Любопитно е, че в този раздел, посветен на любовта и волята, Шопенхауер, старият мизантроп, както често го определят тънкокожите, е нарекъл сексуалната страст „ядрото на волята за живот“, а „гениталните органи – „средоточието на волята“. Тук той изразява една истина за взаимоотношението между любовта и волята или по-точно – за взаимната им зависимост, по начин, противоречащ на общоприетото схващане на съвременния човек. Смята се, че властта – която за момент можем да отъждествим с волята – и любовта, та дори и сексуалната любов, са противоположни една на друга. Аз съм убеден, че Шопенхауер е бил прав и че те не са противоположности, а са тясно свързани.

Нашето обсъждане на демоничното показа, че самоутвърждаването и самоотстояването, очевидни аспекти на волята, са от основно значение в любовта. В настоящата книга ги обсъждаме заедно, защото те са взаимносвързани по начини, които са критично важни за личния живот на всекиго от нас, а също така и конкретно за психотерапията.

И любовта, и волята са свързващи форми на преживяване. Ще рече, и двете описват човек, който се пресяга, движи се към другия, стреми се да му повлияе – и се разкрива той самият, така че да може да бъде повлиян от другия. И любовта, и волята са начини за формоване, оформяне, свързване със света и опит да се получи отговор от него чрез хората, до чийто интерес или любов се домогваме. Любовта и волята са междуличностни преживявания, които водят до властта да влияем по значим начин на другите и да бъдем повлиявани от тях.

Любовта и волята се блокират една друга

Нещо повече, взаимната връзка между любовта и волята проличава във факта, че всяка губи ефикасността си, когато не е в правилното отношение към другата; всяка може да блокира другата. Волята може да блокира любовта. Това може да се види особено ясно при „силата на волята“ на вътрешно направлявания тип човек, какъвто той се проявява в изследванията на Рийсман.1 Този тип човек често бе могъщият капитан на промишлеността и финансите в първите десетилетия на този век и представляваше нашата връзка с прекомерното подчертаване на индивидуалната сила на волята, която характеризираше края на викторианската епоха.2 Това бе периодът, в който човек можеше да приказва за своята „непоколебима душа“ и да оповести: „Аз съм капитанът на моята съдба.“ Но ако душата ми наистина е непоколебима, аз никога няма да обичам истински, защото в природата на любовта е да завоюва всички крепости. И ако аз държа да бъда господар на съдбата си, никога няма да бъда способен да се оставя да бъда овладян от страст, защото страстната любов винаги има трагични последици. Ерос, както видяхме в една от предишните глави, „обезсилва телата“ и „надвива в гърдите на всички хора и всички безсмъртни ума и съвета разумен“.

Можем да видим един пример за блокираща любовта воля у бащата на един студент и мой пациент, който беше ковчежник на голяма корпорация. Той ми позвъни, за да говори за „максимизиране ефективността на лечението на неговия син“ – все едно че бяхме на заседание на борда на неговата компания. Когато в колежа синът се разболял от някаква незначителна болест, бащата незабавно долетял на сцената, за да поеме юздите; същият човек се вбесявал, колчем синът хванел за ръката или целунел гаджето си на предната морава на лятната им къща. На вечерята бащата разказа как е започнал преговори да купи компанията на един приятел на сина си, но тъй като се подразнил от бавния им ход, се обадил на кандидат-партньорите си и им казал „да забравят за цялата история“. Той с нищо не показа, че съзнава, че с едно щракване на пръстите хвърля в банкрут другата компания. Бащата беше гражданин с обществен дух, председател на няколко комисии за подобряване на градската среда, и не можеше да проумее защо, докато е бил ковчежник на една международна корпорация, подчинените му тайно са говорели за него като за „най-коравото копеле в Европа“. Огромната „сила на волята“, която бащата мислеше, че решава всички негови проблеми, всъщност същевременно служеше да блокира неговата чувствителност, да подреже способност­та му да чува другите хора и дори, а може би особено, собствения си син. Не беше учудващо, че този изключително надарен син се провали в университетската си работа за няколко години, мина през битнически период и накрая, след дълги криволичения, си позволи да успее в собствената си професия.

Както е типично за жанра с вътрешното управление, бащата на моя пациент винаги можеше да се погрижи за другите, без да му пука за тях, да им даде парите си, но не и сърцето си, да ги управлява, но не и да ги изслушва. Този вид „сила на волята“ пренасяше в междуличностните отношения същия вид енергия, която беше тъй ефективна при управлението на железници, борсови транзакции, въглищни мини и други неща от промишления свят. Манипулирайки себе си, мъжът със сила на волята не си позволяваше да разбере защо не може да манипулира по същия начин и другите. Това отъждествяване на волята с личностната манипулация е грешката, която поставя волята в опозиция на любовта.

