„Въздействие“ от Джейн Остин

Познат и със заглавието „Доводите на разума“,  „Въздействие“ е последният и най-зрял роман на Джейн Остин. 

За авторката

Джейн Остин (1775–1817) е една от най-известните и обичани английски писателки.                                                                                                                  Романите й „Гордост и предразсъдъци“, „Разум и чувства“, „Ема“, „Въздействие“ (издаван и под заглавие „Доводите на разума“) и до днес се радват на нестихващ интерес. В тях авторката описва живота на дребната аристокрация в провинциална Англия. Невероятното съчетание между романтизъм и реализъм, неподправен хумор и хаплива ирония прави книгите й неустоими. А когато към всичко това се прибавят и увлекателните сюжети, остроумните диалози и проницателните наблюдения за човешката природа, става ясно защо Джейн Остин продължава да е любима авторка на млади и стари.

За книгата

Ан Елиът, красивата и изтънчена дъщеря на суетен и разточителен баронет, е проявила лошия вкус да се влюби в беден моряк, чиято единствена препоръка са личните му качества. Това не може да се допусне! Осем години по-късно Ан все още тъгува по изгубената любов. И изведнъж се появява ТОЙ – преуспял и свободен, готов да се обвърже с всяка жена, освен с онази, която го е отблъснала. Но лесно ли се забравя истинската любов? Когато си срещнал жената на мечтите си, можеш ли да отдадеш сърцето си на друга?

Откъс

Глава първа

Сър Уолтър Елиът, господарят на Келинч Хол в Съмърсетшир, бе човек, който никога не би посегнал за свое удоволствие към друга книга освен „Баронетите“*. В нея той намираше занимание в свободните часове и утеха, когато бе потиснат; страниците й будеха у него възторг и почитание, докато размишляваше колко малко титулувани особи произлизат от наистина стари родове; чрез нея всяко неприятно чувство, породено от домашните дела, естествено се превръщаше в жалост и възмущение, докато четеше безбройните имена на пръкнали се едва през последния век благородници. И ако всички други страници на книгата се окажеха безсилни да го разтушат, сър Елиът можеше да прочете собствената си история с неизчерпаем интерес. Тъкмо на тази страница винаги се отваряше любимият му том.

*Родословна книга на английската аристокрация. – Б. р.

„ЕЛИЪТ ОТ КЕЛИНЧ ХОЛ

Уолтър Елиът, роден на 1 март 1760 г., сключил брак на 15 юли 1784 г. с Елизабет, дъщеря на Джеймс Стивънсън от Саут Парк, графство Глостър; от същата (починала през 1800 г.) има потомство: Елизабет, родена на 1 юни 1785 г., Ан, родена на 9 август 1787 г., мъртвороден син, 5 ноември 1789 г., Мери, родена на 20 ноември 1791 г.“

Така изглеждаше текстът, излязъл изпод ръцете на печатаря, но сър Уолтър го бе доукрасил, като за собствено и на потомците си сведение след датата на раждане на Мери бе добавил следните думи: „Омъжила се за Чарлз, първороден син на Чарлз Мъсгроув от Ъпъркрос, графство Съмърсет, на 16 декември 1810 г.“, а освен това беше дописал и точната дата, на която бе изгубил съпругата си.

По-нататък в обичайния за подобни текстове стил се описваха историята и възходът на този древен и уважаван род: как първо се заселили в Чешир, как били споменати още у Дъгдейл*, как им била възложена службата „главен шериф“, как представлявали цял окръг в три парламента поред, с какви подвизи на вярност към Короната се прославили, как получили титлата „баронет“ още през първата година от царуването на Чарлз Втори; изброяваха се всички Мери и Елизабет, за които се оженили – всичко на всичко две страници голям формат. Текстът завършваше с фамилния герб и изречението: „Родово имение Келинч Хол, графство Съмърсет“. За финал служеше още една ръкописна вметка на сър Уолтър:

„Предполагаем наследник: Уилям Уолтър Елиът, правнук на втория сър Уолтър“.

*Сър Уилиам Дъгдейл (1630-1686), историк и специалист по генеалогия; автор на „Баронетите на Англия” (1675-1676). – Б. р.

Суетността бе главна черта в характера на сър Уолтър Елиът – суетност както по отношение на външния вид, така и на общественото положение. На младини той се славеше със забележителна външност и дори сега, на петдесет и четири годишна възраст, все още бе много представителен мъж. Малко са дамите, които могат да се похвалят с такива грижи за външния си вид, а дори и камериер на нововъздигнат лорд едва ли би бил по-доволен от общественото си положение. По-високо от достойнството на красотата той поставяше единствено благословения дар на титлата „баронет“ – ето защо сър Уолтър Елиът, който се радваше и на двете, бе постоянен обект на собственото му уважение и всеотдайна привързаност.

