„Вещерът: Господарката на езерото” от Анджей Сапковски – краят на историята

Хитовата поредица променила гейминг индустрията достига до своя знаменит завършек.

Всяка история си има край. Дори и тази за Гералт от Ривия – Белия вълк, който промени завинаги света на фентъзито, както и на компютърните игри.

Във „Вещерът 7: Господарката на езерото” нишките на съдбата се заплитат, докато белокосият вещер крачи към своето Предопределение. Смъртта върви зад него, а верните му спътници не го изоставят въпреки опасностите.

Защото той е Гералт от Ривия, Белия вълк, а на света все още са останали чудовища за убиване.

Междувременно армиите на Севера и Нилфгардската империя се подготвят да влязат в решително сражение, а Цири се лута между знаменията, които ѝ носи един и същ повтарящ се сън.

Северът изглежда обречен и само чудо може да го спаси. А чудеса се случват само в приказките.

Напрегнат, епичен и изпълнен с неочаквани обрати, финалът на една от най-популярните фентъзи поредици ще промени завинаги представата ви за щастлив край!

Сагата „Вещерът“  от Анджей Сапковски се превърна в една от най-обичаните и четени фентъзи поредици през последните години – компютърната игра, базирана на света на Белия вълк, Тhe Witcher 3: The Wind Hunt продаде над 10 милиона копия в световен мащаб само през първата година от излизането си, очаква  се и телевизионна адаптация, която обещава да последва касовия успех на „Игра на тронове“, а преди няколко дни полския автор обяви, че работи по нов проект, свързан с поредицата.

Откъс от „Вещерът 7: Господарката на езерото”:

Продължили нататък, докато не стигнали до езеро, обширно и красиво. Артур видял насред езерото ръка с ръкав от бял атлаз, стиснала изящен меч. После съзрели девойка, която смело пристъпвала по водното огледало.

– Коя е тази прелестна девойка? – попитал Артур.

– Това е Господарката на езерото – отвърнал Мерлин.

Томас Малори, „Смъртта на Артур“

Езерото беше омагьосано. Нямаше никакво съмнение в това.

Първо, то се намираше до входа на омагьосаната долина Кум Пука – загадъчна долина, вечно обвита в мъгла, известна с вълшебствата и магическите си явления.

Второ, достатъчен беше само един поглед.

Водната повърхност беше дълбоко и непроницаемо синя – като шлифован сапфир. Беше гладка като огледало – до такава степен, че отраженията в нея на върховете на планинския масив И Уидва изглеждаха по-красиво от самите върхове. Откъм езерото повяваше студен ободряващ вятър, а величествената тишина не се нарушаваше от нищо, дори от плясъка на риби или крясъци на водни птици.

Рицарят внезапно излезе от съзерцанието. Но вместо да продължи да язди към хребета на хълма, насочи коня надолу, към езерото. Сякаш бе привлечен от магическата мощ на вълшебството, дремещо там, долу, на дъното, в бездната на водите. Конят стъпваше боязливо по ситните камъчета, с тихо пръхтене, давайки да се разбере, че и той усеща магическата аура.

Когато се спусна до долу, до самия бряг, рицарят слезе от коня и го поведе за юздата. Приближи се до края на водата, където сред цветните камъчета си играеха малки вълни.

Клекна, скърцайки с ризницата си. Подплашвайки дребните рибки, загреба вода в събраните си длани. Изпи я бавно и внимателно – от леденостудената вода устните и езикът му изтръпваха, болка пробождаше зъбите му.

Когато отново загреба от водата, до него долетя звук, носещ се по повърхността на езерото. Той вдигна глава. Конят изпръхтя, сякаш потвърждавайки, че и той е чул.

Рицарят наостри уши. Не, не му се беше сторило. Чуваше някой да пее. Жена. Или по-скоро – девойка.

Както всеки друг рицар, и този беше възпитан със стиховете на бардовете и рицарските романи. В девет от десет случая пеенето или стоновете на девойките бяха примамки; насочилите се към гласовете рицари редовно попадаха в капани. Нерядко смъртоносни.

