Възпитание на характера – за родители и тийнейджъри

Виктор Франкъл разказва, че заточените в концентрационните лагери по време на Втората световна война си спомнят безпогрешно хората, които ходели от барака в барака и утешавали останалите, помагали им и много често им давали последния си къшей хляб. Може и да са били малко на брой, но са дали достатъчно доказателства, че на човек може да му се отнеме всичко без едно – последното му притежание: избора какво да направи, за да реши сам съдбата си, за да върви по собствения си път.

Посланието на Франкъл е ясно и обнадеждаващо: колкото и много да са бедите, изсипали се върху човека, колкото и да е тъмен хоризонтът в онзи момент, човек винаги има ненарушима свобода да действа според своите разбирания, винаги му остава надеждата.

Но как да внушим надежда в семейството?

Много дребни неща могат да помогнат да се постигне това. Например:

  • Всичките ни действия да излъчват положителен заряд. Да не оставяме никого съсипан. Да съобщаваме първо за нещата, които вървят добре, а за тези, които не вървят добре, да казваме само необходимото.
  • Може би по някаква причина децата те виждат рядко – вкарвай кислород в малкото време, когато сте заедно.
  • Внимавай да не изпаднеш в глуповат оптимизъм – евтин заместител на надеждата. Кухите оптимисти нанасят удари срещу действителността. А реалистите, обратно, умеят с надежда да се изправят срещу действителността в нейната цялост, защото надеждата не е нито утешение за малки деца, нито наркотик за наивници.
  • Хората имат нужда от време на време някой да им казва, че са си свършили работата добре. Жалко е, но някои явно не умеят да изказват похвали, макар че това е много по-важно, отколкото изглежда.
  • Бъди предвидлив и избягвай злините, които може да бъдат предотвратени. Надеждата не е глупаво примирение, прибавено към наивен оптимизъм. Нейното предназначение е да ни помогне да работим, да променяме действителността и така да избягваме злините, доколкото е възможно.
  • Посрещай спокойно неприятностите, пораженията, пакостите и грешките на децата си. Помисли: и получилите най-старателно възпитание понякога допускат груби грешки. Затова случайното невнимание, пък било то и сериозно, не е причина за отчаяние. Светът няма да свърши, ако синът ти се прибере пиян след тържество някоя вечер или дъщеря ти запали цигара с марихуана с компанията си. Това, разбира се, е сериозно и трябва да се действа бързо и решително, но все още има спасение.

Често грешките, натрупвани с времето, боядисват бъдещето в черно и ти се струва, че
всичко ще свърши зле. В един момент започва да ти се струва, че нищо няма смисъл и че нямаш сили да продължаваш да се бориш, без да виждаш края на пътя…

Би било прекрасно да имаш светлина и във всеки един момент, всеки ден, цял живот да виждаш пътя ясно. Би било много хубаво, успокояващо, чудесно. Но невинаги има такава светлина. Тя се появява в точно определен момент и само няколко часа след това вече я няма. В едни дни я има, в други – не. А може да дойде и особено тъмна буря. Ние обаче трябва да продължаваме напред.

Някои хора изоставят борбата просто защото не могат да постигнат целите си изцяло, сто на сто. Липсва им надеждата да продължават да строят скромно всеки ден, въпреки че това са само два или три процента от плана.

Направи малкото, което можеш да направиш, и се постарай всеки у вас вкъщи да направи това малко, което може да направи, и нещата скоро ще се променят. Не се страхувай толкова от бъдещето, вложи повече смелост в настоящето. Не е хубаво също да допускаш миналото да влияе прекалено силно, независимо дали става дума за огорчение, или за скръб.

Ако е огорчение, спомни си руската поговорка: „Да скърбиш за миналото е като да гониш вятъра“. Вместо да се въртиш сред едни и същи повтарящи се мисли, вместо да казваш, че светът е отвратителен, а всички хора са егоисти и се грижат само за своите неща, помисли как всеки да направи своя живот и живота на четиримата, петимата, петнайсетте или двайсетте човека около себе си по-добър. По-малко въпроси, по-малко оплаквания, повече работа.

Ако е скръб, трябва да помислиш дали този спомен не би могъл да освети настоящето, или е неумело убежище за чувствата, за да не се изправиш пред днешния ден.

Други се обезсърчават, защото виждат в много черни краски професионалното си бъдеще или бъдещето на своята връзка. Сега нещата не са никак лесни…

Не е и трудно да изпаднеш в измамно бягство пред сянката на „няма бъдеще“.

Това е изкушението да избягваш ежедневните усилия, да търсиш убежище в кратките измамни мигове на наслада, в примамливата лъжа да спреш хода на времето с бляновете си за тези мигове на бягство.

Така един ученик може цели учебни часове да си мисли какво ще прави през почивните дни, цели седмици – как ще дойде лятото, и с години да бленува възпитание на характера как щастието ще дойде с университетския живот и със започването на работа по избраната професия, или с брака… или с пенсионирането, и не разбира, че бъдещето е в настоящето.

Повече информация по темата можете да намерите в книгата „Възпитания на характера” на Алфонсо Агило, издателство “Колибри”.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.