„Тревожни хора” от Фредрик Бакман: какво не им е наред на хората в днешно време?

„Тревожни хора” – нов роман от един от любимите автори на българския читател Фредрик Бакман („Човек на име Уве”, „Баба праща поздрави и се извинява” и др.) – излиза на български за коледните празници.

Свръхпопулярният писател от шведски произход Фредрик Бакман, който спечели сърцата на читатели по цял свят със смешния през сълзи „Човек на име Уве” и трогателната история „Баба праща поздрави и се извинява”, публикува нов роман преди коледните празници – „Тревожни хора”. Известен със способността си да разкрива най-съкровените кътчета от човешката душа с топлите си, трагикомични истории за малките хора, борещи се за свое място на този свят, Бакман навлиза в нова територия с може би най-смешната си история досега.

Крайно неуспешен опит за банков обир завършва с това обирджията да се заключи в малък апартамент заедно със свръхентусиазиран брокер, двама кисели любители на „ИКЕА”, жена в напреднала бременност, суициден мултимилионер и… заешка глава. Полицията обсажда сградата. Също така води преговори. И носи пица на заложниците.

В крайна сметка драмата има щастлива развръзка! Обирджията се предава и пуска всички заложници на свобода. Но когато полицаите нахлуват в апартамента, за да заловят виновника, вътре няма никого. Въпросите пред детективите са ясни.

Как е успял да се измъкне извършителят в класическата мистерия зад затворени врати?

Защо всички са толкова ядосани?

И какво собствено не им е наред на хората в днешно време?

„Тревожни хора” е чисто нов поглед към класическата мистерия, преплетен с абсурдисткия хумор на Скандинавия, който всички заобичахме с Юнас Юнасон. Светът на Фредрик Бакман – винаги огрян от слънчевото съвършенство на хумора и добротата – е населен от герои, които биха могли да бъдат всеки от нас. Където дори злодеятелите носят добра душа и където можем да бъдем щастливи въпреки абсурда на всекидневието – или може би именно заради него.

Откъс от “Тревожни хора”, Фредрик Бакман

Банков обир. Заложническа драма. Стълбище, пълно с полицаи, на път да нахлуят в апартамент. Лесно се стигна дотук, много по-лесно, отколкото може би си мислят хората. Всичко необходимо беше просто една много, много лоша идея.

Това е история за много неща, но най-вече за идиоти. Ето защо още тук трябва да се отбележи, че винаги е твърде лесно да обявим другите хора за идиоти, ако сме забравили, че почти винаги е идиотски трудно да бъдеш човек. Особено ако в живота ни има хора, заради които самите ние се опитваме да бъдем що-годе добри хора.

Защото в днешно време от всички нас се очаква да се справяме с непонятно много неща. Трябва да имаме работа и жилище, и семейство, и чисто бельо, и да плащаме данъци, и да помним паролата за скапания уайфай. Някои от нас така и не успяват да се справят с целия този хаос. Животът си тече, Земята препуска с два милиона километра в час през Космоса, а ние треперим паникьосано на повърхността ѝ като изгубени чорапи. Сърцата ни са сапуни, които изпускаме, ако се отпуснем дори за секунда, а те се плъзват някъде далеч и се влюбват или разбиват просто така. Нямаме контрол. Затова се научаваме да се преструваме постоянно: на работа, в брака, с децата и с всичко останало. Преструваме се, че сме нормални, образовани, че разбираме какво означава „ниво на амортизация“ и „темп на инфлация“. Че знаем как се прави секс. Истината е, че знаем за секса точно толкова, колкото и за USB кабелите, а с малките гадове винаги се получава от четвъртия път. (Не, не, не, да, ВЛЕЗЕ!) Преструваме се, че сме добри родители, а единственото, което правим в действителност, е да даваме на хлапетата храна, дрехи и мъмрене, ако налапат дъвка, която са намерили на земята. Едно време сме имали аквариум с рибки, които са умрели до една, а не знаем за децата повече, отколкото за рибките, така че тази отговорност ни плаши до смърт всяка сутрин. Нямаме план, просто се опитваме да изкараме до края деня, защото утре идва нов.