Но любопитството надделя. В края на краищата рицарят беше само на деветнайсет години. Той беше страшно смел и изключително лекомислен. Славеше се с първото и беше прочут с второто.

Провери дали мечът се движи добре в ножницата, след което поведе коня по брега в посоката, от която се носеше пеенето. Не се наложи да ходи далеч.

Брегът беше осеян с големи скали, донесени от ледници – тъмни, полирани до блясък, сякаш играчки на великани, небрежно нахвърляни или забравени след приключване на играта. Някои от скалите лежаха във водите на езерото, чернееха се под прозрачната повърхност. Други се подаваха над водата, наподобяващи гърбове на левиатани, и вълните ги отмиваха. Но повечето от скалите лежаха на брега – от плажната ивица до гората. Част от тях бяха заровени в пясъка, подавайки се само частично, и можеха да се правят единствено догадки за това какви са истинските им размери.

Пеенето, което дочуваше рицарят, се носеше точно иззад тези крайбрежни скали. А девойката, която пееше, не се виждаше. Рицарят дръпна коня, придържайки го за мундщука, за да не цвили и да не пръхти.

Дрехите на девойката лежаха на една скала, потопена във водата и плоска като маса. Самата девойка, гола, потопена до кръста, се къпеше, пляскайки във водата и припявайки. Рицарят не разбираше думите.

И в това нямаше нищо чудно.

Девойката – той можеше да си заложи главата – не беше човек от плът и кръв. За това свидетелстваха слабото ѝ тяло, странният цвят на косите, гласът ѝ. Рицарят беше сигурен, че ако тя се обърне, той ще види огромни бадемови очи. И ако девойката отметне пепелявите си коси, под тях със сигурност ще се покажат уши с остри върхове.

Да, това беше обитателка на Faërie. Вълшебница. Една от Tylwyth Teg. От онези, които пиктите и ирландците наричаха Daoine Sidhe, Народа на хълмовете. Една от онези, които саксите наричаха елфи.

Девойката за миг престана да подпява, потопи се до шията във водата, закашля се и започна да ругае със съвсем обикновени думи. Но рицарят не се подлъга по това. Както е добре известно, вълшебниците могат да ругаят по човешки. Нерядко – по-цветисто и от каруцар. И много често ругатните им са встъпление към някой от злонамерените им номера, по които много си падаха вълшебниците – например увеличаване на носа на някого до големината на краставица или намаляване на мъжествеността му до размерите на бобено зърно.

Рицарят не се изкушаваше нито от първата, нито от втората възможност. Той вече се готвеше да се оттегли дискретно, когато внезапно го издаде конят. Не, не неговият собствен кон, който той държеше за ноздрите – той беше спокоен и тих като мишле. Издаде го конят на вълшебницата – врана кобила, която рицарят първоначално не беше забелязал между скалите. Тя прокара копито през ситния чакъл и изцвили приветствено. Жребецът на рицаря дръпна глава и отговори най-учтиво. Ехото се чу и под водата.

Вълшебницата изскочи от езерото, за момент демонстрирайки пред рицаря цялата си прелест. Хвърли се към скалата, на която лежаха дрехите ѝ. Но вместо да грабне някой парцал и скромно да се прикрие, елфката хвана меча си, измъкна го със свистене от ножницата и го размаха изключително ловко. Това отне само миг, след който тя клекна или падна на колене, скривайки се под водата до носа си и оставяйки над повърхността само протегнатата си ръка, стиснала меча.

Рицарят се отърси от първоначалното си слисване, пусна юздата и коленичи на влажния пясък. Веднага осъзна кого вижда пред себе си.

– Приветствам те – измънка той, протягайки ръце. – Това е огромна чест за мен… Огромна чест, о, Господарке на езерото. Приеми този меч…

– А може би ще се изправиш и ще се обърнеш на другата страна? – Вълшебницата се подаде над водата. – Може би ще престанеш да зяпаш? И ще ми позволиш да се облека?

Той се подчини.

Чу плясъка на водата, когато тя излезе на брега, чу шумоленето на дрехите ѝ, чу как тя тихо ругае, обличайки ги върху мокрото си тяло. Той гледаше враната кобила и нейната гладка и блестяща като на къртица козина. Несъмнено кобилата беше расова и омагьосана. И със сигурност беше обитателка на Faërie, също като господарката си.