Трябва все пак да се отдаде заслуженото на представителната му външност и високото обществено положение, тъй като именно заради тях той се бе сдобил със съпруга, чиито достойнства на характера далеч превъзхождаха неговите собствени. Покойната вече лейди Елиът бе чудесна жена, разумна и приветлива, а нейната преценка и поведение – ако можеше да й се прости младежкото увлечение, което я направи лейди Елиът – бяха напълно безукорни през всичките години на брака. Цели седемнадесет години тя бе успяла да търпи, смекчава и прикрива лошите му черти и да насърчава истинските му достойнства. И макар самата лейди Елиът да не беше особено щастлива, тя бе успяла да намери достатъчно радост в домашните си задължения, в приятелите и децата си, за да се чувства свързана с живота и да не е безразлична, когато се наложи да се раздели с него. Три момичета – по-големите на шестнайсет и четиринайсет години – бяха ужасно наследство, което една майка може да остави, и почти непосилно бреме за авторитета и наставленията на един самовлюбен и глупав баща. Но тя имаше една наистина близка приятелка, разумна, достойна жена, която заради привързаността си към нея се бе заселила наблизо, в селото Келинч. Именно на нейната добрина и съвети лейди Елиът бе разчитала да поддържа доброто възпитание и нрав, които тъй усърдно бе формирала у дъщерите си.

Независимо от очакванията на всичките им познати, тази приятелка и сър Уолтър не се ожениха. От смъртта на лейди Елиът бяха минали тринадесет години, а двамата продължаваха да бъдат близки съседи и сърдечни приятели, но той си оставаше вдовец, а тя – вдовица.

Това, че лейди Ръсел – жена на средна възраст, с улегнал характер и изключително заможна при това – не си и помисляше за втори брак, не се нуждае от оправдания пред обществото, което е по-склонно да недоволства, когато една жена се омъжи повторно, отколкото ако не го направи. Но фактът, че сър Уолтър продължаваше да живее самотно, вече има нужда от обяснение. Нека тогава споменем, че сър Уолтър, като добър баща (и след като преживя едно-две тайни разочарования в отношенията си с нежния пол), се гордееше, че е останал сам в името на скъпите си дъщери. За едната от тях – най-голямата – той наистина би се отказал от всичко, макар и не с особена охота. На шестнайсет години Елизабет беше наследила всички права и привилегии на майка си, а понеже беше изключително красива и тъй много приличаше на него самия, влиянието й беше голямо и двамата съжителстваха в хармония. Двете си други деца той смяташе за твърде маловажни. Мери донякъде се бе издигнала в очите му, след като стана мисис Чарлз Мъсгроув, но Ан, с нейния изтънчен ум и благ характер, които би трябвало да й спечелят уважението на всеки истински разумен човек, нямаше никаква тежест пред баща си и сестра си. Нейната дума не значеше нищо, нейната участ бе винаги да отстъпва – тя беше просто Ан.

За лейди Ръсел обаче тя бе най-скъпата и високоценена кръщелница, любимка и приятелка. Лейди Ръсел обичаше и трите момичета, но само в Ан тя виждаше да оживяват чертите на покойната им майка.

Преди няколко години Ан Елиът беше много хубаво момиче, но тази моминска свежест помръкна преждевременно. Дори в разцвета на хубостта й обаче, баща й не намираше у нея нищо, което да го възхити (тъй различни бяха деликатното й лице и кротките тъмни очи от неговите собствени), а сега, когато бе посърнала и отслабнала, той съвсем престана да й обръща внимание. Големи очаквания за Ан той никога не беше хранил, но напоследък съвсем бе загубил надежда, че някога ще прочете името й на друга страница в любимите си „Баронети“. Така шанс за равностоен брак той виждаше единствено в Елизабет; Мери бе свързала съдбата си със стар провинциален род, наистина уважаван и със солидно състояние, но тя бе внесла благородническата си титла в този съюз, без да получи нищо в замяна. Елизабет щеше да се омъжи много по-сполучливо, колкото и време да се наложеше да чака.