Логична е основаващата се на много свидетелства от психотерапевтичната работа хипотеза, че несъзнаваната вина, която подобни родители носят, защото манипулират своите деца, ги кара да бъдат свръхпротективни към тях и да им разрешават всичко. Техните деца получават автомобили, но не и морални ценности, те разпознават чувствеността, ала не се научават на чувствителност в живота. Родителите, изглежда, смътно съзнават, че ценностите, на които се основава тяхната сила на волята, вече не са ефикасни. Но те нито могат да намерят нови ценности, нито да се откажат от манипулативната си воля. И често създават впечатлението, че действат въз основа на допускането, че поради това тяхната воля следва да е достатъчна за цялото семейство.

Рано или късно прекаленото наблягане на волята, която блокира любовта, води до реакция към противоположната грешка – любовта, която блокира волята. Това е типично за поколението от децата на родители, подобни на описания по-горе баща. Любовта, която в наши дни се предлага от движението на хипитата, е най-очевидната илюстрация на тази грешка. „Любовта на хипито не прави разлика“ е разпространен принцип в това движение. Хипарската любов набляга на непосредствеността, спонтанността и емоционалната честност на преходния момент. Тези страни на хипарската любов са не само напълно разбираеми реакции срещу манипулативната воля на предишното поколение, но и ценности сами по себе си. Непосредствеността, спонтанността и честността на връзката, преживявана в жизнеспособното сега, са логична и разобличаваща критика на съвременната буржоазна любов и секс. Бунтът на хипитата помага да се унищожи манипулативната сила на волята, която подрива човешката личност.

Но любовта изисква също така и издръжливост. Любовта се задълбочава благодарение на любовниците, които преживяват срещата помежду си, конфликта и растежа за определен период от време. Никое дълготрайно и жизнеспособно любовно преживяване не може да прескочи тези неща. Независимо какви названия ще използвате, те включват избора и волята. Разбира се, любовта като обобщение е адекватна при обобщени, групови ситуации, но за мен не е чест да бъда любен просто защото принадлежа към пола „мъж“. Любовта, която е отделна от волята, или любовта, която премахва волята, се характеризира с пасивност, която не включва своя собствена страст и не расте заедно с нея; ето защо такава любов води към разединение. Тя свършва с нещо, което не е напълно лично, защото не е напълно избирателно. Подобни различия включват пожелаване и избиране, а да избереш някого означава да не избереш някого другиго. Хипитата недоглеждат това; непосредствеността на любовта в хипарското развитие, изглежда, свършва с любов, която е нетрайна и ефемерна.

Е, спонтанността е огромно облекчение след конвейерната изкуственост на буржоазната любов, която разчита на секса в събота вечер и срещу която хипитата се бунтуват. Но какво да кажем за верността и дълготрайните качества на любовта. Еротичната страст не изисква единствено способност да се отдадеш във властта на непосредственото преживяване или да си позволиш то да те стимулира. Тя изисква и човек да поеме това събитие в своя собствен център, да излее и моделира себе си и връзката на новото равнище на съзнанието, което възниква от преживяването. Това изисква елемента на волята. На викторианската сила на волята ѝ липсва чувствителността и гъвкавостта, които вървят заедно с любовта; за разлика от това в хипи движението има любов, лишена от задържащата сила, която върви заедно с волята. Тук виждаме още една важна илюстрация на факта, че любовта и волята са неотделими една от друга.

Един последен белег, че проблемите на любовта и волята са свързани помежду си, е сходството в техните „решения“. В наши дни нито едната, нито другата могат да бъдат адекватно решени просто чрез нови техники, закърпване на старите ценности, преформулиране на стари навици в по-приемлива форма или какъвто и да било друг трик. Не можем да се задоволим с пребоя­дисването на старата сграда в нов цвят; разрушени са самите основи и „разрешенията“, както и да ги наричаме, изискват да се поставят нови основи.

За „разрешенията“ е необходимо ново съзнание, в което дълбочината и смисълът на персоналните взаимоотношения ще заемат централно място. Във времена на радикален преход винаги се изисква такова обхватно съзнание. При липса на външни насоки ние насочваме морала си навътре; налице е едно ново изискване към индивидуалната или личната отговорност. От нас се иска да открием на по-дълбоко равнище какво означава да си човек.

Откъс от “Любов и воля” на Роло Мей, издателство: “Изток-Запад”

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.