За „Формата на водата” и формата на любовта

С впечатляващите 13 номинации за Оскар и спечелените 4 статуетки на тазгодишната 90-та юбилейна церемония, както и с 3 награди BAFTA и 2 отличия „Златен глобус”, лентата „Формата на водата” (реж. Гийермо дел Торо) успя да изненада мнозина. Ние далеч не сме изненадани обаче – особено, след като се запознахме и с едноименния роман, за написването на който именно Дел Торо и писателят Даниел Краус обединяват сили. Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от издателство „Изток-Запад”:

С нагънати в твърда метална кутия крайници, закачена на едната панта коса и ожулено и кървящо коляно, Елайза въпреки всичко не чувства болка. Само страх, който извира от вътрешностите ѝ като могъща прашна буря и гняв, ковящ черепа ѝ в нова форма с широко, дебело чело и извити рога. Ще изскочи от тази кутия и с новите си животински копита ще нападне този ужасен човек, ако ще да я убие междувременно – на всичко е готова, само да спаси любимото си създание.

Елайза първоначално не успя да идентифицира гласовете, но във Ф-1 всички човешки тонове означаваха неприятности, ето защо тя влезе в ролята на мишле и си потърси дупка, в която да се намуши. Не Стрикланд видя първоначално през отворената врата, а Зелда, чиято ежедневна рокля бе шарена като яркочервен сватбен воал. Зелда се бе опитвала да предупреди приятелката си, която се почувства длъжна да уважи поетия риск. Пъхна се в един медицински шкаф, като си удари коленете достатъчно силно да ѝ потекат сълзи. Като всичко във Ф-1, и шкафът е на колелца и започна да се движи. Тя подаде ръка и притисна длан към пода вместо спирачка.

И ето го сега Стрикланд, обикаля на десет фута от Елайза – твърде близо, за да затвори тя скърцащата вратичка на шкафа. Чистачката се спотайва, скрита само от сенките, мъчи се да потисне дишането си. Гърдите и лявото ѝ ухо са притиснати към пода на шкафа и тя долавя през тънката ламарина туптенето на сърцето си.

Не мърдай, казва си.

Втурни се, нападни, казва си.

Стрикланд върти остена с лекотата на спортист. Прави странично премятане и после го забива в подмишницата на създанието. Проблясват две златни светлинки и тялото на жертвата се свива, люспите се надигат по гърчещите се мускули, торсът се извива колкото е възможно по-надалеч от Стрикланд – броени инчове. Елайза не пищи само защото не може. Въпреки това закрива устата си с длан и забива пръсти в бузите си. В човешкия свят рано или късно те удря ток, но тя не си представя подобно нещо да е сполитало съществото на свобода. То ще си мисли, че това е черна магия, светкавица, хвърлена от отмъстителен бог.

Стрикланд изглежда измъчен и отчаян. Тежко минава зад колоната. Там, извън полезрението на съществото, си сваля блейзера, сгъва го като човек, комуто никога не се е налагало да прибира собственото си пране, оставя го до плика с бонбоните. Прилича на змия, която си сваля кожата и Елайза се задавя от страх. Бялата риза отдолу е пожълтяла от пот и по нея има, както ѝ се струва, петна от храна. Няма вид да са я гладили наскоро.

– Имам да ти кажа някои гадории – мърмори Стрикланд.

Плъзга остена по ранената си ръка като играч на поло, така се прицелва в основата на врата на създанието. Елайза е наясно, че ръцете ѝ правят знаци в тъмното: Спри! Спри! Стрикланд нанася удара си; пръскат искри и създанието се блъска в бетонната колона. То замаяно люлее глава, люспите на челото му са начупени и лъщят от кръв. За Елайза са като прелестни сребърни монети, потопени в червено мастило. Хрилете му пърхат, объркани от електрическия удар, и пленникът издава делфинско стенание. Стрикланд клати глава с отвращение.

– Защо трябва да причиняваш толкова неприятности? Да ни водиш до ада и обратно. Знаеше, че сме дошли. Надушваше ни, точно както и ние те надушвахме. Седемнайсет месеца. Хофстетлър твърди, че си наистина стар. Може би за теб това изгубено време е само капка спрямо кофа. Е, ще ти кажа едно. Тези седемнайсет месеца – те ме съсипаха. Собствената ми жена ме гледа в очите, все едно не ме познава. Като се прибера у дома, момиченцето ми бяга в обратна посока. Старая се, мамка му, старая се, но…

Той рита един шкаф, двойник на този, в който се крие Елайза, и вдлъбва вратата му точно там, където в другия се намира главата ѝ. Обръща една маса. Навред летят медицински инструменти. Елайза се сгушва още по-плътно. Стрикланд разтрива лице със свободната си ръка и превръзката се размотава, а в по-долните ѝ пластове се виждат концентрични кафяви кръгове от кръв, както и петно в жълто. И тъмен кръг. Сватбената халка, която му е върнала. Той я е нахлузил отново, право върху пришития си пръст. На Елайза и бездруго ѝ е лошо, но сега ѝ става още по-зле.

– Изрових те от джунглата, все едно вадя жило от рамото си. Сега получаваш горещи вани и басейни. А за мен какво остава? Къща, която с нищо не се различава от джунглата? Семейство, което не е по-дружелюбно от онези племена, които се шибат в шибаните си селца? По твоя вина е! Всичко е по твоя шибана вина!

Стрикланд ръга с остена като с шпага и пуска огън по раните на създанието, след това замахва, за да го удари отново. Елайза забелязва един от белезите да се цепи, люспестата плът се обелва от кървавия мускул. Лабораторията се пълни със смрад от дим и цвърчаща кръв, а скритата чистачка заравя устни в свивката на лакътя си, докато стомахът ѝ се обръща. Така не вижда втория ритник срещу шкаф, само чува дрънченето му като комплект барабани, запратени надолу по стълбище. Собственото ѝ скривалище, осъзнава тя, е следващо по разрушителния път на Стрикланд.

Тя наднича от шкафа и открива, че достатъчно близо да подуши смрадта на лунатика, е опакото на краката на военния, с панталони, намачкани от спане в тях и опръскани със засъхнало кафе и прясна кръв. Ако имаше нож, мисли си трескаво Елайза, би могла да среже ахилеса му или да го наръга в артерията в прасеца – зловещо свирепи действия, каквито никога досега не са ѝ хрумвали. Какво ѝ става? Струва ѝ се, че знае, при все мрачната ирония – връхлетяла я е любов.

– Ще си платиш за това – ръмжи Стрикланд. – За всичко!

Чува се бръмченето на поздравчито и се разнася адски мирис на горещ метал, а той се дърпа и остенът се удря в шкафа на Елайза – случайно, но с оглушителен трясък. Тя стиска зъби, скована от ужас, и гледа как Стрикланд го вдига като копие на рицар и галопира право към очите на съществото, тези доскорошни маяци от бляскаво злато, които са се превърнали в плоски млечни копчета. Елайза си го представя съвсем ясно през вибрациите на шкафа: остенът пронизва око, напълва мозъка на създанието с електричество и слага край на чудото на живота му, а тя, бавна точно както Матроната я обвиняваше, не прави нищо.

Кракът на Стрикланд се хлъзва върху нещо дребно. То се завърта и излита в подигравателна дъга. Той се олюлява, за малко да се препъне и след това спира, за да гледа как забавя ход и предметът. Мърмори, навежда се и го вдига. Оказва се свареното яйце, което Елайза е изтървала при вида на окованото създание – крехка дреболия с ядрен потенциал.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.