Случва се понякога жената да е по-красива на двадесет и девет години, отколкото е била на деветнадесет; а и общо взето, ако не е преживяла болест или големи тревоги, в този период от живота жената наистина не губи нищо от очарованието си. Тъкмо така бе станало с Елизабет – тя бе все същата красива мис Елиът, каквато си беше и през последните тринайсет години, а и на сър Уолтър можеше да бъде простено, че сякаш бе забравил възрастта й – или поне донякъде да се разбере заблудата му, тъй като виждаше себе си и Елизабет все така цветущи сред повехналите лица на всички останали. Годините не бяха пощадили никого от семейството и познатите му: Ан изглеждаше измъчена, Мери – загрубяла, а остаряващите лица на съседите и все по-гъстата паяжина от бръчици край очите на лейди Ръсел отдавна го смущаваха.

Елизабет не бе чак толкова доволна от положението си, колкото бе баща й. От тринадесет години тя беше господарка на Келинч Хол, тя се разпореждаше и управляваше, при това със самообладание и решителност, непривични за младата й възраст. Цели тринайсет години тя определяше правилата в дома, първа се качваше в каретата и само лейди Ръсел я превъзхождаше по старшинство, когато украсяваха с присъствието си едно или друго светско събитие в околността. Тринадесет мразовити зими тя откриваше всеки бал, който даваха в оскъдно населената им област. В продължение на тринадесет години в разцвета на пролетта тя пътуваше към Лондон с баща си, за да прекара няколко седмици в светски удоволствия сред отбрано столично общество. Елизабет носеше спомените за всичко това и добре осъзнаваше, че вече е на двадесет и девет; тази мисъл й носеше известно съжаление и дори тревога за бъдещето. Все още бе напълно уверена, че не е загубила нищо от красотата си, но усещаше, че наближава опасна възраст, и щеше да се радва, ако получи предложение от кандидат, в чиито жили тече кръв на баронет, през следващата година или най-много две. Тогава би могла отново да вземе в ръце „книгата на книгите“ с удоволствието, каквото изпитваше в ранната си младост. Но сега тя не й носеше радост. Отвореше ли я, погледът й веднага попадаше на собствената й рождена дата, до която липсваше дата на женитба, за разлика от тази на най-малката й сестра – а това би омръзнало на всеки. Дори на няколко пъти, когато баща й я оставяше отворена на масата близо до нея, тя я беше затваряла, без изобщо да я поглежда, и я бе избутвала настрани.

Освен това бе преживяла едно разочарование, за което тази книга и страниците, посветени на собственото й семейство, постоянно й напомняше. „Предполагаемият наследник“, същият този Уилям Уолтър Елиът, чиито права бяха тъй щедро подкрепяни от баща й, бе причина за това разочарование.

Още съвсем млада – веднага щом разбра, че ако не се сдобие с брат, Уилям ще наследи титлата “баронет”, тя бе решила да се омъжи за него. Сър Уолтър винаги бе намирал това решение за повече от разумно. В младежките си години Уилям им бе съвсем непознат, но скоро след смъртта на лейди Елиът сър Уолтър бе потърсил връзка с него. Макар тези опити да не бяха посрещнати с особена охота, баща й прояви настойчивост, отдавайки поведението му на естествения свян на младите. Именно така, по време на едно от пролетните им пребивавания в Лондон, когато разцъфтялата по-късно хубост на Елизабет едва бе напъпила, мистър Елиът най-сетне бе принуден да им се представи.

По онова време той беше много млад, току-що започнал да изучава право в университета. Елизабет реши, че е изключително приятен, затова и всички планове, свързани с него, бяха потвърдени. Отправиха му покана да посети Келинч Хол, а после месеци наред го очакваха и непрекъснато говореха за него. Но той така и не се появи. На следващата година отново го срещнаха в Лондон, по всеобщо мнение все така приятен, отново го омайваха и каниха, отново го чакаха – но той отново не дойде. Сетне до тях достигна вест, че се оженил. Вместо да търси щастието си, както е отредено на един наследник на рода Елиът, той си бе купил независимост, като си бе взел богата жена от простолюдието.

Сър Елиът бе дълбоко възмутен. Като глава на рода и носител на титлата той смяташе, че е трябвало да се допитат до него, особено след като публично бе демонстрирал близост с младия човек.

– Сигурно са ни видели заедно – отбеляза той, – веднъж в Татърсол* и на два пъти във фоайето на Камарата на общините.

*Лондонски аукцион за расови коне. – Б. р.

Той даде израз на неодобрението си, но не му обърнаха особено внимание. Мистър Елиът дори не си помисли да се извини – напротив, показа се също тъй равнодушен към вниманието, проявено от роднините му, колкото сър Уолтър го смяташе недостоен за него. Всички връзки с него бяха прекъснати.

