейска кола, паркирана напречно на улицата на няколкостотин ярда от къщата – и наблюдаваха пожарникарите, които развиваха маркучите с мрачни лица на хора, убедени, че им предстои да се борят за загубена кауза. На отсрещната страна на улицата в езерото гъските потапяха главите си във водата, търсейки водорасли, без да обръщат внимание на суматохата.

Госпожа Ричардсън стоеше върху зелената площ между улицата и тротоара, притискайки към врата си яката на светлосиния си халат. Макар че вече беше настъпил следобедът, тя все още спеше, когато се включиха детекторите за дим. Беше си легнала късно и беше решила да спи до късно, казвайки си, че го заслужава след деня, който беше доста тежък. Предишната вечер беше наблюдавала от един прозорец на горния етаж как някаква кола спира пред къщата. Алеята за коли беше дълга и напомняше на подкова – започваше от бордюра на тротоара, стигаше до входната врата и се връщаше обратно, така че улицата беше на стотина метра от къщата, прекалено далече, за да може да я вижда ясно, а освен това дори и през май в осем часа вече беше почти тъмно. Тя обаче успя да различи малкия жълтеникавокафяв фолксваген на наемателката си Мия, чиито предни фарове светеха. Вратата откъм седалката до шофьора се отвори и една висока фигура излезе през нея. Беше Пърл, дъщерята на Мия, която беше тийнейджърка. Лампата на тавана на купето осветяваше вътрешността му и то приличаше на витрина, но тъй като беше пълно с чанти, госпожа Ричардсън успя да види единствено неясния силует на главата на Мия и рошавия кок на върха є. Пърл се наведе над пощенската кутия и госпожа Ричардсън си представи тихото изскърцване на вратичката є, докато се отваряше и затваряше. После Пърл се качи обратно в колата и затвори вратата. Стоповете просветнаха и колата потегли бавно в сгъстяващия се мрак. С чувство на облекчение госпожа Ричардсън отиде до пощенската кутия и откри в нея връзка ключове, които не бяха придружени от бележка. Тя възнамеряваше сутринта да отиде до къщата на Уинслоу Роуд, която даваше под наем, макар и да знаеше, че Мия и Пърл са се изнесли от нея.

Тъкмо по тази причина госпожа Ричардсън си беше позволила да спи до късно и сега, в дванайсет и половина, стоеше на тревната площ по халат, нахлузила чифт гуменки на сина си Трип, и наблюдаваше как къщата им изгаря до основи. Когато се събуди от пронизителния писък на детектора за дим, тя обиколи тичешком стаите, търсейки Трип, Лекси и Муди. С изненада установи, че не е потърсила Изи, сякаш знаеше, че вината е нейна. Спалните бяха празни и в тях миришеше на бензин, а в средата на всяко от леглата гореше малък огън, сякаш някакво откачено момиче скаут беше лагерувало там. След като надникна във всекидневната, в гостната, в стаята за почивка и в кухнята, димът вече беше започнал да се разпространява из цялата къща и тя изтича навън, където чу сирените на колите от пожарната служба, изпратени след получаването на сигнала от алармената им система. Джипът на Трип не беше на алеята за коли, както и фордът на Лекси и колелото на Муди, и, разбира се, беемвето на съпруга є. В събота сутрин той обикновено ходеше в офиса си, за да свърши изостаналата през седмицата работа. Някой трябваше да му се обади. Госпожа Ричардсън си спомни, че, слава Богу, Лекси беше преспала у Серина Уонг. Чудеше се къде е Изи. Чудеше се къде са синовете є и как да ги намери, за да им каже какво се е случило.