Понякога ни боли, боли ни ужасно поради единствената причина, че не се чувстваме добре в кожата си. Понякога ни обзема паника, защото има сметки за плащане и трябва да бъдем възрастни, а не знаем как, и е отчайващо лесно да се провалим.

Всички обичаме някого, а на всички, които сме обичали някого, ни се е случвало да будуваме обезверено, като се мъчим да намерим начин и сили да продължим да бъдем хора. Понякога това ни кара да правим неща, които впоследствие изглеждат непонятни, но тогава са ни се стрували като единствения изход.

Просто една много, много лоша идея. Това е всичко необходимо.

Една сутрин например трийсет и девет годишен човек излезе навън с пистолет в ръка и фактът, гледан от разстоянието на времето, наистина си е смайваща идиотщина. Това е история за заложническа драма, но не такава беше идеята. Или тъй де, идеята беше да има история, но не и заложническа драма. Идеята беше да се осъществи банков обир. Но стана така, че всичко отиде леко по дяволите, както понякога става с банковите обири. И трийсет и девет годишният човек побягна, без да има план за бягство, а за плановете за бягство важи същото, което майката на обирджията винаги казваше, когато детето ѝ забравеше кубчета лед и резенчетата лимон в кухнята и трябваше да изтича обратно: „Каквото нямаш в главата, трябва да компенсираш с краката!“. (Необходимо е да се отбележи, че когато тя почина, толкова голяма част от организма ѝ се състоеше от джин с тоник, че отказаха да я кремират поради опасност от експлозия, но това не означава, че приживе не бе давала добри съвети.) Та след банковия обир, който не се превърна в банков обир, дойде полицията, разбира се, и обирджията се затича по тротоара с всички сили, пресече улицата и влезе през първата възможна врата. Може би е малко сурово да наречем обирджията „идиот“ само заради това, но… сами виждате. Постъпката определено не беше адски умна. Вратата водеше към стълбище, което нямаше други изходи, така че обирджията нямаше друг избор, освен да продължи нагоре. От значение е, че обирджията беше в нормалната за трийсет и девет годишен човек кондиция. С други думи, не беше от светските трийсет и девет годишни, които се справят с кризата покрай наближаващия им четиресети рожден ден, като си купуват неприлично скъпи панталони за колоездене и шапки за плуване, защото имат черна дупка в душата си, която се храни със снимки в Инстаграм. По-скоро беше от трийсет и девет годишните, които ежедневно консумират сирене и пшенично брашно в такива количества, че чисто медицински хранителните им навици би трябвало да се категоризират като вик за помощ, а не като диета. Съответно, когато обирджията стигна до последния етаж с всичките си жлези, широко отворени, беше с дишане, което можеше да бъде асоциирано с онези социални клубове, в които се влиза с тайна парола, прошепната през тесен отвор във вратата. Към този момент шансовете да се измъкне от полицията, бяха, меко казано, несъществуващи.

Но обирджията взе че се обърна и видя, че вратата на един от апартаментите беше отворена. Въпросният апартамент беше обявен за продан, а в него се провеждаше оглед и беше пълен с потенциални купувачи, които се надяваха на добра сделка. Обирджията влезе вътре, потен и задъхан, и размаха пистолета във въздуха. Ето как се стигна до заложническата драма.

И така, стана каквото стана. Полицията обгради сградата, появиха се журналисти, имаше телевизионно излъчване от мястото на събитието. Всичко продължи няколко часа. После обирджията се предаде, разбира се. Нямаше друг избор. Всичките осем заложници – седем купувачи и една брокерка, бяха освободени. Няколко минути по-късно полицията щурмува апартамента. Но той беше празен.

И никой не знае къде се е дянал обирджията.

Общо взето това е всичко, което трябва да знаеш предварително. Сега започва историята.