За Коледа и любовта – откъс от хитовия роман “Коледна тайна” на Карън Суон

В духа на традиционното коледно настроение, което обещава, че любовта витае във въздуха, ви предлагаме откъс от хитовия роман „Коледна тайна“ (издателство „Сиела“) на Карън Суон. Весела Коледа!

 

Той я беше изпреварил. Когато Алекс отвори вратата, чай­никът все още димеше и макар че кафето в червената чаша на „Нескафе“ все още бе недокоснато, той беше на бюрото си, главата му бе наведена, а Рона спеше в краката му.

– О! – възкликна Алекс. – Ти си тук.

Погледът му се вдигна, но не и главата.

– Това е моят офис.

Тя влезе, опитвайки се да разгадае настроението му. Цве­тът на лицето му беше по-добър от вчера и очите му изглежда­ха по-живи. Можеше да се каже, че е в лошо настроение.

– Как се чувстваш днес? Изглеждаш много по-добре.

– Странно, а аз си мислех, че ти ще изглеждаш много по-зле.

– Благодаря, ще приема това като комплимент – изрече лъчезарно Алекс, отказвайки да се ядоса на настойчивостта му да се връщат към вечерта на унижението ѝ. Беше напълно способна да пие уиски, без да се отреже.

Тактиката ѝ успя и той я погледна сърдито, когато тя се приближи до чайника, за да си направи кафе.

– О, разбира се, заповядай, чувствай се като у дома си – изрече саркастично Локлан. – Заповядай. Ще пиеш ли едно кафе?

– Благодаря – усмихна се тя още по-лъчезарно.

– Е, как беше срещата ти? – попита подигравателно той след дълго мълчание, докато тя миеше една чаша и миришеше млякото.

– Не беше среща – отговори Алекс, без да си направи тру­да да се обърне.

– Приличаше ми на среща.

Тя сви рамене, бъркайки с лъжичката, като се забави дос­та, преди да отиде до покрития със зебло стол. Забеляза, че костюмът му отново виси на закачалката зад вратата.

– Разкажи ми за вашата вечер – усмихна се тя. – Беше ли така, както се надявахте?

Настъпи дълга пауза, след това той остави писалката и се завъртя на стола си. Облегна се назад, сключил ръце зад глава­та си – заемайки пространство, приемайки ролята си. Втренчи се в нея с неразгадаемо изражение, сякаш се питаше дали да ѝ се довери с присъдата.

– …Невероятно.

Думата звучеше почти фалшиво, когато се изплъзна от ус­тата му, и тя видя, че му е много трудно да се отърси от лошото си настроение и да признае, че има добра новина.

Алекс ахна, отваряйки широко очи от удоволствие.

– Наистина ли?

– Най-хубавият момент в живота ми. – Внезапно той се усмихна широко и сякаш светлина го огря отвътре – смръщва­нето му изчезна, очите му блеснаха и тази невидима черупка, която беше като силово поле около него, просто изчезна. – Жалко, че го пропусна. Това снощи беше част от шотландската история, точно там. – Той затвори очи, спомняйки си. – Госпо­ди, беше по-добро, отколкото който и да било от нас се беше надявал – има такава невероятна плътност и богатство, с ню­анси на портокал и праскова и малко карамел – продължи Локлан. – Мислех, че Брус може да умре на място. Никога няма да има нещо по-добро от това. Не и за нас.

– Толкова се радвам – каза тя, наблюдавайки новата му са­моличност. Той беше като съвсем различен човек, човек, когото не бе виждала по-рано, с такава страст, такъв ентусиазъм. Ис­каше ѝ се да може да използва тази позитивност. – Е, какъв не­вероятен обрат. Когато видяхме пламъците в понеделник през нощта, кой можеше да си помисли, че седмицата ще завърши така щастливо? Като феникс, който се ражда от пепелта.

Тя се усмихна и той се усмихна в отговор, и само за миг нещата между тях изглеждаха лесни. Телефонът ѝ иззвъня и тя го погледна.

Проблем ли ще е, ако призная, че те сънувах през нощта?

Устните ѝ се разтвориха от изненада, но тя не можа да сдържи усмивката си. Освен всичко друго искаше ѝ се да раз­бере как е намерил телефонния ѝ номер. От баща си?

Прибра телефона и отново погледна нагоре, но Локлан вече се беше обърнал и отново се беше навел над бюрото, за­четен в един документ. Тя се загледа в него, докато отпиваше от кафето си.

– А как върви работата по новия под на сградата за малцу­ване? Ще продължавате ли?

– Всичко е задвижено – промърмори той, взе писалката и подписа нещо. – Екипът не спира работата по почистването и проветряването, а някои от момчетата правят нови овлаж­нителни инсталации. Имам големи надежди, че ще започнем производството веднага след Нова година.

– Звучиш така, сякаш всичко е под контрол.

– А ти звучиш изненадана.

– Наистина ме впечатляваш, Локлан – отговори тя, накла­няйки глава настрани. – Защо? Мислеше, че не е така ли?

– Нямам представа какво мислиш – отговори равно той.

Тонът му предполагаше, че и не го интересува. Алекс го наблюдаваше, докато той работеше, виждайки напрежението в изражението му.

– Знаеш ли, сега, когато можеш да понасяш присъствието ми за повече от пет минути, може би ще помислиш да рабо­тиш с мен? Има граници на това още колко време мога да пия кафе в стола и да подреждам офиса ти. – Тя се наведе напред с лакти на коленете и умолителна усмивка на лицето. – Какво ще кажеш? Колкото по-скоро заработим заедно, толкова по-бързо ще се отървеш от мен. Болка в краткосрочен план, полза в дългосрочен.

Това всъщност беше най-убедителният ѝ довод, който бе последван от дълго мълчание. Знаеше, че той само се престру­ва, че чете таблиците, които бе взел.

– Какво точно включва това?

– Да говориш с мен – отговори тя на обърнатата му в про­фил глава.

Той не отговори нищо.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.