„Югославия. Мир, война, разпадане” от Ноам Чомски – историята на Югославия и причините за нейното разпадане

Един от най-яростните критици на американската външна политика обобщава процесите, довели до разпадането на Югославия и до трагичната ѝ съдба.

Със своя отказ да се присъедини към СССР на Сталин и опита в самоуправляващия се социализъм, Югославия се оказва страната, която отразява най-ясно някои от най-важните политически процеси и идеи след края на Втората световна война. След падането на Берлинската стена международните политически процеси също оказват решаваща роля в съдбата на Югославия през 90-те години и съдбата на целия регион през първите десетилетия на новия век.

Един от най-яростните критици на американската външна политика – Ноам Чомски – се опитва да обобщи сложната взаимовръзка между международните политики и вътрешните сили в югославското общество, довели до разпадането на Югославия и до трагичната ѝ съдба.

Изданието „Югославия. Мир, война, разпадане”, съставено от журналиста Давор Джалто, за първи път  обобщава написаното от Чомски за югославския регион за период от повече от четириде­сет години.

Разделена на три части, книгата разглежда периода на Югославия под ръководството на Йосип Броз Тито, кризата от края на 80-те и началото на 90-те години и разпадането на Югославия, както и Косовския въпрос, събитията, довели до бомбардировките на НАТО през 1999 г., самите бомбарди­ровки и последиците от тях.

Чомски яростно осъжда нападението над Югославия по време на войната в Косово. Без да защитава авторитарния режим на Милошевич, той все пак заявява, че е имало начин войната да се избегне и че с нея на практика не е постигнато нищо друго, освен да се затвърдят антиевропейските и антидемократични сили в бивша Югославия.

Чомски критикува остро доктрината за „хуманитарна“ интервенция и налагане на демокрация със сила, разобличавайки двуличието на нейните защитници с много примери за това как западни демокрации са подкрепяли и продължават да подкрепят диктатори, извършващи дори по-големи зверства от Милошевич, но застанали на „правилната“ геополитическа страна.

„Югославия. Мир, война, разпадане” ще помогне на читателите да преосмислят историята на Югославия и причините за нейното разпадане, като се абстрахират от пропагандата и налаганите стереотипи и погледнат на външната политика от гледната точка не на противопоставянето на Изтока срещу Запада, а на човешките права и прогреса. Нещо повече, тази книга е насочена към всички, които биха искали да разберат сложните процеси, определили съдбата на Балканите през последните няколко десетилетия, както и за онези, които се стремят да ги променят.

Из „Югославия. Мир, война, разпадане” от Ноам Чомски

САЩ, ГЕРМАНИЯ И СЪДБАТА
НА ЮГОСЛАВИЯ

Това интервю на Давор Джалто с Ноам Чомски е записано на 6 януари 2012 г. в Кеймбридж, Масачузетс.

Давор Джалто: Все още се спори какви са истинските причини за разпада на Югославия. Разбира се, могат да се изтъкнат вътрешни и външни фактори. Някои твърдят, че първостепенна отговорност носят политическите елити в югославските републики, които заедно с мнозина интелектуалци прегърнаха национализма като идеологическо оръжие към края на Студената война, за да запазят постовете си и да разширят властта си. Други изтъкват ролята на международната общност. Какво смятате Вие?

Ноам Чомски: На мен ми изглеждаше нещо различно, по-скоро както Сузан Удуърд го описваше[1]. На първо място беше ефектът от смъртта на Тито и след това последиците от неолибералните политики, наложени по целия свят, включително в западните държави, от обичайния триумвират: МВФ, Световната банка и Министерството на финансите на САЩ. Те имат приблизително еднакъв ефект в различните страни, така че ако отидете на протестите „Окупирай Уолстрийт“, те се заявяват против отражението на тези програми върху САЩ. Ако отидете на площад „Тахрир“ в Египет, протестират срещу последиците върху Египет. Същото е и в други части на света. Държавите, които най-стриктно спазваха правилата, в Южна Америка или в Африка на юг от Сахара например, са онези, които пострадаха най-лошо поради изгубените десетилетия очакван растеж и развитие. Южна Америка най-накрая се измъкна от всичко това. Тамошните държави отхвърлиха неолибералните политики и сега бележат прогрес. Подобни програми на строги икономии (които, между другото, МВФ вече не подкрепя) сега се налагат в Европа от Световната банка, от Европейската централна банка и от германските банки. Те са някаква форма на класова борба, която подкопава социалната държава. Целта им е да бъдат сигурни, че банките са достатъчно богати, като омаловажават ролята на труда – доста стандартни последици.

С Югославия се случи същото. Може да кажете, че либералните политики са били приети, или че Югославия е била подчинена на тях, зависи от коя страна погледнете въпроса. През 80-те години имаше програми за структурно приспособяване, които подкопаха много от постиженията на обществото. Те имаха обичайните последици да централизират богатството и властта, да премахнат държавните структури, много от които бяха полезни, а други – не. Рекламното лице на всичко това, човекът, когото Западът обичаше повече от всеки друг, бе Слободан Милошевич. Чак до 90-те години той бе истинският фаворит на Запада заради политиките, които провеждаше. Разбира се, въпросът за национализма съществуваше, но и това е интересен феномен. Ако проследите анкетите от проучванията на общественото мнение в Югославия някъде около 90-та, мисля, че все още значително болшинство подкрепя идеята за запазване целостта на Федерацията.

