Ново луксозно издание на „Английският съсед” (ИК „Сиела”) от Михаил Вешим с твърда корица и илюстрации на художника Дамян Дамянов излезе броени дни преди края на 2018 г. по повод десет години от премиерата на романа през 2008-ма! Емблематичната творба на писателя-сатирик звучи повече от актуално и днес, а феновете на интелигентния хумор ще имат възможността да научат интересни подробности около създаването на „Английският съсед”, за които Вешим разказва от първо лице в книгата.
По повод 10-годишния юбилей от излизането на една от най-запомнящите се хумористични книги в съвременната българска литература – „Английският съсед”, първият роман на писателя-сатирик Михаил Вешим – по книжарниците е новото луксозно издание на творбата, облечено в твърди корици и илюстрирано от художника Дамян Дамянов.
В юбилейната книга Вешим разказва как му е хрумнала идеята за този сюжет и кои са лицата, вдъхновили персонажите в романа. Писателят проследява и историята на творбата – от фейлетона във в-к „Стършел”, през радиопиесата „Нотингам Форест” и новината за конкурса за сценарий на комедиен сериал от 8 епизода на Българска национална телевизия, който „Английският съсед” не печели, та чак до написването и публикуването на романа през 2008 г. и последвалия успех. Авторът на „Текила на разсъмване” и „Оксиморон” споделя също и интересни случки от снимачната площадка на едноименния сериал, който все пак вижда бял свят по БНТ през 2011 г. – за добре подбрания от режисьора Дочо Боджаков актьорски състав в лицето на Татяна Лолова, Биляна Петринска, Лесли Грантъм, Кръстьо Лафазанов, Валентин Танев, Ники Урумов, Краси Доков, Румен Угрински, Ирен Кривошиева, Тео Елмазов и др., за разходките на Грантъм из България и за решението му да се пренесе в страната ни, сякаш повлиян от персонажа си в „Английският съсед”.
Днес знаковият роман се радва и на превод на английски („The English Neighbour”, „Сиела”, 2015), който може да се закупи в родните книжарници.
В типичния си, добре познат за ценителите на качествения хумор стил, Вешим отбелязва в предговора на юбилейното издание на „Английският съсед”: „Като седнах да пиша „Съседа“, си поставих творческа задача: нито една мръсна дума! Хумористичен роман, но писан с чисти ръце и чисти думи – така, както правеха хумор българските класици Алеко и Чудомир, стършелите Мирон и Йордан Попов, царят на абсурда Станислав Стратиев… И много други автори, които съм познавал – и книгите им, пък и лично, големи хумористи, от които съм се учил. Защо при тях няма простотии – защото има вкус. Помислете си само за Алеко – героят му простак, но най-просташкият израз в устата на бай Ганю е „майка му стара!“…”
Именно заради този „хумор на чистите ръце” творбите на Михаил Вешим са обичани и четени от мнозина и днес, а името му е гаранция за смях и добро настроение.
Откъс от „Английският съсед”, Михаил Вешим
НОТИНГАМ ФОРЕСТ
Черните бяха на ход. Войнственият им офицер взе бялата пешка на Бе две.
– Шах!
Белите потърсиха отчаяно спасение на полето А две, но ги довърши топовната заплаха по линията.
– Пак шах! И мат!
Този път нямаше мърдане и белият цар се предаде. А загубилият играта предаде монета от петдесет стотинки на победителя:
– Печелиш, бай Щърбане!
Бай Щърбан Щърбанов, бивш полковник от службите, винаги печелеше турнирите в селото. Самият той твърдеше, че навремето е печелил и градско първенство… Но пропускаше да уточни, че градското първенство бе милиционерско и той бе началникът с най-висок чин сред играчите. А в милиционерските игри побеждава именно чинът.
– Искам реванш! – каза победеният и взе наново да реди фигурите.
Макар и загубил партията, Денчо, директорът на училището, напоследък ги местеше все по-добре. Беше започнал да играе и в интернет, нощем, в късните часове, и твърдеше, че косял наред ливадите. Скоро в световната мрежа нямало да остане шахматна ливада неокосена… Но играта „на вързано“ в селото повече го кефеше.
Двамата шахматисти играеха „на вързано“ в бар „Лондон“. Селската кръчма отскоро носеше името на английската столица, след като мъжът, с когото кръчмарката Глория живееше на семейни начала, потегли на гурбет към Острова. Щом получи първата картичка с плаващи корабчета по Темза, Глория така се разчувства, че тури над вратата табелата „Бар Лондон“… За да е заедно с любимия.
– Що „бар“? Да го кръстим „пъб“? – предложи Скинаря, вперил поглед в нейния пъп, на който предизвикателно блещукаше камъче. Пъп, изложен винаги на показ, както повелява днешната фолк мода.
