За изгубения свят на динозаврите – д-р Стив Брусати на Софийски фестивал на науката 2019

© Darla Zelenitsky

На тазгодишното издание на Софийския фестивал на науката, организиран традиционно от Британски съвет в България, ще се насладим на повече от 50 събития за деца и възрастни в компанията на над 100 учени от цял свят. Също и на няколко изложби, на научна книжарница и дори на научна стендъп комедия! Едно от многото имена, които ни заинтригуваха с любопитната си лекция от фестивалната програма в София Тех парк от 9 до 12 май, е това на американския учен д-р Стив Брусати. Роденият в щата Илинойс палеонтолог и еволюционен биолог, който преподава в Единбургския университет, гостува за първи път в България. Темата на лекцията му е „Възход и падение на динозаврите”, а той обещава да промени тотално представата ни за изчезналия им вид, като ни разкаже повече за развитието на динозаврите от Триаския период през мезозойската ера до катастрофалните дни на Кредата. Наред с това Брусати ще сподели какво е да си ловец на динозаври и ще ни въвлече в любопитен дебат за изгубения свят. Всичко това ще се случи този уикенд – на 11 май (събота) от 13:00 часа в зала А1 Арена на София Тех парк.

Научихме, че Стив Брусати е автор и на научнопопулярна книга със заглавието „Възход и падение на динозаврите”. Предлагаме ви откъс от нея, предоставен ексклузивно от издателите му в България – ИК „Сиела”. Книгата, която в момента се превежда от Майя Маркова, ще бъде в книжарниците тази есен.

Възход и падение на динозаврите – Стив Брусати

Как смъртта ражда живот?

Ако можехме да ce върнем преди 252 милиона години, във времевия период, който геолозите наричат перм, надали бихме разпознали околността. Никакви следи от човешко присъствие. Никакви птици в небето и мишки, припкащи в краката ни, никакви цветни храсти да ни дерат, нито комари да ни смучат кръвта. Всички тези същества са еволюирали по-късно. Ала пак щяхме да се потим, защото е било горещо и ужасно влажно, може би по-непоносимо от Маями посред лято. Бурни реки са прорязвали Швентокшиските планини, които тогава са били истински планини, с пронизващи облаците остри върхове, високи като днешните Хималаи. Реките са си проправяли път през необятни гори от иглолистни дървета – древни роднини на днешните борове и хвойни – и са се изливали в голяма низина, заграждаща планините. Тя е била изпъстрена с езера, които са се пълнели през дъждовния сезон и са пресъхвали след края на мусоните.

Езерата са били живителната кръв на местната екосистема, водоизточници, осигуряващи заслон от жестоката жега и вятъра. Към тях са прииждали най-различни животни, всичките невиждани за нас. Имало е слузести дъждовници, по-големи от кучета, които са се мотаели по брега и от време на време са се опитвали да захапят плуващи наблизо риби. Набити яки зверове, наречени парейазаври, са пристъпвали тежко на четири крака; с грапавата си кожа, тежкото си телосложение и цялостния си грубиански вид те са били силови играчи в отбора на влечугите. Дебели дребосъци, наречени дицинодонти, са ровели в калта като прасета и са измъквали вкусни корени с острите си бивни. Над всички тях са властвали горгонопсите – големи колкото мечки чудовища на върха на хранителната верига, които със саблевидните си кучешки зъби са пронизвали вътрешностите на парейазаврите и плътта на дицинодонтите. Тези чудновати създания са владеели света малко преди динозаврите.

После недрата на Земята са затътнали. Това не се е усещало на повърхността й, поне не и когато е започнало преди 252 милиона години. Тътнежът се е зародил на дълбочина най-малко 80 километра, а може би двойно повече, в мантията – средния слой на сандвича от кора, мантия и ядро, който представлява строежът на Земята. Мантията е плътно скално вещество, подложено на толкова висока температура и налягане, че през дългите периоди на геологичното време може да тече като рядко тесто. Всъщност в мантията има течения като във вода. Именно тези течения задвижват конвейера на тектониката на плочите – силата, която разчупва тънката земна кора на плочи, които бавно се движат една спрямо друга. Ако не бяха теченията в мантията, нямаше да имаме планини и изобщо обитаема суша сред океаните. Но от време на време някое от теченията тръгва накриво. Горещи струи втечнена скала се изплъзват, прокарват си лъкатушен път към повърхността, натрупват се под нея и накрая избиват навън през вулкани. Такива натрупвания се наричат горещи точки. Не са чести, но ги има и днес – пример е Йелоустоун. Под него постоянно приижда топлина от земните недра и захранва Олд Фейтфул и другите гейзери.

Същото се е случило в края на перма, но в континентален мащаб. Огромна гореща точка се е образувала под Сибир. Потоци магма са нахлули от мантията в земната кора и са изтекли навън през множество вулкани. Това не са били обикновени вулкани като познатите ни конусовидни възвишения от рода на Сент Хелънс или Пинатубо, които стоят десетки години в покой и от време на време избухват и бълват пепел и лава. Пермските изригвания не са били ефектни като моделите от оцет и сода бикарбонат, с които експериментираме по фестивалите на науката. Нищо подобно. Онези вулкани са били просто големи пукнатини в земята, често с дължина цели километри, които са бълвали лава непрестанно – година след година, десетилетие след десетилетие, век след век. Изригванията в края на перма са продължили няколкостотин хиляди години, може би дори няколко милиона години. Имало е отделни големи избухвания и по-тихи периоди на бавно изтичане. Общото отделено количество лава е било достатъчно да залее няколко милиона квадратни километра от Северна и Централна Азия. Дори и днес, след повече от четвърт милиард години, получените при втвърдяването на тази лава черни базалтови скали покриват милион и половина квадратни километра в Сибир – площ, приблизително равна на Западна Европа.

