120 години от рождението на гения Ремарк!

На днешната дата отбелязваме 120 години от раждането на един от най-великите писатели в световната литература: Ерих Мария Ремарк! Предлагаме ви откъс от една по-малко позната негова творба – втория му роман „Гам”, който е писан малко след „Мансардата на бляновете”. За разлика от стила на Ремарк, който познаваме и ценим високо, с така силно застъпената антивоенна тематика и живота на „изгубеното поколение“ в романите „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“, сборника с разкази „Врагът“, а също и във „Време да се живее и време да се мре“ и „Живот назаем“, тук писателят ни показва едно свое различно и малко познато лице – „Гам“ е по-скоро роман на тезите. В него Ремарк сблъсква множество гледни точки за любовта, страстта, смисъла на живота, страданието и смъртта. За „Гам” писателят почти не говори приживе – Ремарк го споменава единствено в епистоларната си комуникация с известната германско-американска актриса и певица Марлене Дитрих.  Може би затова романът е слабо познат на читателите –  той вижда бял свят през 1998 г., цели 28 години след смъртта на автора. Книгата излиза за първи път на български език в края на 1990-те години. Преводът от немски е на Диана Диманова. Новото издание, което е на пазара от около година, е с твърди корици, чиито художник е Дамян Дамянов. Откъс от „Гам”, Ерих Мария Ремарк: – В Кохинхина следобедната слънчева светлина е като гъст мед – каза Лавалет и побутна шезлонга на Гам назад под тентата, – или като златиста смола, та човек понякога си мисли, че ще изкристализира чрез някак­ва загадъчна алхимия и ще остане вечно вкочанен като муха в кехлибар. Тези следобеди на Андаманско море... – Барометърът пада – извика офицерът, докато ми­наваше покрай тях. – Значи след час ще вали като из ведро, а след още час всичко ще бъде забравено. Това им харесвам на тро­пиците: неочаквана, внезапна бурна стихия, която про­фучава, приижда и руши, не идва бавно и постепенно, не се усилва, а изненадва и въвлича в бушуващ порой без смехотворна последователност. – Не е ли необходима последователност, за да се из­дигнеш? – попита Гам. – Само в началото. За да се освободиш. Ние стра­хотно страдаме от тези две хилядолетия култура, които са ни оставили прашни перуки от всички времена като най-ценно достижение на човечеството. Пепелта, която е останала след пламналите огньове на страстни души... Значи ли това, че най-ценното на огъня е пепелта, която е останала от храната, в чиито остатъци после другите се ровят с важно изражение, или това е топлината, коя­то се разпространява, докато още гори. – Де да можеше да изтлее, без да остане шлаката – каза замечтано Гам. – Носим винаги със себе си тези дрехи на навика, на наследството, на традицията, на заученото; затова няма нищо чудно, че се срамуваме от кожата си. – Кожата – промълви Гам отпуснато и поотвори очи, – този кадифен, мек живот – кожата... – Мислите ни са станали анемични и опитомени. Днес мисленето е работа за граждани. Някога е било опасност, диво щастие, зад което дебне разрухата. По­знанието е било страст, разпалване на кръвта, унищоже­ние, около него се усещал дъхът на смъртта. Емпедокъл избира свободно смъртта във Везувий като следствие от своето познание. Сега тази страст се превърна в си­некура[i] на професорите по философия и се изучава в осем семестъра. Хората се спускат към студентските скамейки, но не и към Везувий. Знанието разруши ма­гията на всички скрити първопричини. Човек познава всичко – няма нищо по смехотворно от знанието – то прави човека уморен и мързелив. И убива всяко пре­живяване, ако то не се предхожда от първичната сетив­ност. – Първично, първично – замечтано каза Гам, – колко мистично само звучи. – Човек върви последователно по своя път – пътя към самотата и безсмислието. Не го обмисля, просто го разпознава и извървява. Това е формирането на егото. Всичко онова, на което е държал и вярвал, му се изплъзва, много е тежко да се откажеш и от последния човек. Тогава личността се чувства изгубена – губи целите си, самата себе си, името си – всичко – от нея остава само път напред. Изведнъж този път свършва; долу зее про­пастта, нищото – всяка крачка напред е смърт. Без да се колебае, човек прави тази стъпка и изживява чудото на целостта, която не може да се проумее от всичко по­ловинчато. Тази стъпка не води надолу, както изглежда, а назад. Може би това е генерална репетиция, която издържат малцина. Такова чудо може да се нарече „транс­цедентално салто мортале“. Някой скача в бездънната пропаст и се издига, и се обръща назад – тогава именно се връща и е спасен. Изживял е нищото и е останал невредим. Стоял е над събитията и не може вече да бъде унищожен от тях. Опознал е абсолютната нищожност – никаква загуба, която би сломила всеки друг, не може да му навреди. Но това не е най-значимото: не е про­сто отчаянието на платоническия песимист без никакви желания, не и на Шопенхауер, защото той отрича света поради комерсиалната му същност, която не позволява на човека да отговаря за изразходването си, а от глед­на точка на бакалина платоническият песимист отрича света заради неговата глобализация. По-важното е, че последователността на това преживяване на отрицани­ето всъщност е най-интензивната форма на утвържда­ването. Но що за утвърждаване! Утвърждаването от първичното преживяване, където се сливат двата пото­ка. Утвърждаване върху основата на инстинкта, от тай­ните закони на кръвта, от най-интимното, от подсъзна­телното – ние усещаме, че сме живи. Преживяване на живота – ние сме били над всички закони и сега жонгли­раме с тях, били сме над нещата и сега просто ги разбъ­ркваме, притежаваме пламенната вяра, но същевремен­но можем да се присмеем, можем да забравим себе си от себеотдаване, но и се носим над самите себе си – притежаваме вътрешното и външното. Интензивността на чувствата не страда – тя се освобождава и окриля – съсипваме си живота, а пък си играем като хищници; и защото сме така лудо влюбени и свързани с него, не можем да загинем В отделното, едва когато отделното не ни се поддаде и се превърне в цяло – едва тогава... – Тогава... – започна Гам и се изправи. – Тогава може би ни се изплъзва, както планета отмъква някоя луна от слънчевия път, а когато се приближи достатъчно близко, я кара да кръжи около нея – има такива планети.   [i] Синекурна длъжност е длъжност, която изисква малко или изоб­що не изисква никаква отговорност или работа. – Бел. ред.