– Можеш да се обърнеш.

– Господарке на езерото…

– И да се представиш.

– Галахад от Каер Беник. Рицар на крал Артур, владетеля на замъка Камелот, владетеля на Топлата страна, а също така и на Думнония, Дифнейнт, Повис, Дифед…

– А Темерия? – прекъсна го тя. – Редания, Ривия, Аедирн? Нилфгард? Тези названия говорят ли ти нещо?

– Не. Никога не съм ги чувал.

Тя сви рамене. Освен меча, в ръцете си държеше обувки и риза. Изпрана и изцедена.

– Така и предполагах. А коя дата е днес?

– Днес е… – зяпна той, крайно удивен, – второто пълнолуние след Белтан… Госпожо…

– Цири – отвърна тя машинално, въртейки ръце, за да намести дрехата върху тялото си. Говореше странно, очите ѝ бяха големи и зелени…

С типично женски жест тя отметна влажните си коси назад и рицарят неволно въздъхна. И не само защото ухото ѝ се оказа съвсем обикновено – ни най-малко елфическо, а човешко. Бузата ѝ беше обезобразена с грозен белег. Бяха я ранили. Но възможно ли е да бъде ранена вълшебница?

Тя забеляза погледа му, присви очи и сбърчи нос.

– Да, това е белег! – каза тя с изумителния си акцент. – Защо имаш такъв изплашен вид? Нима белезите са толкова странно нещо за един рицар? Толкова ли е уродлив?

Бавно, с двете си ръце, той свали качулката на ризницата си и отметна косата си назад.

– Наистина не е странно за един рицар – каза той не без юношеска гордост, демонстрирайки своята едва заздравяла рана, спускаща се от слепоочието към скулата. – А уродливи са само белезите върху честта. Аз съм Галахад, син на Ланселот Езерния и Илейн, дъщерята на крал Пелес, господаря на Каер Беник. Тази рана ми бе нанесена от Бреунис Безмилостния, безчестния осквернител на девици, преди да го сразя в честен двубой. Наистина съм достоен да получа този меч от твоите ръце, о, Господарке на езерото…

– Моля?

– Мечът. Готов съм да го приема.

– Това е моят меч. Няма да позволя на никого да го докосне.

– Но…

– Какво „но“?

– Господарката на езерото винаги… Тя винаги излиза от водите и подарява меча.

Девойката помълча известно време.

– Разбирам – каза тя най-накрая. – Всяка страна си има своите обичаи. Съжалявам, Галахад, или както там се казваш, но явно не си попаднал на тази Господарка, която ти трябва. Аз не подарявам нищо. И не позволявам да ми отнемат нищо. Нека да сме наясно.

– Но нали ти идваш от Faërie, Господарке? – осмели се да попита той.

– Идвам… – отговори тя след малко, а зелените ѝ очи изглеждаха така, сякаш са вторачени в бездна от пространство и време. – Идвам от страната Ривия, от град със същото наименование. От езерото Лок Ескалот. Доплувах дотук с лодка. Имаше мъгла. Не виждах бреговете. Чувах само цвиленето на Келпи… Моята кобила, която тичаше подире ми.

Тя разстла мократа риза върху камъка. Рицарят въздъхна отново. Ризата беше изпрана, но не напълно. Навсякъде по нея се виждаха кървави петна.

– Течението на реката ме донесе тук – поде девойката, която или не беше забелязала, че той е видял кръвта, или се направи, че не е забелязала. – Течението на реката и магията на еднорога… Как се казва това езеро?

– Не знам – призна си той. – Важното е, че е в Гуинед…

– Гуинед?

– То се знае. Ето тази планина е И Уидва. Ако се придържаш към лявата ѝ страна и прекосиш горите, след два дни ще достигнеш Динас Динлъй, а след това – Каер Датал. А реката… Най-близката река се казва…

– Няма значение как се казва най-близката река. Имаш ли нещо за хапване, Галахад? Умирам от глад.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.