Д. Дж.: Словения и Хърватия първи обявиха независимост от Югославия. Как приемате тази поредица от събития в по-широкия европейски и международен контекст от онова време?

Н. Ч.: Да, Словения обяви независимост и това не бе голям проблем. Във всеки случай тя в голяма степен беше част от Централна Европа. Имаше няколкодневни сблъсъци и всичко мина безпроблемно. Но голямата крачка бе Хърватия.

На първо място, в Югославия бяха живи много спомени, свързани с Втората световна война, особено сред сръбското население. Обявената независимост на Хърватия бе незабавно подкрепена от Германия, което също събуди спомени от войната – нацистите и хърватските фашисти бяха тясно свързани. А Германия очевидно се опитваше да разпростре влиянието си в регион, който традиционно бе владяла. Германската подкрепа за хърватската независимост не отчиташе правата на сръбското малцинство в Хърватия, което бе значително. Така че, естествено, Югославската армия се намеси и това доведе до първите конфликти. Всъщност някои от първите зверства бяха извършени от хървати, а както вече казах, имаше и тежко наследство в смисъл на исторически спомени.

Големият въпрос бе как Европа щеше да отговори. Разбира се, Европа застана зад Германия, както обикновено постъпва – в последна сметка тя е двигателят на Европа, – което означаваше, че подкрепя раздялата и някакъв конфликт. След това избухнаха вътрешните конфликти.

Първо, САЩ стояха настрана и дори фактически подкрепяха някои стъпки в посока към обединяване. През 1993 г. имаше предложения, планът Ванс-Оуен например, който вероятно щеше да разреши конфликта по повече или по-малко мирен начин, без зверствата, които последваха. В този момент САЩ се намесиха в конфликта и подкопаха усилията. Очевидно Вашингтон искаше да има участие в действието, да не остави всичко на Европа, намеси се, трябваше да намери на чия страна и така подкрепи бошняците. Клинтън доста притискаше Изетбегович да не приема предложените решения, които по една случайност не се различават твърде от споразумението, което накрая се постигна. След всички престъпления и варварства стана ясно, че беше възможно всичко да се реши още на онзи етап, но след това последва онова, което ни е известно – още и още насилие. Съвременната статистика говори, мисля, за сто хиляди убити, може би шейсет хиляди бошняци, много зверства, много престъпления.

Например всеки знае за Сребреница, но никой не знае за гоненията в Крайна[2], които се случиха приблизително по същото време, най-голямото етническо прочистване при разпада на Югославия. САЩ стояха зад него. Беше хърватско и можеше да бъде забравено. В последна сметка във военно отношение линиите бяха малко или много ясно очертани след Сребреница и Крайна, и така САЩ се включиха и наблюдаваха сключването на споразуменията, които в основата си утвърдиха съществуващото положение. Както казах, това вероятно можеше да стане още през 1992 г.

Д. Дж. Нека се съсредоточим върху ролята на Германия в разпада на Югославия, за която споменахте. Тезата Ви бе, че Германия е главният поддръжник на независимостта на Хърватия, а после останалите държави от Западна Европа просто следват тази линия. Не е нещо, което може да се научи от медиите или от научните разработки в бивша Югославия. Искам да попитам какъв е бил главният интерес на Германия да подкрепя независимостта на Хърватия и така да постави основите на разпада на Югославия и на последвалите конфликти?

Н. Ч. Германия има исторически интерес на Балканите. Когато Хитлер нахлува там, той не прави нищо ново. Германия винаги е имала влияние над тази част от Европа. Мисля, че просто се е опитвала да възстанови влиянието – по същия начин, по който Германия сега е моторът зад програмите за строги икономии, които разрушават Южна Европа.

Д. Дж. Как гледате на последните събития? Как виждате политическото и икономическо положение в Европа? Един британски член на Европейския парламент неотдавна обвини Германия, че се стреми да властва и контролира изцяло Европа.

Н. Ч. Това не е тайна и няма нищо ново – така е от векове насам. Европейците повече не воюват помежду си. В политологическата литература това се нарича „демократичен мир“. Възгледът, че демокрациите не воюват една с друга. Е, вярно е, че демокрациите не воюват помежду си, ако проумяват, че следващия път, когато се впуснат в любимата си игра да се избиват взаимно, ще унищожат света. И така, през 1945 г. на европейците им светна. Те осъзнаха: „Били сме най-дивото и жестоко място векове наред, но не можем да продължаваме да бъдем такова“, защото капацитетът за унищожение е толкова голям, че следващия път, когато избухне война между Франция, Германия и Италия, ще трябва да отговорят като Айнщайн, когато го попитали „Какви оръжия ще се използват в следващата война?“, той отвърнал – цитирам по памет: „Е, не знам какви ще бъдат те, но знам какви ще бъдат в по-следващата война – каменни брадви“. Когато им просветнало, те спрели да воюват едни с други. Сега извършват зверствата си някъде другаде.


[1] Американски политолог, експерт по въпросите на Балканите и Югославия и автор на „Балканската трагедия: Хаосът и разрухата след края на Студената война“. С.: Сиела, 2002. 825 с.

[2] Чомски има предвид операциите „Мълния“ и „Гръм“ на хърватската армия през 1995 г., които слагат край на съществуването на република Сръбска Крайна, като прогонват около 200 000 и избиват десетки хиляди хърватски сърби. Република Сръбска Крайна (1991-1995) се простира на територията на бившата „Военна граница“, или „Военна Крайна“ в Австро-унгарската империя, в която сърбите са болшинство.