Защо отлагаме всичко до последния момент?

В университета завиждах мъничко на кръшкачите, които се мотаеха и забавляваха, докато другите се потяха в библиотеката. Колкото и да е дразнещо, те все някак успяваха да си предадат есетата, преди да изтече крайният срок. Проблем ли е тогава отлагането до последния момент?

Макар привидно да се забавляват, вътрешният свят на отлагащите изобщо не е забавен. Изследвания сред колежани показват, че първоначално отлагащите преживяват по-малко стрес от връстниците си, но в рамките на само един семестър докладват по-високи общи нива на стрес и заболявания плюс по-ниски оценки.

Какво се случва?
Когато отлагащите се изправят срещу задача – по своя воля или по чуждо разпореждане, – те или протакат да се заловят с нея, или ако я подхванат, бързо я зарязват. Сядате например да пишете есе, но решавате за пет минути да влезете във Фейсбук; неусетно са минали три часа и вече „няма смисъл да започвате“. Целта може да е по-значима – да влезете в добра физическа форма, да речем; не след дълго обаче си казвате: „Треньорите не стават, първо ще потърся други“.

Фройд би определил подобни мислени коментари като защити или по-просто казано – стратегии, които използваме, за да отдръпнем мислите (и телата си) от нещо, каращо ни да изтръпнем и да изохкаме вътрешно. В такива случаи някоя от защитите ни се намесва автоматично и несъзнателно, за да ни помогне да се почувстваме по-добре. Изправени пред неприятната задача да напишат есе например, „кръшкачите“ често (несъзнателно) използват защитата „да видя в речника“ – средство да блокираме осъзнаването на външни събития. Може да си кажете, че има цяла седмица до крайния срок, и в момента не е нужно да се занимавате. Хоп! Есето изчезва от бюрото. Или пък използвате „рационализация“ – когнитивно изопачаване на фактите, когато сме хванати натясно. Може да си кажете също, че в момента не сте в подходящо настроение, или че трябва да проучите по-обстойно въпроса, преди да започнете да пишете.

После влизате в интернет с намерението да проучите какво представляват кварките, но неусетно се зазяпвате в „класическите издънки“ в YouTube.

Вътрешен конфликт

Отлагането може да се разглежда като състояние на умствена парализа, причинена от конфликт между съзнателно (да спортувам, да напиша есето) и несъзнавано желание (да го отбягна) – и тук е трудната част: по природа несъзнаваното желание е точно такова – несъзнавано. Не знаем защо протакаме належащата задача, макар на друго ниво да ни се иска да я изпълним. Писателят Тим Ърбан, самообявил се за вечно отлагащ, предполага, че нещата не стоят така – не искаме да свършим работата, искаме вече да е свършена, да е зад нас. Тоест – изпълнението изглежда невъзможно.
Ако е проблем на „правене“, казват психолозите, вероятно ще се намери разрешение. Бихевиористите Дан Ариели и Клаус Вертенброх смятат, че отлагащите могат да използват „самообвързване“, като сами си поставят срокове по трудния път. Според тях отлагането е всъщност проблем на самоконтрола, при който хората избират краткосрочното облекчение пред дългосрочната цел, затова наподобява другите решения, изискващи самоконтрол. Решавам например да започна диета. В ресторанта обаче виждам в менюто вкусно суфле и се поддавам на изкушението. После се разкайвам, че съм изяла суфлето, и ме обзема чувство за вина и дори самоомраза („Не ставам за нищо, поддавам се толкова лесно. Никога няма да отслабна“).

Ако наистина всичко опира до „действия“ и самоконтрол, психологията е пълна с идеи какво да направим –да си поставяме малки цели-в-целите например, да конкретизираме и да определяме срокове за всяка стъпка по пътя, да награждаваме напредъка и да си представяме бъдещето, когато задачата е изпълнена. Професор Катрин Милкман предлага да съчетаем нежеланата задача с нещо, което обичаме да правим. Ако обичате да бягате за здраве, а трябва да прочетете дебела книга, свалете я в аудио-формат и слушайте, докато тичате.

Подобни рационални методи действат понякога, друг път – не. Причината е, че рационалната част от нас иска да напише есето; несъзнаваната, ирационалната и по-неконтролируемата, изглежда ни възпира. Фройд смята, че трите компонента на съзнанието ни трябва да работят заедно, за да живеем пълноценно (вж. с. 11): То (ирационалната част, ръководена от подтици), Азът (рационалната част, която убеждава То да се съобразява с външната реалност) и Свръхазът (моралната назидателна „съвест“ на съзнанието). Във Фройдови термини несъзнателното отдръпване от есето подсказва, че Азът губи битката с То, което търси удоволствие и моментално удовлетворение. Това е принципът на удоволствието – инстинктивната тяга на съзнанието към удоволствието и далеч от неудоволствието.

„Проблемът… не е че не се чувствате мотивирани, а че си представяте колко е необходимо да се чувствате мотивирани“.
Оливър Бъркман

Откъс от книгата: „Какво би направил Фройд?“, издателство Книгомания.

Инструмент за вашия дигитален маркетинг и seo оптимизация - BoomSEO

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.