Представете си континент, обгорен от лава – като апокалиптично бедствие от посредствен филм. Ясно е, че това е бил краят на всички парейазаври, дицинодонти и горгонопси от Сибир и околността. Но всъщност е било много по-зле. Всяко вулканично изригване отделя не само лава, а и топлина, прах и отровни газове, които за разлика от лавата могат да поразят цялата планета. В края на перма те са станали истински сили на апокалипсиса и са започнали разрушителна каскада, която е траяла милиони години и е променила света необратимо.

Прахът, изстрелян в атмосферата, е замърсил въздушните течения във високите й слоеве и се е разнесъл по целия свят. Като е спрял слънчевите лъчи, той е попречил на фотосинтезата на растенията. Някога тучните иглолистни гори са изсъхнали. Парейазаврите и дицинодонтите са останали без растителната си храна, а не след дълго е свършило и месото за горгонопсите. Цялата хранителна верига е била разрушена. Част от вулканичния прах е започнал да пада през атмосферата и, съчетан с водни капчици, е породил киселинен дъжд, с което положението на земната повърхност се е влошило още повече. В резултат от гибелта на растителната покривка сушата е станала безплодна и неустойчива. Развила се е мощна ерозия и кални свлачища са отнасяли наведнъж широки ивици гниеща гора. Ето защо фината утаечна скала в кариерата край Захелмие – тип скала, който се образува в спокойна и стабилна околна среда, изведнъж отстъпва на груб чакъл, показващ бързи водни течения и разрушителни бури. По опустошената земя са бушували и пожари, правейки още по-трудно оцеляването на растенията и животните.

Sauroctonus progressus

Но това са били само краткосрочните последици – събитията, настъпващи дни, седмици или месеци след някое особено мощно изтичане на лава от сибирските цепнатини. Дългосрочните последици са били още по-смъртоносни. Заедно с лавата са били изпускани и задушаващи облаци от въглероден диоксид. Както днес знаем твърде добре, въглеродният диоксид е парников газ. Той поглъща инфрачервените лъчи в атмосферата и ги отразява надолу към повърхността на Земята, с което я затопля. Избълваният от сибирските изригвания СО2 не е покачил температурата само с няколко градуса, а е причинил неудържим парников ефект, който е опекъл планетата. Имало е и други последици. Макар че повечето въглероден диоксид е отишъл в атмосферата, немалко количество се е разтворило и в океаните. Това е предизвикало верига от реакции, които са подкиселили океанската вода – вредна промяна, особено за тези морски обитатели, чиито черупки се разтварят в кисела среда. Неслучайно никой не препоръчва оцетни бани. Верижната реакция е довела и до намаляване на кислорода в океаните – още един тежък проблем за всичко живо във водата и по бреговете.

Можем да продължим да описваме тази гибел и разруха още много страници, но главното вече е ясно: краят на перма е бил много лошо време да се живее. Това е бил епизодът на най-всеобхватна гибел в историята на нашата планета. Около 90 на сто от видовете са изчезнали. Палеонтолозите имат специален термин за такова събитие, при което голям брой растителни и животински видове в цял свят измират за късо време: масово измиране. През последните 500 милиона години е имало пет големи масови измирания. Най-прочутото е преди 66 милиона години в края на кредата, когато изчезват динозаврите… но колкото и ужасно да е било измирането в края на кредата, то не може дори да се мери с това в края на перма. Моментът преди 252 милиона години е точката, когато животът е бил най-близо до пълното си унищожение.

После настъпва подобрение, както винаги. Животът е приспособим и някои видове винаги успяват да преживеят дори най-тежките катастрофи. Вулканите изригват няколко милиона години, после спират, когато налягането в горещата точка отслабва. Вече неопустошавани от лава, прах и въглероден диоксид, екосистемите постепенно се стабилизират. Растенията отново заемат мястото си и натрупват разнообразие. Те осигуряват нова храна за растителноядните животни, които пък осигуряват месо за хищниците. Хранителните мрежи се изграждат наново. Това възстановяване отнема поне пет милиона години и в края му живият свят изглежда по-добре, но променен до неузнаваемост. Доскоро преуспяващите горгонопси, парейазаври и техни родственици не ще крачат повече, а видовете, които са оцелели, сега разполагат с цялата Земя. Тя е почти празна и очаква да бъде заселена наново. Пермът е преминал в следващия геологичен период – триаса. Светът никога вече няма да бъде същият… и динозаврите скоро ще излязат на сцената.

Подробности за гостуването на Стив Брусати в България по време на Софийския фестивал на науката, както и билети за срещата с него, можете да намерите в сайта на Британски съвет в България.

1 COMMENT

LEAVE A REPLY

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.