Авторката на бестселъровата поредица „Академия за вампири“ с нова история на смелост, страст и желание.

Бестселъровата писателка Ришел Мийд, популярна с поредицата „Академия за вампири“, поема в нова посока със „Смарагдово море“– история, изпълнена със спиращи дъха приключения и завладяваща романтика!

Тамзин Райт е скъпоценният камък на училището на Бляскавия двор – училище по етикет, което превръща момичетата от бедно потекло в истински дами, за които после намира богати съпрузи в Новия свят. Амбициозна и целеустремена, тя е решена на всичко, за да извоюва по-добър живот за себе си и за семейството си. Дори и да трябва да премине цял океан и завинаги  да напусне дома.

Но когато корабът, на който се намира Тамзин, нает да транспортира част от ученичките, се губи в морска буря, животът ѝ излиза извън нейния контрол. Отчаяна, тя трябва да намери пътя си обратно към Двора, към познатите части на Новия свят, към семейството си. Населените с туземски племена райони и всекидневните опасности само бавят нейното пътешествие обратно към дома.

Но може би домът не е там, където Тамзин го е търсила досега. И може би представата ѝ за истинското значение на любовта е била погрешна. Но дали миналото ѝ ще ѝ позволи да открие свободата?

„Смарагдово море“ е шеметен и изпълнен с чувственост и безгранични обещания разказ за смелост, за страст и желание. Разказ, в който една жена се изправя срещу света – и срещу всичко, в което е вярвала – за да извоюва своето място и своята свобода.  И да изплува над вълните от заблуди напълно променена.

Из „Смарагдово море“ от Ришел Мийд

Яго дойде при мен до прозореца и подпря едното си рамо на стената. Свали си шапката, разкривайки буйна изрусяла от слънцето коса.

– По отношение на усета ти за бизнес може би има още какво да се желае, но си упорита, това ще ти го призная.

– Значи ще приемете?

– Не – каза той бодро. – Е, тоест вероятно не мога да приема това, за което си мислиш, каквото и да е то. Виждаш ли всичко това? – Той посочи важно към купчините. – Имам още в хамбарите. За да наваксам, че няма да го продам по-рано… Искам да кажа, вероятно ще изгубя по две златни монети в печалба за всяко място, от което се откажа. А аз подсигурих петдесет места. Да ти се намират сто златни монети, които просто ей така се търкалят наоколо?

Не буквално, не. Но някъде в Грашонд купища стоки, струващи много повече от това, наистина се търкаляха наоколо. Булките от Бляскавия двор обикновено струваха над сто златни монети. Със сигурност Джаспър щеше да приеме разделянето с допълнителна собственост като добра сделка, за да ни върне навреме.

– И дори не знам дали ни трябват петдесет места – промърморих, мислейки на глас. – Моряците могат да се погрижат за себе си. Но имаме нужда от място и за товара си.

– Ти наистина ли обмисляш това? – Яго се приведе напред и се взря удивено в лицето ми. – Чу ме да казвам „сто златни монети”, нали?

Срещнах очите му, които бяха в странен зеленикав цвят. Не – всъщност бяха в два различни нюанса. Едното – чисто зелено, другото – смесица от зелено и лешниково.

– Да – каза той неочаквано, – не са еднакви.

– Съжалявам. Нямах намерение да зяпам.

– О, можеш да ме зяпаш колкото искаш. Освен това съм свикнал. Хората по тези места мислят, че очите ми са някакъв знак на разпътните ангели.

– Хората са глупави. Очите ви са изумителни. И така, всъщност нямам толкова много пари под ръка, но имам много стоки, които са равностойни на тях.

– Изумителни, а? – Той наклони глава и няколко секунди ме изучаваше с крива усмивка. После, връщайки се отново на темата, каза: – Трябват ми пари в брой. Вече имам твърде много за търгуване и недостатъчно място, за да го държа.

– А бижута? Те са малки. Лесни за обръщане в монети.

– Вярно. – Той се заигра с периферията на шапката си, докато мислеше. – Ще зависи от бижутата, предполагам. И тогава ще трябва да се споразумеем за по-висока сума. За да компенсираме заплащането за обмена и неудобството.

– Колко по-висока? – Чувствах се, сякаш разрешението на проблемите ми беше точно пред мен – само дето това разрешение беше като вода. Всеки път щом се опитах да го уловя, то се изплъзваше през пръстите ми.

– И… – Яго се отдалечи и отново започна да крачи. – Дори и да си получа парите обратно от Орла, все още трябва да платя за транспорт на юг с някакви други средства. Това е още едно заплащане.

– Да ни прецените ли се опитвате? Нужно ни е да стигнем до Денъм!

– А мислите, че на мен не ми е нужно?

– Мисля… Мисля, че бихте могли да покажете малко повече сърце – казах неубедително. Зараждаше се главоболие, както и раздразнение. Знаех, че в края на краищата, ако беше твърдо решен да замине, никоя сделка, която можех да предложа, нямаше да има значение.

Яго се почука с пръст по гърдите:

– Имам много, повярвайте ми. Даже се разтупка, когато ви видях пред вратата си. Но хайде – извадете най-силния си коз. Трогнете ме до сълзи и ми кажете защо всъщност толкова изгаряте от нетърпение да стигнете до Кейп Триумф. И не казвайте, че е за да се махнете от Наследниците, защото всички искаме да направим това.

Стиснах перваза на прозореца и погледнах отново навън, докато си събирах мислите. Вече не виждах конете. Трогнете ме до сълзи. Той се пошегува, но като нищо можех и да успея, ако му разкажех за Мери. И въпреки това… как бих могла? Бях се вкопчила в тайната си така ожесточено, че дори не я бях разкрила на най-добрите си приятелки, съсипвайки в резултат едно приятелство. Защо бих издала всичко на един непознат?

