Защо отлагаме всичко до последния момент?

В университета завиждах мъничко на кръшкачите, които се мотаеха и забавляваха, докато другите се потяха в библиотеката. Колкото и да е дразнещо, те все някак успяваха да си предадат есетата, преди да изтече крайният срок. Проблем ли е тогава отлагането до последния момент?

Макар привидно да се забавляват, вътрешният свят на отлагащите изобщо не е забавен. Изследвания сред колежани показват, че първоначално отлагащите преживяват по-малко стрес от връстниците си, но в рамките на само един семестър докладват по-високи общи нива на стрес и заболявания плюс по-ниски оценки.

Какво се случва?
Когато отлагащите се изправят срещу задача – по своя воля или по чуждо разпореждане, – те или протакат да се заловят с нея, или ако я подхванат, бързо я зарязват. Сядате например да пишете есе, но решавате за пет минути да влезете във Фейсбук; неусетно са минали три часа и вече „няма смисъл да започвате“. Целта може да е по-значима – да влезете в добра физическа форма, да речем; не след дълго обаче си казвате: „Треньорите не стават, първо ще потърся други“.

Фройд би определил подобни мислени коментари като защити или по-просто казано – стратегии, които използваме, за да отдръпнем мислите (и телата си) от нещо, каращо ни да изтръпнем и да изохкаме вътрешно. В такива случаи някоя от защитите ни се намесва автоматично и несъзнателно, за да ни помогне да се почувстваме по-добре. Изправени пред неприятната задача да напишат есе например, „кръшкачите“ често (несъзнателно) използват защитата „да видя в речника“ – средство да блокираме осъзнаването на външни събития. Може да си кажете, че има цяла седмица до крайния срок, и в момента не е нужно да се занимавате. Хоп! Есето изчезва от бюрото. Или пък използвате „рационализация“ – когнитивно изопачаване на фактите, когато сме хванати натясно. Може да си кажете също, че в момента не сте в подходящо настроение, или че трябва да проучите по-обстойно въпроса, преди да започнете да пишете.

После влизате в интернет с намерението да проучите какво представляват кварките, но неусетно се зазяпвате в „класическите издънки“ в YouTube.

Вътрешен конфликт

Отлагането може да се разглежда като състояние на умствена парализа, причинена от конфликт между съзнателно (да спортувам, да напиша есето) и несъзнавано желание (да го отбягна) – и тук е трудната част: по природа несъзнаваното желание е точно такова – несъзнавано. Не знаем защо протакаме належащата задача, макар на друго ниво да ни се иска да я изпълним. Писателят Тим Ърбан, самообявил се за вечно отлагащ, предполага, че нещата не стоят така – не искаме да свършим работата, искаме вече да е свършена, да е зад нас. Тоест – изпълнението изглежда невъзможно.
Ако е проблем на „правене“, казват психолозите, вероятно ще се намери разрешение. Бихевиористите Дан Ариели и Клаус Вертенброх смятат, че отлагащите могат да използват „самообвързване“, като сами си поставят срокове по трудния път. Според тях отлагането е всъщност проблем на самоконтрола, при който хората избират краткосрочното облекчение пред дългосрочната цел, затова наподобява другите решения, изискващи самоконтрол. Решавам например да започна диета. В ресторанта обаче виждам в менюто вкусно суфле и се поддавам на изкушението. После се разкайвам, че съм изяла суфлето, и ме обзема чувство за вина и дори самоомраза („Не ставам за нищо, поддавам се толкова лесно. Никога няма да отслабна“).

Ако наистина всичко опира до „действия“ и самоконтрол, психологията е пълна с идеи какво да направим –да си поставяме малки цели-в-целите например, да конкретизираме и да определяме срокове за всяка стъпка по пътя, да награждаваме напредъка и да си представяме бъдещето, когато задачата е изпълнена. Професор Катрин Милкман предлага да съчетаем нежеланата задача с нещо, което обичаме да правим. Ако обичате да бягате за здраве, а трябва да прочетете дебела книга, свалете я в аудио-формат и слушайте, докато тичате.

Подобни рационални методи действат понякога, друг път – не. Причината е, че рационалната част от нас иска да напише есето; несъзнаваната, ирационалната и по-неконтролируемата, изглежда ни възпира. Фройд смята, че трите компонента на съзнанието ни трябва да работят заедно, за да живеем пълноценно (вж. с. 11): То (ирационалната част, ръководена от подтици), Азът (рационалната част, която убеждава То да се съобразява с външната реалност) и Свръхазът (моралната назидателна „съвест“ на съзнанието). Във Фройдови термини несъзнателното отдръпване от есето подсказва, че Азът губи битката с То, което търси удоволствие и моментално удовлетворение. Това е принципът на удоволствието – инстинктивната тяга на съзнанието към удоволствието и далеч от неудоволствието.

„Проблемът… не е че не се чувствате мотивирани, а че си представяте колко е необходимо да се чувствате мотивирани“.
Оливър Бъркман

Откъс от книгата: “Какво би направил Фройд?”, издателство Книгомания.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.