Търсете „Годишнина от завършването” от Ламия Бегагич

От 13 декември четем „Годишнина от завършването” – сборник с двайсет и три интроспективни истории, съвършени в своята простота. Защото за любовта и вътрешните преживявания рядко се пише с такава непретенциозност, мъдрост и кристална яснота.


Годишнина от завършването(превод: Русанка Ляпова, 128 стр.,) ни въвежда деликатно и пестеливо, с две-три кратки реплики или жест в най-съкровените мисли, надежди и страхове на своите герои, оставя ги да се саморазкрият, да заговорят пред нас с естествеността, с която се изповядват пред самите себе си. Авторката ни прави свидетели на късчета от живота на някогашни свои съученици, все още млади хора, чието съществуване е белязано завинаги от войната. Ала гръмките думи, както и големите теми не присъстват в разказите, или остават някъде на заден план. Бегагич предпочита ежедневните случки и събития, интересува се от партньорските отношения, от пукнатините и разминаванията между хора, които би трябвало да са си близки, от техните явни и скрити разочарования, от неизреченото.

Родена през 1980 година в Босна и Херцеговина, Ламия Бегагич живее в Сараево, където е завършила южнославянски литератури. Публикува поезия и проза в престижни литературни издания, редактор е на детски списания, пише журналистически статии за няколко уеб портала, но силата й е в кратките повествователни форми. „Годишнина от завършването“ (2005) е първият й сборник, излязъл едновременно в Белград и в Сараево и веднага преведен на словенски език. Отличена е със специалната награда на Фондация „Фарах Тахирбегович“ за „принос в развитието на издателската дейност, литературата, библиотечното дело и културата“.

Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия.

Откъс от „Годишнина от завършването“ от Ламия Бегагич

ЕДИН: НЕ СЕ СЪРДИ, СЕЙО

Да имах калкулатор наместо душа, Та да лекувам тъгата си с надницата за деня, Щях да съм си у дома навсякъде по света. Миле & Путници, Гастарбайтерска

Някога, като гледах града, в който живея сега, само по американските филми, си мислех, че в него непрекъснато вали дъжд или сняг. Днес вече знам каква е жегата в Сиатъл. Почти като тази в Сараево, когато асфалтът се разтапя под краката ти, а ти седиш в градината и обръщаш бутилките с минерална вода една след друга. Често откарвахме тъй по три-четири часа. Деян му викаше юлска асфалтова медитация. Кажи-речи, по същия начин медитираме днес и двамата с Пайо. Пайо е най-близкият ми съсед. Откакто съм в Америка, се виждам почти само с него. След като родителите ми се върнаха в Босна, аз останах сам в голямата къща току до неговата. По-точно: голямата къща току до неговата остана сама, пък аз се преселих при Пайо.

Юли е и небето сипе жар. Ние двамата седим в градината, обръщаме бирите една след друга и играем „Не се сърди, човече“. Картонената подложка вече ужасно се е протрила, почти не се различават цветовете на полетата и къщичките, обаче ние, тъй или иначе, ги знаем наизуст. Аз съм със сините фигурки  – „Железничарите“, а Пайо със зелените  – „Суперсоникс“. Това „Не се сърди, човече“ беше единственото, което взех на тръгване от къщи. Заедно със стандартните бежански артикули  – документите и някоя и друга оцеляла снимка. Една от тях, в рамка, се мъдри на шкафа на Пайо. Благодарение на нея завързахме първия си разговор, който много скоро прерасна и в първия ни общ – моя и на Пайо  – запой. На снимката е любимият ми отбор от ХІІ „б“ (dream team, поясних тогава с още нешлифования си английски от филмите и американските рок песни). Екскурзията в Охрид. Бяхме последният випуск в гимназията, ощастливен с екскурзия. Снимката изпадна случайно от тефтерчето ми и Пайо ми я подаде.Тъй започна всичко.

Още същата нощ заседнахме до късно в градината му. Дон… Доналд…  – рече той по едно време и ми подаде ръка.

(От този момент завинаги за мен щеше да си остане Пайо. По-късно, когато английският ми стана що-годе разбираем не само за мен, а и за моите събеседници, му разказах за Доналд Дък и Пайо Патока. Днес, ако му кажа Доналд, ще му се стори точно толкова странно, колкото ако тръгна да му викам Джеймс, Джонатан или Мухарем).