Тогава Глория протегна ръка и го плесна по бръснатата глава. Уж шамар, а прозвуча като закачка. Противно на противния си характер Скинаря не и отвърна, а съвсем по християнски подложи и другата си буза… Глория пак го перна. А вечерта той перна нея в стаичката зад бара, върху кушетката, до стената, на която, забити с габърчета, висяха картички от Лондон… Всичките подписани: „На Глория – с любов!“…
– Това е мойта любов! – показа му тя картичките. – А с теб ще правим само секс!
Прозвуча като сделка, но Скинаря с радост я прие. Какво друго да иска келеш на двайсет и няколко години от трийсетгодишна кака?… Любов?… Скинаря в момента нямаше нужда от любов. Стигаше му, че обича родината и мрази нейните врагове – цигани, турци и чужденци.
– Само никой да не разбира! – предупреди го красивата Глория, която се обличаше предизвикателно, но държеше на доброто си име и безукорно поведение в селото. – Нямаме нищо общо!
*
И Скинаря почна добре да се преструва, че няма общо с барманката. Преди изпиваше с очи повдигнатите ѝ гърди, стегнатия корем и прилепналите дънки. Сега изпиваше по някоя бира на бара и се правеше, че апетитните ѝ форми не го кефят. Сякаш играта на шах повече го привличаше, та в момента следеше с поглед масата на шахматистите.
– Це две – Це четири! – Щърбанов обяви тържествено първия ход на новата партия. – Английско начало!
– Леко, бай Щърбане! – клъцна го Денчо. – Началото ти е английско, ама да не се удавиш като влах в ендшпила!
– За англичанина ли говорите? – обади се Скинаря от бара.
Двамата шахматисти попитаха заедно, без да вдигат глави от дъската:
– Кой англичанин?
– Дето купил къщата на Ванчо… Вече и в наше село си имаме англичанин!
Щърбанов премести следващия ход и обобщи мрачно:
– Само той ни липсва!
Една муха бръмна и кацна върху шахматната дъска, на бито поле.
Муха лазеше по дебелия нос на адвоката Терзиев, по прякор Теразини. Той бе получил тоя прякор от италиански сериал за мафията. Прякорът му кацна като насекомо върху адвокат, лепна се за него и направо взе да му отива.
Прозорецът на съдебната зала бе отворен към улицата и оттам долиташе пърпорене на двутактов двигател.
– Затворете!… – нареди съдията, защото трабантът подаваше все по-мръсна газ, придружена с воня.
Адвокатът Теразини пъргаво скочи, за да изпълни нареждането на съда. Мухата от носа му литна навън, отегчена от бавната юридическа процедура.
– След като разгледа иска на ищеца Николай Георгиев Николов – прочете съдията, – за промяна на личното и фамилното име, съдът реши!
Последва пауза, в която нищо не бръмна – нито муха, нито дори трабант.
– Приема промяната на личното име, но отхвърля иска в частта му за фамилно име. Мотивите на съда са изложени в съдебното решение. Решението подлежи на обжалване в законно установения срок…
Навсякъде по света, когато съдията чете съдебно решение, присъстващите се изправят на крака. Тук ищецът – понапълнял субект към четиридесетте, облечен в червена фланелка на „Ман Юнайтед“, беше полуизправен-полуседнал върху масата и клатеше единия си крак като махало. Махалото завършваше с подпетена маратонка, нахлузена на босо. Докато съдията правораздаваше, ищецът се почесваше с едната ръка зад врата, а с другата – под корема, някъде около чатала.
– Нищо не загрях! – изпъшка той накрая.
И сигурно щеше да добави нещо нецензурно, но адвокатът Теразини го подхвана и го изведе извън залата.
– Честито, Николай! – тупна го отвън по рамото. – Честит ти Нотингам! Нотингам Георгиев Николов!
– Делото се води за Нотингам Форест! – чак сега ищецът загря смисъла на съдебното решение. – Форест съм, Теразини, фамилията е важна! Само Нотингам нищо не значи!… Такива има хиляди…
– Ще обжалваме!… – успокои го адвокатът.
– В Страсбург! И там ще водя дело! – викна човекът с ново име Нотингам. – Абе, каква е тая наша демокрация, дето не ти дава да се казваш, както си искаш!
Политическият лозунг за повече демокрация прозвуча на стълбите пред сградата на общинския съд. Същата сграда помещаваше и прокуратурата, както и чиновниците от някои общински служби. Някакъв непознат, стиснал под мишница папка с документи, заплеснат по табелките на входа, се бутна в червената фланелка на „Ман Юнайтед“.
– Сори! – каза непознатият.
– Ще ти дам едно „сори“ зад врата! – обърна се Нотингам, вдигнал дясна ръка да правораздава, но в тоя момент към него се насочи камерата на общинската телевизия „Антена“.
Досадният репортер на кабеларката забоде микрофона в носа му.
– Поздравления, господин Нотингам! Вие сте един голям българин!… Откога водите делата?…
Дясната ръка цапардоса микрофона:
– Бегай бърже!
