За щастието да последваш мечтата си – истинската история на едно семейство, което се осмелява да се радва на живота

Все се оплакваме, че сме изморени, че ни чакат купища работа, че имаме да свършим толкова много за толкова кратко време, а пък би ни се искало да си почиваме, да водим спокоен живот и да сме сред природата. Защо тогава не го правим?

Австралийката Пип Уилямс разказва за съдбовния избор да зареже работата и къщата си и заедно със своето семейство да последва мечтата за спокоен, природосъобразен живот далеч от дома. Пип и съпругът и Шанън имат смелостта да сложат черта на скучното си всекидневие и се впускат в приключения из далечна Италия, където работят като доброволни работници в био ферми. Тяхната топла история за италианското умение да се живее бавно и в хармония с природата, разказана на страниците на „Едно лято в Италия” (ИК „Сиела”), напомня защо е добре да излизаме от зоната на комфорт, да се впускаме в приключения и да стигаме до истинското щастие в живота, отдавайки се на мечтата си.

Откъс от „Едно лято в Италия” на Пип Уилямс

Започнах да ходя на психолог заради свързан с работата стрес. Струваше ми се по-приемливо да говоря за работата, отколкото за хляб. Можех ли сериозно да се оплаквам, че невъзможността да правя хляб, ме запращаше в черна дуп­ка? След шест сесии все още бях в депресия, което вероят­но беше разбираемо, след като единственото, за което го­ворехме, беше намирането на начини за „преструктуриране на приоритетите в работата“ и за справянето с безсънието – хлябът никога не се споменаваше. По пътя за вкъщи след последната ни сесия спрях за двулитрова кутия вино и един нарязан бял хляб – това за мен беше дъното.

– Помниш ли онова костюмено парти, на което бяхме, когато започнахме да излизаме заедно? – Бях на третата си следсесийна чаша и гледахме „Сървайвър“.

Шанън се опитваше да намери някаква връзка във въпроса ми.

– Всичките ни приятели дойдоха като филмови звезди и рок легенди – припомних му аз. – А ти се бе облякъл като хипи, а аз като тропическа гора.

– Всъщност аз отидох като Нийл от „Младите“ – каза той. – И имам бегъл спомен, че ме обвиниха, че не съм се костюмирал.

– Ти се завърза с вериги за ствола ми и се закле да ме спасиш от настъплението на индустрията.

– Имаш късмет, че бях там. Не мисля, че околната среда беше приоритет на някои от приятелите ни.

– И двамата бяхме различни по един и същи начин.

– Защо говорим за това? – попита Шанън.

Замислих се за следващите си думи. Години наред се опитвахме да живеем природосъобразен живот, един по-бавен живот с устойчиво земеделие и смислено производ­ство. Това беше нещо, от което се интересувахме и което ни събра. Но толкова голяма част от времето ми минаваше в срещи, където всичко се „движеше напред“, и желанието ми да се движа назад изглеждаше невъзможно. Започвах да се чувствам като застрашен вид.

– Не мисля, че живеем този живот както трябва да се живее – казах аз.

– Да, и аз не мисля, че го живеем както трябва – съгласи се Шанън. – За него е нужно повече време от това, което влагаме.

Ето това беше истината. Простичкият живот не можеше да се пришпорва.

Как можехме да отглеждаме продукти и да ги консерви­раме, да печем хубав хляб и да го споделяме с приятели, без да се побъркаме или да се разорим?

– А ако успеем да печелим от това? – предложи Шанън.

– И как ще го направим?

– Ще отглеждаме повече, ще правим повече, ще прода­ваме на фермерския пазар? – Страните му започнаха да по­розовяват, а моите да пребледняват.

– За това ще сме нужни и двамата, Шан. А аз вече съм изтощена.

– Може да работиш по-малко – каза той.

– Може да работя по-малко. – В гърдите ми пламна нещо като искрица надежда. – Или, още по-добре, може да напусна работа. – Изричането на тези думи на глас беше много по-терапевтично от изминалите три месеца терапия. Един облак започна да се вдига.

Огледахме се наоколо. Започнахме да поглъщаме теле­визионни предавания за устойчив начин на живот – Ривър Котидж, Гурме фермер, Градинарство в Австралия[i]. А ко­гато дистанционното не успяваше да намери тези прекрасни версии на нашия идеален живот, ние се задоволявахме с пет минути от Бекярд Блиц[ii] като пияница, който отпива глътка терпентин. Тези програми ни караха да искаме този живот по­вече от всякога, но всъщност не ни учеха как да го живеем. Като се изключи чувството за удовлетвореност чрез чуждите преживявания, нищо в ежедневието ни не се промени.

– Трябват ни живи примери за подражание – казах аз една вечер, след като бяхме гледали Ривър Котидж – Про­лет на Хю Фърнли-Уитинтстол. – Хю има армия от експер­ти, които му помагат. Трябва да научим как ние самите да го правим.

– И какво предлагаш? – попита Шанън.

– Опит в работата, Шан. Обикновен, старомоден опит в работата.

Решихме да станем уфъри[iii] – доброволни работници в био ферми. Сделката беше проста – работим през деня, при­добивайки практически опит, а в замяна на това получаваме подслон, храна и потопяване в съответната култура.

Много бързо решихме, че мястото, където трябва да от­идем, е Италия, родината на движението за бавната храна. Там климатът беше подобен на нашия, пестото беше люби­мата храна на Райли, а джелатото – на Ейдън. Някъде дълбо­ко в съзнанието ми беше и споменът за Рим от времето, ко­гато бях на осемнадесет и в началото на живота си. Беше ми се възхищавал един младеж със светлокафяви очи, тъмно­кафява кожа и глас, който създаваше усещането за стоплен от слънцето мед. Той можеше и просто да ме е питал как да стигне до Колизеума (кой знае, италианският ми беше много зле), но понеже се бе случило на това място и по това време, бе останало като един от онези „ами ако“ моменти.

Сега вече търсех не любов, а живот, но Италия изглежда­ше правилното място, на което да отидем за смяна на посоката.

И така, двамата напуснахме работата си, уредихме мом­четата да не ходят на училище, оставихме непознати да се грижат за къщата и отлетяхме за Рим.

Корицата на книгата е дело на художника Дамян Дамянов, а преводът от английски език е на Надя Златкова.

[i] Телевизионни предавания, в които известни личности се опитват да живе­ят от продукцията на фермите си. – Бел. пр.

[ii] Телевизионна програма, в която екип от градинари за кратко време опра­вят градина, която се нуждае от помощ. – Бел. пр.

[iii] WWOOF (Willing Workers on Organic Farms) – Мрежа, която осигурява възможност за работа на доброволци в био-ферми в замяна на храна и квартира. – Бел. пр.