Найс ту мит ю – отвърнах и добавих: – Ай ем Едо. Един.

След това му представих моя dream team от снимката.

Първият отляво е Сейо. Сега е в Бостън, Америка. До него е Енвер. Женен, с двама синове. Скицата със сомбрерото е Деян. Един син и две дъщери. Тоя с екипа на „Железничар“ е Феджа, Феле. Ерген. И накрая (ласт бът нот лист, сетих се още една филмова фраза) – Хана, красавицата сред зверовете, за която открай време се знаеше, че ще стигне най-далеч. Актриса, омъжена за исландец.

След моето кратко, но ефектно представяне на бившия ХІІ „б“ Дон леко се посмути. А после отвори още две бири. Това беше най-сигурният начин да се избегне патетиката, както и да се покаже нужната доза съпричастност. На третата бира той ми разказа за своя трипъл би. Днес, когато оцелялото ми семейство е отново в Босна, а приятелите ми са се пръснали по света, Пайовият трипъл би е моето малко убежище под сиатълското небе.

Би уан е Бейб, избраничката на Пайо, която разби окончателно представите ми за дебелите Макдоналдсови американки. Би тю и Би три са малките патета: Брендън и Барбара. Понеже са близнаци (при това двойни: биологични и зодиакални!), веднага ги прекръстих Брендън и Бренда – на известните близнаци от „Бевърли Хилс“, и тъй си върви и до днес.

Този сериал заедно с Макдоналдс и Кока-Кола беше почти всичко, което знаех за днешната си родина.

Булшит, повтаряше онази нощ Дон, който вече здравата вонеше на бира.

Биковото лайно се отнасяше за Макдоналдс и Спелинг взети заедно, Пайо не можеше да се начуди, че тъпотия като „Бевърли Хилс“ беше стигнала чак до Босна!

В деня след първия ни запой изиграхме и първата партия „Не се сърди, човече“.

На другия ден изиграхме дванайсетата си партия и стигнахме до извода, че дълбокото ни сродство се корени в една-единствена буква Б. Той имаше три Б-та в семейството, а аз имах своя ХII „б“ клас.

На следващия ден научих Пайо на всичко за моя футболен отбор и за Сараево покрай поредната  – вече не бях сигурен точно коя партия, изиграна със сините фигурки, – а петгодишния тогава Брендън – на първата му босненска дума: „Железничар“. Днес вече и двамата с Бренда, сиреч Барбара, знаят сума ти нашенски изрази, а най-сладки са ми като изтърсят „Волим те ко Байро матер“ с класическото остро американско „р“ в последните две думи.

Сигурно от втория ден на познанството ни до днешния адски юлски следобед сме изиграли поне две хиляди, две хиляди и петстотин партии „Не се сърди, човече“. И нямам представа по какво се различават една от друга, нито защо ги играем и досега със същия плам, заради което Бейб тайно ни ненавижда, а патетата скришом ни се смеят, защото дори и те вече са големи за тази игра.

Обаче нас ни кефи. Ние, бутилките с бира, протритата подложка, зелените и сините фигурки и следобедната жега. Почти класически сценарий. Казвам почти, защото в мига, в който чаках като на тръни зарчето да покаже двойка и да наместя последната си пионка в къщичката, преди на Пайо да му се падне петица и да ме върне в стартова позиция, джиесемът ми иззвъня.

Ало, промърморих едва чуто.

Ей, Едикалия, братле!!!

Всичко вече беше ясно. Един съм само в официалните документи. Едо съм за нашите и за брат ми. Ед съм за Пайо и американските приятели. Едикалия съм единствено за моите авери. Онези от снимката.

Мълчание. Секунда, в която се чувствах по-щастлив от всичките дни, месеци и години в живота, прекаран в Америка. Поне така мислех тогава.

Хей, болан?

Тъпо, знам. Напиращите чувства, дращенето в гърлото, когато ти се обади някой скъп човек, когато чуеш забравен глас, когато прозвучи забравен прякор.

Чакай да се освестя де, отде изникна?

Не знаех кой е. Можеше да е Дейо. Или Енвер. Или Сейо. Или Феле. От вълнение не можех да позная гласа. Тъпо, знам. Това вълнение, което те блокира, изтрива в съзнанието всички спомени и затъква гласа в гърлото.

Ей ме на! Нали знаеш, че мога да намеря и свиня в Техеран, а камо ли тебе!