– За да си намерим съпрузи – казах най-после. – През последната година бяхме в нещо като училище за обноски. Нарича се Бляскавият двор.Водят момичета от Осфрид и ни показват на вечери и балове с надеждата да срещнем заможни кандидати.

Мълчание. Проточи се до безкрайност. Озадачена – тъй като това беше най-дългото време, което беше изкарал, без да говори – се обърнах да видя какво беше станало. Объркване изпълваше онези зелено-златисти очи.

– Това – каза той – е невероятно.

В мен възкръсна искрица надежда:

– Значи ще ни помогнете?

– Какво? Не,  разбира се, че не. Просто искам да кажа, невероятно е, че това е доводът, който се опитвате да изтъкнете. Вижте, съжалявам за вас и за положението ви. Наистина. Но хайде сега. След около месец сте на път. След още два месеца сте обратно при този Бляскав двор, обличате се отново в ярки цветове и пиете шампанско с някакъв мъж, който иска да ви държи в лукс до края на живота ви. И знаете ли какво? Колкото повече го описвам, толкова повече не мисля, че наистина ми е жал за вас. Всъщност сега се чувствам по-малко виновен, задето ви отказах, отколкото преди. Рухването на финансовото ми бъдеще е много по-трагично, отколкото това, че на вас ви се налага да почакате малко по-дълго, за да упражните онова, което, сигурен съм, са внушителни умения за флиртуване с богати мъже. Знаете ли, някои може дори да кажат, че вие сте тази, на която ѝ липсва сърце, задето изобщо ми предлагате това.

– Не знаете нищо за мен! – Пулсът ми се учести от възмущение и свих ръцете си в юмруци отстрани до тялото.

Яго вдигна ръце:

– Дадох ви шанс да ми разкажете.

Сълзи на безсилно раздразнение боднаха очите ми и забързано се отдалечих да разгледам най-близката купчина сандъци, преди да е забелязал. В един сандък имаше безразборно нахвърляни чилета прежда, тиранти, тенекиени чаши и няколко играчки.  Измъкнах една дървена кукла и прокарах пръсти по лицето ѝ, изрисувано с яркосини очи и розови бузи. Бях спестила за кукла на старо, много подобна на тази, за последния рожден ден на Мери и почувствах непоносимо стягане в гърлото, мислейки си как щеше да навърши четири без мен. Бях ѝ написала цели страници с пожелания за рождения ден, преди да тръгна от Осфро, и бях заделила малко пари за подаръци, които да оставя на съхранение при мама. Отново и отново си  бях напомняла, че цялата сърдечна болка щеше да си струва, когато с Мери се съберяхме в Кейп Триумф.

Само дето бях тук в Грашонд. Без изгледи за измъкване.

Подът изскърца от стъпките на Яго и усетих как спира точно зад мен. Когато проговори, тонът му беше мек:

– Защо Орла изобщо ви е предложила това? Тя обикновено не полага особени усилия да помага на колонисти.

– Аз… не знам. – Не бях осъзнала напълно колко странна може да е тази нейна сделка. – Пътувахме заедно. Дадох ѝ малко арника, това е.

– На добра цена? Аз вероятно бих могъл да дам по-добра.

Повярвай ми, Джейкъб Робинсън няма да те отведе до Кейп Триумф.

– Само това ли можете да кажете? – Оставих куклата и закрачих с тежки гневни стъпки към вратата. – Довиждане, господин Робинсън. Ако не можете да продадете местата, добре, но не съм някаква пътуваща атракция, отбила се да ви позабавлява този следобед! Това е моят живот, моят свят – не някаква шега!

Той се приближи припряно до мен, кривата усмивка изчезна:

– Ей, чакайте, никога не съм казвал, че това е шега…

– Не, просто се държахте така! Дойдох тук да ви направя сериозно предложение – много честно, бих могла да добавя. А сега, защото си помислихте, че е забавно да си поиграете с мен, вероятно ще закъснея за вечеря. Сега ще ме накарат да преписвам свещени текстове цяла нощ.

– Ау, не си тръгвайте така. – Той затърси наоколо и грабна панделките. – Вземете поне тези. Две за една.

– Приятен ден, господин Робинсън.

Отворих рязко вратата, а после спрях за миг на прага, хвърляйки поглед назад през рамо.

– И само за ваше сведение, не ѝ взех нищо за арниката. Можете ли да предложите по-добра от тази сделка?

Затръшнах вратата и забързах по пътя, като се боях, че ще тръгне след мен. Тъмните облаци бяха превзели изцяло небето и това добре допълваше мрачното ми настроение.  Надолу се носеха разпръснати снежинки и подритвах мъртви листа и буци лед, докато вървях, опитвайки се да не изкрещя гнева си към света. Не че имаше някой да чуе.  Щом се върнах на пътя край потока и продължих към къщата на Коул, не виждах други домове или ферми. Може би едно хубаво крещене би ме накарало да се почувствам по-добре. Не, нищо нямаше да ме накара да се почувствам по-добре.

Навярно беше твърде много да се надявам, че един непознат ще ми помогне. А Яго беше прав, че не молех точно за дреболия. Речният маршрут на икорите беше още по-ценен, отколкото първоначално бях смятала, сега, когато бях по-наясно с пътуването на север. Дори онези, които се осмеляха да тръгнат по пътищата, не можеха да придвижат такъв голям товар като речните баржи. Яго имаше пълно право да иска да задържи плячката си.

Но можеше да е по-мил по отношение на цялото нещо.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.