„Живот назаем” на Ерих Мария Ремарк с ново издание

Късният роман на Ремарк, писан през 1951 г., излиза в ново издание с твърди корици.

Много преди „Сияние на жена” на Ромен Гари друг велик писател на XX век повдига темата за живота като разходка по опънато въже над бездна.

А много след „Гам”, „Мансардата на бляновете” и „На Западния фронт нищо ново” Ерих Мария Ремарк създава „Живот назаем” („Небето няма любимци”) – творбата на немския автор, превърнала се в една последна шега със смъртта и своеобразен апотеоз на живота.

Предлагаме ви откъс от книгата:

Клерфе спря колата пред една бензиностанция, където снегът бе разчистен, и натисна клаксона. Над телефонните стълбове грачеха врани, а откъм малката работилница зад бензиностанцията долиташе чукане върху ламарина.

Чукането престана и от работилницата излезе момче на около шестнадесет години в червен пуловер и с очила със стоманени рамки.

– Напълни резервоара – каза Клерфе и слезе от колата.

– Супер ли?

– Да. Къде може тук човек да хапне?

Момчето посочи с палец към отсрещната страна на пътя.

– Ей там. Днес за обяд имаха свинско със зеле по бернски. Да сваля ли веригите от гумите?

– Защо?

– Пътят нагоре е още по-заледен и оттук.

– Из целия проход?

– През прохода не може да минете. От вчера отново е затрупан. А пък с тази ниска спортна кола въобще не си правете илюзии, че ще успеете.

– Сериозно ли? – каза Клерфе. – Само разпалваш любопитството ми.

– А пък Вие моето – отвърна момчето.

Гостилницата не бе проветрявана отдавна и миришеше на прокиснала бира и дълга зима. Клерфе си поръча месо по швейцарски, хляб, сирене и каничка бяло местно вино. Поиска да му сервират на терасата. Навън не беше много студено. Небето изглеждаше огромно и имаше цвят на тинтява.

– Да пръсна ли колата с маркуча? – викна момчето от бензиностанцията. – Закопняло е старчето за водица!

– Не. Почисти само предното стъкло.

Колата не бе мита отдавна и това веднага се набиваше на очи. Проливният дъжд, връхлетял го след Екс, бе превърнал червения прах от крайбрежието на Сен Рафаел по капака на мотора и калниците в някаква мръсна, разядена тъкан. Към нея се бяха прибавили варовитите пръски от локвите на Средна Франция, а също и калта, запокитена върху каросерията от колелата на безчислените камиони, които трябваше да задминава.

„Всъщност какво ме накара да се домъкна тук? – мислеше Клерфе. – За ски бездруго е вече късно.“ Нима причина бе състраданието? Знаеше, че състраданието е лош спътник, но още по-лошо ставаше, когато то се превърне в цел на едно пътуване. „Защо впрочем не заминах за Мюнхен? Или за Милано? Но какво ще търся в Мюнхен или в Милано? Или където и да е другаде? Аз просто съм уморен – мислеше той. – Уморен съм от застоя, уморен съм и от честата промяна. А може би съм уморен само от необходимостта постоянно да взимам решения? Но какво има тук чак толкова да решавам?“

Клерфе изпи виното си и влезе отново в гостилницата.

Момичето зад тезгяха миеше чаши. Препарираната глава на една дива коза се пулеше със стъклените си очи над главите на посетителите към отсрещната реклама на някаква цюрихска пивоварна.

Клерфе извади от джоба си едно плоско шише, обвито в кожа.

– Бихте ли ми го напълнили с коняк.

– С „Курвоазие“, „Реми-Мартен“ или „Мартел“?

– С „Мартел“.

Момичето започна да мери коняка с чаша. Една котка се приближи и се загали в краката на Клерфе. Той поиска също два пакета цигари и кибрит и заплати сметката си.

– Километри ли са това? – попита навън момчето в червения пуловер, като посочи спидометъра на колата.

– Не, това са мили.

Момчето подсвирна.

– Но какво търсите тогава в Алпите? Защо не летите с таратайката си по автострадата?

Клерфе го погледна. Видя бляскащите стъкла на очилата му, вирнатия нос, пъпчиците по лицето и щръкналите му уши. Същество, заменило меланхолията на детството през войната с всички заблуждения на полузрелостта.

– Нещата невинаги стават както трябва, синко. Дори и да са ти напълно ясни. Но понякога тъкмо в това се състои очарованието на живота. Загряваш ли?

– Не – отвърна момчето и подсмръкна. – Но телефони на спасителната служба ще намерите из целия проход. В случай че заседнете, достатъчно е само да ни позвъните и ние ще Ви измъкнем. Ето ви нашия номер.

– Вече не изпращате ли санбернарски кучета с шишенца коняк на врата?

– Не. Алкохолът е много скъп, а и кучетата се изхитриха. Сами изпиват коняка. Затова си служим само с волове. Яки волове, удобни за изтегляне.

Момчето издържа погледа на Клерфе през бляскащите стъкла на очилата си.

– Само ти ми липсваше днес – каза той накрая. – Алпийски тарикат на хиляда и двеста метра височина! Може би те наричат още и Песталоци или Лафатер?

– Не. Казвам се Гьоринг.

– Какво?

– Гьоринг. – Момчето се озъби в усмивка – липсваше му един преден зъб. – Обаче малкото ми име е Хуберт.

– Да не си роднина на онзи…

– Не – прекъсна го Хуберт. – Аз съм от базелските Гьоринговци. Ако бях от онези, сега нямаше да точа тук бензин, а щях да получавам тлъста пенсийка.

корица – Дамян Дамянов

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.