„Заключени спомени” – летен дебют за младата Даниела Георгиева

Дълбоко заровени тайни се крият в  миналото на младата Исабел. Те ще намерят пътя си обратно към нея, за да разбият на пух и прах розовия й свят, на страниците на дебютния роман на младата Даниела Георгиева – „Заключени спомени” (ИК „Сиела”). Премиерата на трилъра е на 11 юли (четвъртък) от 18:30 часа в Dada Cultural bar.

Летният дебют за усмихнатата Даниела Георгиева, чийто първи роман излиза на 11 юли, ще ни поведе из мрачното минало на едно красиво момиче, което отчаяно се опитва да върне паметта си, а докато го прави, открива, че наглед съвършеният ѝ живот е една огромна лъжа.

Привидно Исабел има всичко на този свят – грижовни родители, които не се месят в живота й, верен приятел, който е готов да скочи в огъня за нея и един особено красив мъж от добро семейство до себе си. Както често се случва в живота обаче, нещата не са точно  такива, каквито изглеждат. Тежък инцидент, който момичето преживява преди години, е причината Исабел да страда от амнезия и да не помни абсолютно нищо от живота си преди него.  Сега тя живее в света, в който се е събудила на болнично легло след инцидента – свят, в който е трябвало да научи отново кои са хората, на които може да разчита. Свят, който добрият й приятел, семейството й и нейният любим са изградили за нея. Също така свят, в който някогашното й хоби – рисуването, което й е носило толкова много щастие и утеха – също е почти забравено.

Когато отново хваща четката, нещо скрито дълбоко в ума и душата на Исабел започва да движи ръката ѝ. Заключените спомени са там и трескаво търсят начин да излязат. Сега тези грижливо и дълбоко заровени тайни  заплашват да разрушат нейното настояще. А дали то не е просто една огромна лъжа? Колко опасна може да бъде илюзията за щастие? А дали понякога не е по-добре просто да не закачаме миналото?

Отговорите търси Даниела Георгиева в трилъра „Заключени спомени”.

Даниела Георгиева е родом от София. Завършва специалностите „Социална педагогика” в СУ „Климент Охридски” и „Психологично подпомагане на оперативно-издирвателната дейност” в  Академия на МВР. От малка е привлечена от по-творчески и креативни дейности, затова в момента се занимава с интериорен дизайн. „Заключени спомени” е дебютната й книга.

Даниела Георгиева

Премиерата на „Заключени спомени” е на 11 юли (четвъртък) от 18:30 часа в столичния Dada Cultural bar (ул. „Георги Бенковски” 10). Романът ще представят редакторът Ваня Майсторска и авторката Даниела Георгиева.

Откъс от „Заключени спомени“, Даниела Георгиева

Стоеше до прозореца и гледаше танца на снежинките под светлината на уличната лампа. Сипеха се толкова плав­но и успокояващо, че Исабел не можеше да откъсне очи от хипнотизиращата бяла пелена. В един момент успя да откло­ни поглед, колкото да провери дали мъжът в леглото продължава да спи. Максим – човекът, когото някак без съпротива прие за неизбежност.

Помисли си с тъга, че за много хора щастието сигурно изглежда по този начин, но защо на нея й се струваше, че би трябвало да е по-различно? Съгласи се да прекара живота си с този мъж въпреки съмненията. Преди броени дни Максим падна на коляно пред нея и поиска ръката й. Предварително бе получил одобрението на нейните родители. Те отдавна се молеха за това, смятаха го за благословия.

На Исабел бъдещето й изглеждаше далечно и неясно, обгърнато в мъгла. Просто не мислеше за себе си като за съпруга на Максим.

Той се появи изненадващо в офиса, където тя работеше като счетоводител. Колежките й не криеха възхищението си от него – притежаваше груба красота. Висок, с широки ра­мене, а пъстрите му очи подкосяваха краката на всяка жена. Имаше сериозен вид и сдържано поведение, дори Исабел рядко ставаше свидетел на усмивката му, но когато в опре­делени моменти тя озаряваше лицето му, очарованието му добиваше магнетизъм.

Клишираната романтика бе далеч от мечтите й, а точно така Максим я помоли да стане негова съпруга. Пристигна на работното й място с голям букет червени рози – избираше ги при всеки повод, защото се смятаха за символ на любовта. Коленичи, извади кутийката с пръстена и някак сковано про­изнесе: „Исабел, ще се омъжиш ли за мен?“.

Дойде й толкова неочаквано, че стаята сякаш се стес­ни, притискайки младото момиче. Наложи се да се подпре на близкия стол, за да остане на крака. В един момент мъжът беше точно пред нея, а в следващия тя сякаш напусна тялото си и погледна ситуацията отстрани. Внезапно Максим й се стори чужд, както и самата тя на себе си. Обичаше го по на­вик, ако изобщо това бе любов.

Старомодният му жест я трогна. Колежките й – жени, отдавна потънали в скуката на дългогодишни бракове, ли­шени от романтична тръпка, изпаднаха във възторг. Очите им горяха с насърчителен плам, стаеният им дъх бе зареден с очакване. Исабел се почувства някак длъжна да остане на висотата на момента и…

„Да“ – отвърна, притисната от емоцията на заобикаля­щите я. Не изпита усещане за съдбовност.

Исабел се опита да си спомни как започна връзката й с Максим. Спомнянето – нещо, което за другите бе естествен процес, за нея се бе превърнало във всекидневна мъчител­на битка за подреждането на изгубени парчета от пъзела на живота й преди. Помнеше единствено разказите на майка си за детската им любов. Към него бе изпитала привързаност, по-късно и страстта на пробудената женственост, привлича­ше я, харесваше й да са заедно. Съвместното им остаряване обаче бе последното, за което можеше да мечтае.

Мнението на родителите й повлия на нейния отговор. Според Исабел именно тя бе причината семейството й да се премести в град, пълен с възможности. Място, подходящо за възстановяването й. Диагнозата на лекарите бе ретроградна амнезия* вследствие удар на главата при падане.

От инцидента не помнеше почти нищо – до болничната стая, в която лекари и сестри се суетяха около нея. Физиче­ски се възстанови бързо, но белите петна в главата й оста­наха – като безкрайна пустиня, в която от време на време се мяркаше неясен мираж, обещание за нещо, което никога не приближаваше достатъчно, за да бъде разпознато.

Разяждаше я вина, макар да бе искрено благодарна на семейството си за направената жертва. Родителите й на­пуснаха малкия град, за да може детето им да се възстанови в нова среда, далеч от всичко познато, което можеше да я травмира. Намираше успокоение в рисуването, чрез формите и цветовете неутрализираше своята несигурност в един свят, който й изглеждаше чужд. Първите години разпитваше упо­рито за нещастието, но получаваше единствено съвет да спре да се напряга. Някой ден спомените ще се завърнат, мила– повтаряше баща й. И тя още чакаше търпеливо този ден.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.