Даже сега, години по-късно, тази твърде неприятна история с мистър Елиът все още предизвикваше гнева на Елизабет, която бе харесала младежа заради собствените му качества и още повече като наследник на бащината й титла. Само в негово лице силната й семейна гордост виждаше подходяща партия за най-голямата дъщеря на сър Уолтър Елиът. В целия списък на баронетите – като се започне от „А“ и се свърши до „Я“ – нямаше друг, който дълбоко в душата си тя да смяташе за равностоен. Но той се бе държал толкова възмутително, че макар и в момента, през лятото на 1814 г. тя още да носеше траурна лента заради смъртта на съпругата му*, това не променяше мнението й, че за този мъж не си струва дори да се мисли. Позорният му брак вероятно можеше да бъде някак си преглътнат, особено като се има предвид, че не беше благословен с наследник, но той бе отишъл още по-далеч: чрез любезни приятели семейството узна, че родственикът им говорел за тях с изключително неуважение, с най-обидни думи и презрение към кръвната им връзка и титлата, която един ден самият той щеше да наследи. А това не можеше да бъде простено.

*Етикетът при висшата класа изисква носене на пълен траур или поне на траурни ленти за починали сродници. – Б. пр.

Такива бяха преживяванията и мислите на Елизабет Елиът, такива бяха грижите и вълненията, които нарушаваха изисканото еднообразие на живота й; такива бяха чувствата, които оживяваха монотонното съществуване в малкото провинциално общество, но не успяваше да разнообрази часовете на безделие със занимания в полза на обществото, нито притежаваше умения и дарби, с които да ги запълни у дома.

Сега към тях се бе добавил още един повод за загриженост. Баща й все повече затъваше в парични затруднения. Тя знаеше, че напоследък взимаше в ръце „Баронетите“ най-вече за да отклони мислите си от трупащите се сметки към различни търговци и неприятните намеци на своя адвокат мистър Шепърд. Доходът от имотите в Келинч бе добър, но недостатъчен да поддържа престижа на своя собственик до висотата, която той считаше за нужна. Докато бе жива съпругата му лейди Елиът, във всичко имаше порядък, мяра и икономия, така че успяваха да задържат разходите на нивото на приходите. Със смъртта й обаче си отиде и здравият разум; оттогава насетне той непрестанно харчеше повече, отколкото кесията му позволяваше. Оказа се, че му е невъзможно да харчи по-малко; в крайна сметка той не правеше нищо, което положението му на сър Уолтър Елиът да не налагаше. И макар че едва ли би могъл да бъде упрекнат за това, той не само бе задлъжнял прекомерно напоследък, но и му напомняха за това тъй често, че вече нямаше смисъл да крие истината от дъщеря си. Още миналата пролет в Лондон той й бе намекнал за тези несгоди. Дори бе отишъл дотам да я попита:

– Можем ли да посвием разходите? Сещаш ли се за нещо, от което бихме могли да се лишим?

За чест на Елизабет трябва да кажем, че тя чисто по женски се стресна и сериозно се замисли как да постъпят. Накрая предложи две неща, от които да спестят: да спрат някои дарения за благотворителност, а също и да се откажат от новите мебели и завеси за салона. Към това тя с радост добави и предложението да не купуват подарък за Ан при завръщането си, каквато бе традицията от много години. Тези мерки обаче, въпреки твърде благородния си замисъл, не отговаряха на истинския размер на сполетялото ги зло. По тази причина сър Уолтър се почувства длъжен да й признае цялата истина. Елизабет обаче се бе изчерпала откъм предложения по отношение на спестовността. Тя се чувстваше онеправдана и нещастна, също като баща си; никой от тях не можеше да измисли как да намалят разходите, без да направят компромис с достойнството си или да стигнат до непосилни жертви, лишавайки се от удобства.

Сър Уолтър можеше да се разпорежда със съвсем малка част от имота, но даже и да имаше възможност да продаде земите си до последния акър, това не би имало никакво значение. С неохота бе склонил да ипотекира толкова, колкото бе допустимо, но никога не би паднал до низостта да продава. Не, той никога нямаше да посрами името си до такава степен. Той щеше да предаде имението Келинч в ръцете на следващия му стопанин цяло и непокътнато – както самият той го бе получил.

Двамата им близки приятели и довереници – мистър Шепърд, който живееше в близкото градче, и лейди Ръсел, бяха свикани на съвет. Явно и бащата, и дъщерята очакваха, че поне единият от тях ще измисли нещо, чрез което да измият срама от лицата си и да намалят разходите, без да бъдат принудени да правят компромиси с добрия вкус или гордостта си.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.