Толерантността, която ни убива

Аушвиц, Полша
Аушвиц, Полша, личен архив

Ние, българите, сме толерантен народ. Не, не клатете глави в отрицание, защото е така. Толерантни сме били към всички онези народи,  през които великите прабългари са минали. Толерантни сме били и към турците през онези 500 години, през които сме съжителствали с тях мирно и тихо, а когато е имало напрежение и агресия, тя е била не към редовите граждани, независимо от техния етнос, а към властта – към еничарите, към башибозука, към тези, които са идвали и са упражнявали насилие срещу нас. И през миналия век пак сме били толерантни – докато в Биркенау са горили евреи, арменци, гейове и хора с увреждания директно от влаковете в пещите (а някои влакове са чакали с дни да разтоварят полуживите), ние сме отказали да играем играта на “кафявите ризки”. Толерантни сме и сега, през последните десетилетия, към всички малцинства в страната ни – представители на някои от тях са сред най-известните ни изпълнители, други правят предаванията, на които се смеем, трети държат ресторантите и закусвалните, където се храним всеки ден…

Спор няма – винаги сме живели в любов и разбирателство със съседите си,  независимо от религия, етнос или други различия. И да, мразили сме държавите и всички онези,  които са се опитвали да ни настроят едни срещу други.

Но нещо се промени. Неусетно  някак си толерантността ни бе използвана и ние станахме уязвими. От странство при нас  дойдоха едни идеи, които ни казаха, че трябва да сме толерантни. Но тъй като ние винаги сме били такива,  станахме нещо друго – станахме свърхтолерантни, за да се харесаме на чужденците, за да им предложим най-добрата си страна…

И докато все ни казваха, че не сме толерантни и ни насилваха в това да сме повече от всички други, без никой да се замисли, че тая толерантност сме я измислили ние – ето, че се предадохме. И както се пее в песента “станахме всички ветропоказатели, еднакви по форма и еднакви по цвят”.

И постигна българския народ една нова толерантност. Не онази хубавата, човечната, на която от векове е свикнал. А онази – изкуствената, наложената насилствено, неискрена и лицемерна, отчайваща и грозна. И тогава какво стана – започнахме да толерираме идиотите, крадците, убийците, само мир да има…

Но не, няма да ви казвам как толерираме  десетилетия да ни управляват престъпници. Защото толерираме много по-страшни неща.

Толерираме това всяка седмица на пешеходна пътека да бъдат убивани хора, много от които деца…

Толерираме всеки ден да умират хора в болниците и то не защото нямаме специалисти, а защото нямаме техника, лекарства…

Толерираме агресивното поведение на държавни чиновници и “управленци”, които да ни обиждат, унижават и активно да пречат на прогреса…

Толерираме учителите да бъдат бити от родители и  ученици, да бъдат унижавани от държава и общини с мизерни възнаграждения…

Толерираме кражбите, като най-голямата нетолерантност изразяваме чрез намръщен емотикон  във фейсбук под поредното видео на крадци в нечия спалня…

Толерираме хора, които нападат с брадви и колове полицията, която уж трябва да ни пази. Но сме по-толерантни,  когато някой ухапе полицай по гърдите отколкото когато полицай сложи белезници на същия онзи хапещия.

Толерираме и насилието срещу жени и чак ставаме резистентни когато чуем крясъци от жена, която явно вика за помощ.

Толерираме тъпотата на хората, които пишат под статии и в социалните мрежи какво ли не, но най-често агресивни, обидни или унизителни коментари, реплики и нападки.

Да, ние всъщност толерираме агресията, защото тя е единственото нещо, което се ражда от насилствената толерантост наложена ни отгоре…

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.