За щастието да последваш мечтата си – истинската история на едно семейство, което се осмелява да се радва на живота

0
84

Все се оплакваме, че сме изморени, че ни чакат купища работа, че имаме да свършим толкова много за толкова кратко време, а пък би ни се искало да си почиваме, да водим спокоен живот и да сме сред природата. Защо тогава не го правим?

Австралийката Пип Уилямс разказва за съдбовния избор да зареже работата и къщата си и заедно със своето семейство да последва мечтата за спокоен, природосъобразен живот далеч от дома. Пип и съпругът и Шанън имат смелостта да сложат черта на скучното си всекидневие и се впускат в приключения из далечна Италия, където работят като доброволни работници в био ферми. Тяхната топла история за италианското умение да се живее бавно и в хармония с природата, разказана на страниците на „Едно лято в Италия” (ИК „Сиела”), напомня защо е добре да излизаме от зоната на комфорт, да се впускаме в приключения и да стигаме до истинското щастие в живота, отдавайки се на мечтата си.

Откъс от „Едно лято в Италия” на Пип Уилямс

Започнах да ходя на психолог заради свързан с работата стрес. Струваше ми се по-приемливо да говоря за работата, отколкото за хляб. Можех ли сериозно да се оплаквам, че невъзможността да правя хляб, ме запращаше в черна дуп­ка? След шест сесии все още бях в депресия, което вероят­но беше разбираемо, след като единственото, за което го­ворехме, беше намирането на начини за „преструктуриране на приоритетите в работата“ и за справянето с безсънието – хлябът никога не се споменаваше. По пътя за вкъщи след последната ни сесия спрях за двулитрова кутия вино и един нарязан бял хляб – това за мен беше дъното.

– Помниш ли онова костюмено парти, на което бяхме, когато започнахме да излизаме заедно? – Бях на третата си следсесийна чаша и гледахме „Сървайвър“.

Шанън се опитваше да намери някаква връзка във въпроса ми.

– Всичките ни приятели дойдоха като филмови звезди и рок легенди – припомних му аз. – А ти се бе облякъл като хипи, а аз като тропическа гора.

– Всъщност аз отидох като Нийл от „Младите“ – каза той. – И имам бегъл спомен, че ме обвиниха, че не съм се костюмирал.

– Ти се завърза с вериги за ствола ми и се закле да ме спасиш от настъплението на индустрията.

– Имаш късмет, че бях там. Не мисля, че околната среда беше приоритет на някои от приятелите ни.

– И двамата бяхме различни по един и същи начин.

– Защо говорим за това? – попита Шанън.

Замислих се за следващите си думи. Години наред се опитвахме да живеем природосъобразен живот, един по-бавен живот с устойчиво земеделие и смислено производ­ство. Това беше нещо, от което се интересувахме и което ни събра. Но толкова голяма част от времето ми минаваше в срещи, където всичко се „движеше напред“, и желанието ми да се движа назад изглеждаше невъзможно. Започвах да се чувствам като застрашен вид.

– Не мисля, че живеем този живот както трябва да се живее – казах аз.

– Да, и аз не мисля, че го живеем както трябва – съгласи се Шанън. – За него е нужно повече време от това, което влагаме.

Ето това беше истината. Простичкият живот не можеше да се пришпорва.

Как можехме да отглеждаме продукти и да ги консерви­раме, да печем хубав хляб и да го споделяме с приятели, без да се побъркаме или да се разорим?

– А ако успеем да печелим от това? – предложи Шанън.

– И как ще го направим?

– Ще отглеждаме повече, ще правим повече, ще прода­ваме на фермерския пазар? – Страните му започнаха да по­розовяват, а моите да пребледняват.

– За това ще сме нужни и двамата, Шан. А аз вече съм изтощена.

– Може да работиш по-малко – каза той.

Може да работя по-малко. – В гърдите ми пламна нещо като искрица надежда. – Или, още по-добре, може да напусна работа. – Изричането на тези думи на глас беше много по-терапевтично от изминалите три месеца терапия. Един облак започна да се вдига.

Огледахме се наоколо. Започнахме да поглъщаме теле­визионни предавания за устойчив начин на живот – Ривър Котидж, Гурме фермер, Градинарство в Австралия[i]. А ко­гато дистанционното не успяваше да намери тези прекрасни версии на нашия идеален живот, ние се задоволявахме с пет минути от Бекярд Блиц[ii] като пияница, който отпива глътка терпентин. Тези програми ни караха да искаме този живот по­вече от всякога, но всъщност не ни учеха как да го живеем. Като се изключи чувството за удовлетвореност чрез чуждите преживявания, нищо в ежедневието ни не се промени.

– Трябват ни живи примери за подражание – казах аз една вечер, след като бяхме гледали Ривър Котидж – Про­лет на Хю Фърнли-Уитинтстол. – Хю има армия от експер­ти, които му помагат. Трябва да научим как ние самите да го правим.

– И какво предлагаш? – попита Шанън.

– Опит в работата, Шан. Обикновен, старомоден опит в работата.

Решихме да станем уфъри[iii] – доброволни работници в био ферми. Сделката беше проста – работим през деня, при­добивайки практически опит, а в замяна на това получаваме подслон, храна и потопяване в съответната култура.

Много бързо решихме, че мястото, където трябва да от­идем, е Италия, родината на движението за бавната храна. Там климатът беше подобен на нашия, пестото беше люби­мата храна на Райли, а джелатото – на Ейдън. Някъде дълбо­ко в съзнанието ми беше и споменът за Рим от времето, ко­гато бях на осемнадесет и в началото на живота си. Беше ми се възхищавал един младеж със светлокафяви очи, тъмно­кафява кожа и глас, който създаваше усещането за стоплен от слънцето мед. Той можеше и просто да ме е питал как да стигне до Колизеума (кой знае, италианският ми беше много зле), но понеже се бе случило на това място и по това време, бе останало като един от онези „ами ако“ моменти.

Сега вече търсех не любов, а живот, но Италия изглежда­ше правилното място, на което да отидем за смяна на посоката.

И така, двамата напуснахме работата си, уредихме мом­четата да не ходят на училище, оставихме непознати да се грижат за къщата и отлетяхме за Рим.

Корицата на книгата е дело на художника Дамян Дамянов, а преводът от английски език е на Надя Златкова.

[i] Телевизионни предавания, в които известни личности се опитват да живе­ят от продукцията на фермите си. – Бел. пр.

[ii] Телевизионна програма, в която екип от градинари за кратко време опра­вят градина, която се нуждае от помощ. – Бел. пр.

[iii] WWOOF (Willing Workers on Organic Farms) – Мрежа, която осигурява възможност за работа на доброволци в био-ферми в замяна на храна и квартира. – Бел. пр.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.